Носталгията по комунизма - Стокхолмския синдром
Соцносталгията въобще не е някакво почтено пенсионерско трогване. Появила се след рухването на тоталитарните режими в страните от някогашния руски блок, тя е закъсняла демонстрация на така наречения Стокхолмски синдром. Той разказва ирационално положение, при което се привързваш към похитителя си, изпитваш даже състрадание към него и си подготвен да го защитаваш.
Вярно е, че соцносталгията има и някои разбираеми психически и обществени предпоставки. Тя владее основно поколението, чиято младост („ златните години ”) е предходна през социализма. Това съвпадане на време и място от единствено себе си идеализира режима - и гради подсъзнателния мираж, че в случай че обществото беше останало същото, и ти щеше да си същият като тогава. Естествена причина на соцносталгията е и всеобщото отчаяние от проточилия се с десетилетия преход. На никого не му харесва да сме " най-бедната и най-корумпираната страна в Европейски Съюз ”, само че соцносталгиците извличат от това мотив без връзка със здравия разсъдък: щом в този момент животът е неприятен, значи преди е бил добър. Логиката е по-скоро противоположната: животът в този момент не е добър, тъй като не съумяваме да изживеем провалите, нанесени от живота преди. Чак когато успеем, Преходът най-накрая ще свърши.
Този прекрасен, прекрасен комунизъм
Въпреки предпоставките обаче, соцносталгията надали щеше да се радва на известност отвън тясната среда на остарялата номенклатура и нейните доближени, в случай че не се поддържаше с бликаща точно от тази среда дейна агитация. И вместо с годините да затихва, пропагандният резултат се ускорява, тъй като обитаваме във време на постистина, в което тече замяна на обстоятелствата с персонални отзиви. Из медийното пространство и изключително в интернет през днешния ден можеш да чуеш доста повече отзиви, оплакващи социализма, в сравнение с в края на предишния век. Но те би трябвало да са точно персонални. Защото когато са партийни и им проличи политическият интерес (като при Корнелия Нинова с нейното „ какво ни лиши демокрацията ”), историческата им неплатежоспособност незабавно лъсва. Затова днешната агитация на социализма търси маскировъчни форми, желае да наподобява като диалог сред другари, показва се за разчувствана мемоаристика. Така минава основният номер на „ мениджърите ” на соцносталгията: с цел да не проличава уродливостта на цялостния обществен модел, животът тогава се показва в неговите емоционално-битови елементи, които на всички места са повече или по-малко близки и работят предразполагащо. Дори животът в Северна Корея, редуциран до всекидневни ритуали и детска шум, ще звучи задоволително.
Разбира се, най-добре подготвени в легендирането са фрагментите на някогашната Държавна сигурност, които освен още не са отпаднали от обществената връзка, само че и сполучливо са се качили на новите ѝ платформи. Те имат специфичен претекст за разпалването на соцносталгията - за тях тя е един тип „ оправдателна присъда ” с днешна дата. Един подобен неотдавна отново пусна текст с най-баналните фалшификации на паметта за близкото минало. И в случай че се съди по интереса, който провокира, ловът на наивници в България очевидно е изключително сполучлив. Не е нужно даже да измисляш нещо ново - задоволително е от време на време да им хвърляш все същата примамка.
Трите опорни точки на пропагандата
30 години откакто се отървахме от социализма, обичайните опорни точки на пропагандата си остават общо взето три: несъмнено, умерено и гратис. Но сигурността тогава беше Държавна сигурност, която се грижеше на първо място за сигурността на държавната машина - и за безконечната ѝ власт. В това отношение опасност можеше да пристигна само от популацията, тъй че „ сигурността " беше ориентирана таман против него. Волята му за опозиция трябваше да бъде смазана още преди да се е зародила. По целия терен се контролираше за нейни първи проблясъци - от медиите до частните връзки, следени посредством механизма на доносничеството. Чак комично става, когато мениджърите на соцносталгията се самозабравят дотолкоз, че стартират да хвалят даже медиите през соца - нямало неприятни вести. Да попитаме: по какъв начин да има, откакто новинарството бе превърнато в идеологическа реклама? И още: елементарен цинизъм е да твърдиш, че при оня режим е нямало престъпност, откакто той самият беше разгласен със закон за незаконен. И откакто беше направил най-голямата кражба на частна благосъстоятелност в историята на страната, почнала с къщите на богатите и земята на бедните. Затова да помним: потреблението на държавната машина за кавга с неуместни бизнеси и гласове е не откритие на Прехода, а рецидив на това време.
Спокойствието пък е благовидният етикет на отсъствието на конкуренция, която, несъмнено, напряга и носи опасности. В същото време тя дава опция да изявиш самостоятелните си качества, само че както знаем, при социализма те не бяха значими, тъй като кариерното израстване вървеше основно по партийна и Държавна сигурност линия. Добрите експерти не бяха изключени, само че единствено с цел да не катастрофират обществените системи, ръководени от „ фрагментите на революцията ”. Рецидив от това време са днешните „ калинки ”.
„ Всичко беше гратис " - това е третата опорна точка на днешната агитация на соца. Но няма нищо гратис. Включително и опазване на здравето и обучение. Винаги ги заплаща популацията - директно или с налозите си. В каква съразмерност да са единият и другият тип - това е въпрос на политически стратегии, за които хората през днешния ден могат гласоподават по време на избори (през социализма не можеха). Но рецидив от това време е, че с цел да получиш по-добра здравна грижа, отново би трябвало да имаш връзки или да си платиш под масата.
Отново са се захванали крепко да лъжат
Има нещо издевателско към младите в опита на соцносталгиците да изкарат надали не за национално изменничество желанието им да учат и живеят в чужбина. И да сочат като триумф на социализма това, че ги удържаха тук. Знаем по какъв начин - с Желязна завеса. Едва ли някой се съмнява, че в случай че тогава бяха отворили границите и бяха дали опция на хората свободно да пътуват, емигрантската вълна щеше да е надалеч по-голяма от тази през целия преход.
Въобще, соцносталгията е най-злонамерената, само че за жалост и най-ефикасната форма на евроскептицизъм. Защото свири на „ тънки струни ”. Старите играчи още един път са се захванали крепко да лъжат хората със остарялата агитация, употребявайки илюзиите на паметта и работата на забравата.
Автор: Георги Лозанов, Deutsche Welle
Вярно е, че соцносталгията има и някои разбираеми психически и обществени предпоставки. Тя владее основно поколението, чиято младост („ златните години ”) е предходна през социализма. Това съвпадане на време и място от единствено себе си идеализира режима - и гради подсъзнателния мираж, че в случай че обществото беше останало същото, и ти щеше да си същият като тогава. Естествена причина на соцносталгията е и всеобщото отчаяние от проточилия се с десетилетия преход. На никого не му харесва да сме " най-бедната и най-корумпираната страна в Европейски Съюз ”, само че соцносталгиците извличат от това мотив без връзка със здравия разсъдък: щом в този момент животът е неприятен, значи преди е бил добър. Логиката е по-скоро противоположната: животът в този момент не е добър, тъй като не съумяваме да изживеем провалите, нанесени от живота преди. Чак когато успеем, Преходът най-накрая ще свърши.
Този прекрасен, прекрасен комунизъм
Въпреки предпоставките обаче, соцносталгията надали щеше да се радва на известност отвън тясната среда на остарялата номенклатура и нейните доближени, в случай че не се поддържаше с бликаща точно от тази среда дейна агитация. И вместо с годините да затихва, пропагандният резултат се ускорява, тъй като обитаваме във време на постистина, в което тече замяна на обстоятелствата с персонални отзиви. Из медийното пространство и изключително в интернет през днешния ден можеш да чуеш доста повече отзиви, оплакващи социализма, в сравнение с в края на предишния век. Но те би трябвало да са точно персонални. Защото когато са партийни и им проличи политическият интерес (като при Корнелия Нинова с нейното „ какво ни лиши демокрацията ”), историческата им неплатежоспособност незабавно лъсва. Затова днешната агитация на социализма търси маскировъчни форми, желае да наподобява като диалог сред другари, показва се за разчувствана мемоаристика. Така минава основният номер на „ мениджърите ” на соцносталгията: с цел да не проличава уродливостта на цялостния обществен модел, животът тогава се показва в неговите емоционално-битови елементи, които на всички места са повече или по-малко близки и работят предразполагащо. Дори животът в Северна Корея, редуциран до всекидневни ритуали и детска шум, ще звучи задоволително.
Разбира се, най-добре подготвени в легендирането са фрагментите на някогашната Държавна сигурност, които освен още не са отпаднали от обществената връзка, само че и сполучливо са се качили на новите ѝ платформи. Те имат специфичен претекст за разпалването на соцносталгията - за тях тя е един тип „ оправдателна присъда ” с днешна дата. Един подобен неотдавна отново пусна текст с най-баналните фалшификации на паметта за близкото минало. И в случай че се съди по интереса, който провокира, ловът на наивници в България очевидно е изключително сполучлив. Не е нужно даже да измисляш нещо ново - задоволително е от време на време да им хвърляш все същата примамка.
Трите опорни точки на пропагандата
30 години откакто се отървахме от социализма, обичайните опорни точки на пропагандата си остават общо взето три: несъмнено, умерено и гратис. Но сигурността тогава беше Държавна сигурност, която се грижеше на първо място за сигурността на държавната машина - и за безконечната ѝ власт. В това отношение опасност можеше да пристигна само от популацията, тъй че „ сигурността " беше ориентирана таман против него. Волята му за опозиция трябваше да бъде смазана още преди да се е зародила. По целия терен се контролираше за нейни първи проблясъци - от медиите до частните връзки, следени посредством механизма на доносничеството. Чак комично става, когато мениджърите на соцносталгията се самозабравят дотолкоз, че стартират да хвалят даже медиите през соца - нямало неприятни вести. Да попитаме: по какъв начин да има, откакто новинарството бе превърнато в идеологическа реклама? И още: елементарен цинизъм е да твърдиш, че при оня режим е нямало престъпност, откакто той самият беше разгласен със закон за незаконен. И откакто беше направил най-голямата кражба на частна благосъстоятелност в историята на страната, почнала с къщите на богатите и земята на бедните. Затова да помним: потреблението на държавната машина за кавга с неуместни бизнеси и гласове е не откритие на Прехода, а рецидив на това време.
Спокойствието пък е благовидният етикет на отсъствието на конкуренция, която, несъмнено, напряга и носи опасности. В същото време тя дава опция да изявиш самостоятелните си качества, само че както знаем, при социализма те не бяха значими, тъй като кариерното израстване вървеше основно по партийна и Държавна сигурност линия. Добрите експерти не бяха изключени, само че единствено с цел да не катастрофират обществените системи, ръководени от „ фрагментите на революцията ”. Рецидив от това време са днешните „ калинки ”.
„ Всичко беше гратис " - това е третата опорна точка на днешната агитация на соца. Но няма нищо гратис. Включително и опазване на здравето и обучение. Винаги ги заплаща популацията - директно или с налозите си. В каква съразмерност да са единият и другият тип - това е въпрос на политически стратегии, за които хората през днешния ден могат гласоподават по време на избори (през социализма не можеха). Но рецидив от това време е, че с цел да получиш по-добра здравна грижа, отново би трябвало да имаш връзки или да си платиш под масата.
Отново са се захванали крепко да лъжат
Има нещо издевателско към младите в опита на соцносталгиците да изкарат надали не за национално изменничество желанието им да учат и живеят в чужбина. И да сочат като триумф на социализма това, че ги удържаха тук. Знаем по какъв начин - с Желязна завеса. Едва ли някой се съмнява, че в случай че тогава бяха отворили границите и бяха дали опция на хората свободно да пътуват, емигрантската вълна щеше да е надалеч по-голяма от тази през целия преход.
Въобще, соцносталгията е най-злонамерената, само че за жалост и най-ефикасната форма на евроскептицизъм. Защото свири на „ тънки струни ”. Старите играчи още един път са се захванали крепко да лъжат хората със остарялата агитация, употребявайки илюзиите на паметта и работата на забравата.
Автор: Георги Лозанов, Deutsche Welle
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ