Спомени от соца: Стрижеха ни като овце и с този безумен акт искаха да подстрижат самочувствието ни!
Социализмът беше мека за послушковци, за безгръбначни мекотели и млади лакеи, които се стремяха да наподобяват на своите икони - партийните вождове. От най-ниския до най-високия сан. Особено по визия. Гилдията от партайгеносе беше еднотипна, скроена като по шаблон - високо подстригана и с някакъв мижав чембер на темето. Като рано оплешивелия общоприет секретар на Централен комитет на Българска комунистическа партия Тодор Живков. Колкото по-голяма бе приликата с правешкия водач, толкоз възможностите ти за нанагорнище по стълбицата бяха по-обнадеждаващи. И по тази причина кариеризмът процъфтяваше.
Моите дертове с младежките ми коси започнаха в далечната 1972 година, преди малко приключил със златен орден междинното си обучение. Пътуваме с брат ми от Кърджали за София, където да се явя на кандидатстудентски изпити в СУ “Климент Охридски”. Слизаме на жп гара Пловдив да си купим кафе. Вместо кафе
две яки ченгета ме хващат под мишниците и ме водят в... бръснарница
на самата гара. Все още помня това помещение в източната й част, през днешния ден там има някакъв офис. Имал съм непристоен тип, изясняват ми в придвижване, и трябвало да ме приведат в сходен подобен. А по какъв начин съм пътувал от Кърджали до Филибето по този начин, никой не ти дава пояснение.
И за какъв тип приказваме единствено месец-два след абитуриентския ми бал. Как по този начин косата ми е станала толкоз дълга, че да загрозява приличното ни социалистическо общество. Побеснях, луда чирпанска глава, само че няма мърдане. Яките мильовци ме сложиха принудително на бръснарския стол, а там един мангал точи ножицата и загрява бръснарската машинка. “Подстригвай съгласно разпоредбите, които сме ти дали, и недей да жалиш материала!”, подреждат униформените. Не хванаха дикиш и обясненията ми, че ходя на изпити в София, че от тях зависи бъдещето ми, в случай че изпусна влака. Звънят тъпунгерите по някаква радиостанция - тренът да не тръгвал без моята скромна персона. Егати и хъшлака, да нарушиш цяло разписание по железниците единствено за малко по-дълга коса. И това в случай че не е безумство.
На всичко от горната страна си платих и за “услугата”, май беше 20 ст.
Дни след случая изпратих яростно писмо до тогавашния министър на вътрешните работи Димитър Стоянов, към момента помня името му, и до основния редактор на в. “Антени” и ръководител на Съюз на българските журналисти Веселин Йосифов, именуван още Весо Кучето. И до ден-днешен очаквам отговор...
1975 година Първа студентска бригада в пловдивското село Труд. Берем по няколко тона ябълки дневно. Дори и като бъдещи филолози, а не като аграрници, преизпълняваме нормите си. Още първата седмица дойде някакъв капут от студентския ВУЗ-овски комитет, с някакви звезди като военачалник по синята униформа, и ни подреди в 20 часа да бъдем на вечерна инспекция. Мъжете - обръснати и подстригани, а момите - с дълги поли или с панталони. Наболите бради нямаше по какъв начин да ги скрием, жертвахме ги, само че някои от нас избавиха най-малко косите си. Колежките ги намазаха с бира и по този начин ги скрихме под бригадирските кепета. Добре че оня глупак, който се изживяваше на фелдфебел, не подреди: “Шапки долу!”.
До едно време си броях насилствените подстригвания, изключително в провинцията, само че след това ми писна. Когато пристигах в Кърджали в “неприличен вид”, най-често засядах в книжарниците и в локалната библиотека. Знаех, че там полицаи не стъпват. Иначе слухтяха по улици, по заведения за хранене и питейни заведения. Прибираха зелените паспорти на нетрадиционните по външен тип и им ги връщаха, откакто субектите минат през бръснарница. Унизително, гадно, непростимо!
Георги АНДОНОВ, Кърджали
Моите дертове с младежките ми коси започнаха в далечната 1972 година, преди малко приключил със златен орден междинното си обучение. Пътуваме с брат ми от Кърджали за София, където да се явя на кандидатстудентски изпити в СУ “Климент Охридски”. Слизаме на жп гара Пловдив да си купим кафе. Вместо кафе
две яки ченгета ме хващат под мишниците и ме водят в... бръснарница
на самата гара. Все още помня това помещение в източната й част, през днешния ден там има някакъв офис. Имал съм непристоен тип, изясняват ми в придвижване, и трябвало да ме приведат в сходен подобен. А по какъв начин съм пътувал от Кърджали до Филибето по този начин, никой не ти дава пояснение.
И за какъв тип приказваме единствено месец-два след абитуриентския ми бал. Как по този начин косата ми е станала толкоз дълга, че да загрозява приличното ни социалистическо общество. Побеснях, луда чирпанска глава, само че няма мърдане. Яките мильовци ме сложиха принудително на бръснарския стол, а там един мангал точи ножицата и загрява бръснарската машинка. “Подстригвай съгласно разпоредбите, които сме ти дали, и недей да жалиш материала!”, подреждат униформените. Не хванаха дикиш и обясненията ми, че ходя на изпити в София, че от тях зависи бъдещето ми, в случай че изпусна влака. Звънят тъпунгерите по някаква радиостанция - тренът да не тръгвал без моята скромна персона. Егати и хъшлака, да нарушиш цяло разписание по железниците единствено за малко по-дълга коса. И това в случай че не е безумство.
На всичко от горната страна си платих и за “услугата”, май беше 20 ст.
Дни след случая изпратих яростно писмо до тогавашния министър на вътрешните работи Димитър Стоянов, към момента помня името му, и до основния редактор на в. “Антени” и ръководител на Съюз на българските журналисти Веселин Йосифов, именуван още Весо Кучето. И до ден-днешен очаквам отговор...
1975 година Първа студентска бригада в пловдивското село Труд. Берем по няколко тона ябълки дневно. Дори и като бъдещи филолози, а не като аграрници, преизпълняваме нормите си. Още първата седмица дойде някакъв капут от студентския ВУЗ-овски комитет, с някакви звезди като военачалник по синята униформа, и ни подреди в 20 часа да бъдем на вечерна инспекция. Мъжете - обръснати и подстригани, а момите - с дълги поли или с панталони. Наболите бради нямаше по какъв начин да ги скрием, жертвахме ги, само че някои от нас избавиха най-малко косите си. Колежките ги намазаха с бира и по този начин ги скрихме под бригадирските кепета. Добре че оня глупак, който се изживяваше на фелдфебел, не подреди: “Шапки долу!”.
До едно време си броях насилствените подстригвания, изключително в провинцията, само че след това ми писна. Когато пристигах в Кърджали в “неприличен вид”, най-често засядах в книжарниците и в локалната библиотека. Знаех, че там полицаи не стъпват. Иначе слухтяха по улици, по заведения за хранене и питейни заведения. Прибираха зелените паспорти на нетрадиционните по външен тип и им ги връщаха, откакто субектите минат през бръснарница. Унизително, гадно, непростимо!
Георги АНДОНОВ, Кърджали
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ