Случвало ли ви се е да спрете един ден, да

Случвало ли ви се е да спрете един ден, да се погледнете в огледалото и да не можете да се познаете? Да се обърнете обратно и да не можете да си спомните какво сте правили, какво се е случило с живота ви? Да сте вървели по път, който вярвате, че е вашият, а най-после да не откривате даже следите си?

Усещали ли сте по какъв начин сте се разпилели на куп места, оставили сте по нещо от себе си, взели сте болежка, мъка и сте изгубили нишката, която ви е свързвала с изгубената част от вас?

Ако сте минавали през сходен миг, ще знаете какъв брой е извънредно да се разпръсне душата ти и да не можеш да я събереш още веднъж, да не можеш да възвърнеш целостта й… Не е ново събитие. Очевидно сходно положение на духа е тормозело и поколенията преди нашето – да, тъкмо ние, родените в края на предишния и началото на сегашния век, които от време на време сме повече от изгубени. Сред обърканост сме.

Преди няколко седмици диалог с другари за магическо място разсъни в мен мемоари, към които не се бях прибирала от години... Дете съм. Онзи интервал от детството, в което се движиш сред магията, фантазията и действителността с ефирна лекост.

Тогава, когато е най-лесно да повярваш, че в живота съществуват чудеса.

Тогава в моя край имаше една бабичка, която лееше патрон. Казвахме й баба Фатме и постоянно в схлупената й къщичка се отбиваха хора в потребност, а тя ги даряваше с беззъба усмивка, човешка топлина и известна доза магия, с която да намерят облекчение за болежките и страховете си. С разтопено олово и вода се опитваше да ги накара да повярват, че още веднъж ще съберат сърцето си в целокупност, а тя ще успее да прогони лошотията, която е предиздвикала „ душата да се разпръсне ” от уплах и паники. Ясно помня по какъв начин един път се озовах на стола в дома й, а в очертанията на разтопения метал се появи напълно картинно куче… съвсем като това, което си беше забило зъбите в крайници ми…

Но това беше от дълго време. Много от дълго време. От години баба Фатме я няма и от детето, което бях, останаха единствено спомените, а вярата в чудеса… мъчно пробива черупката на съвремието, изтъкано от рационализъм.

Днешният технологизиран век отхвърля сходно вмешателство в човешката психика и не признава фолклорните традиции и практики, които постоянно са имали една цел – да успокоят духа, да ти пренастроят гледната точка, да те накарат да отдъхнеш за момент, с цел да имаш сили още веднъж да се впуснеш в всекидневието си. Но не за това е тази история…Тази история е за най-важните уроци, за които