Много като тебе вече плакаха
След толкоз доста митинги, в които униформените с риск за живота си пазеха ръководещите, предходната седмица се случи непредвиденото. Най-накрая родната полиция се трогна от националното неодобрение и заплака. Пред тази просълзяваща панорама в жанр Тити Папазов даже основният секретар на Министерство на вътрешните работи би извикал " Олеле, майко! " и евентуално би се включил към просълзените лица на служителите на реда, само че от позор.
И до момента в който някои са заети да се подиграват на униформените, а други да се срамят от нелепия случай, аз виждам вяра. Вярвам, че точно лютивият спрей ще оправи страната, щом пред него служители на реда и протестиращи оставиха разликите си и всички заплакаха заедно... за този измъчен, измамен наш народ.
В този незабравим ден жълтите павета пред Министерски съвет се трансфораха в български аналог на стената на рева, където без значение какъв си, можеш да отидеш и да се помолиш за по-добър живот.
Полицаите надвесили се със сълзи на очи над паважната настилка, вероятно не си дават сметка, че по същите тези правоъгълни камъни са ходели последните царе на последното българско царство. Над тях са падали бомби, сменяли са се режими, правели са се митинги и митинги, а през фатално-героичната 2013-та се проля кръвта на попребити протестиращи...не за първи път. Но предходната седмица се случи знамение и върху камъните закапаха сълзите на тези, които по принцип бият протестиращите.
Представете си единствено, в случай че паветата имаха памет и можеха да приказват, дали не биха прошепнали на униформените: " Много като тебе към този момент плакаха ", знаейки, че разликата сред нас - недоволните от властта и тях - служителите на реда, които ни пречат да изразим това неодобрение... разликата е единствено в облеклото. Дори пред лютивия спрей се оказа, че всички сме равни. Само с един лек лъх напразно, като че ли някой от горната страна ни подсети, че оня който газ вади - от газ плаче.
Не бих се учудил, в случай че напоени от сълзи, сред жълтите камъни изникнат кокичета, привели цветове също като главата на този народ, който не желае да бъде сечен от сабя. Тези павета тъкмо като нас ще продължат да отстояват негласно, до момента в който дебелите депутати ги тъпчат с тежките си коли. А кокичетата загледани в земята, дума няма да обелят, а единствено ще се чудят: за какво цветя и камъни съумяват да живеят дружно и в мир, а човек с индивида - не може.
Но кокичетата ще изгорят от жаркото слънце или стъпкани от ботуша на следващия митинг, просто ще увeхнат. И най-после без значение от спечелилите в глупавия спор, камъните ще си останат същите. Царе умираха, сменяха се режими, монументи се събаряха и дори мавзолея съумяха да взривят, само че жълтите павета никой не закача. Явно подобен е и нашият български народ, който въпреки минал през древен лед и огън, е към момента жив и достоверен...От това на човек му се плаче.
Без спрей.
Автор: Борис Любомиров Вълковски
И до момента в който някои са заети да се подиграват на униформените, а други да се срамят от нелепия случай, аз виждам вяра. Вярвам, че точно лютивият спрей ще оправи страната, щом пред него служители на реда и протестиращи оставиха разликите си и всички заплакаха заедно... за този измъчен, измамен наш народ.
В този незабравим ден жълтите павета пред Министерски съвет се трансфораха в български аналог на стената на рева, където без значение какъв си, можеш да отидеш и да се помолиш за по-добър живот.
Полицаите надвесили се със сълзи на очи над паважната настилка, вероятно не си дават сметка, че по същите тези правоъгълни камъни са ходели последните царе на последното българско царство. Над тях са падали бомби, сменяли са се режими, правели са се митинги и митинги, а през фатално-героичната 2013-та се проля кръвта на попребити протестиращи...не за първи път. Но предходната седмица се случи знамение и върху камъните закапаха сълзите на тези, които по принцип бият протестиращите.
Представете си единствено, в случай че паветата имаха памет и можеха да приказват, дали не биха прошепнали на униформените: " Много като тебе към този момент плакаха ", знаейки, че разликата сред нас - недоволните от властта и тях - служителите на реда, които ни пречат да изразим това неодобрение... разликата е единствено в облеклото. Дори пред лютивия спрей се оказа, че всички сме равни. Само с един лек лъх напразно, като че ли някой от горната страна ни подсети, че оня който газ вади - от газ плаче.
Не бих се учудил, в случай че напоени от сълзи, сред жълтите камъни изникнат кокичета, привели цветове също като главата на този народ, който не желае да бъде сечен от сабя. Тези павета тъкмо като нас ще продължат да отстояват негласно, до момента в който дебелите депутати ги тъпчат с тежките си коли. А кокичетата загледани в земята, дума няма да обелят, а единствено ще се чудят: за какво цветя и камъни съумяват да живеят дружно и в мир, а човек с индивида - не може.
Но кокичетата ще изгорят от жаркото слънце или стъпкани от ботуша на следващия митинг, просто ще увeхнат. И най-после без значение от спечелилите в глупавия спор, камъните ще си останат същите. Царе умираха, сменяха се режими, монументи се събаряха и дори мавзолея съумяха да взривят, само че жълтите павета никой не закача. Явно подобен е и нашият български народ, който въпреки минал през древен лед и огън, е към момента жив и достоверен...От това на човек му се плаче.
Без спрей.
Автор: Борис Любомиров Вълковски
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ