Скука и възбуда Скуката като фактор в човешкото поведение по

Скука и възбуденост

Скуката като фактор в човешкото държание според мен получава доста по-малко внимание, отколкото ѝ се поставя. Убеден съм, че тя е една от великите двигателни сили през историческите столетия и в наше време това е в действие повече от всеки път. Скуката, наподобява, е присъща човешка страст. Истина е, че животните в плен стават апатични, единствено крачат нагоре-надолу и се прозяват, само че се колебая да изпитват нещо аналогично на досада, когато са в своята естествена среда. През множеството време те са нащрек за появяването на врагове, плячка или пък и двете; от време на време се чифтосват, от време на време пробват да се стоплят. Но не ми се има вяра, даже когато са нещастни, да се усещат отегчени. Възможно е антропоидните маймуни да ни наподобяват в това, както и в доста други връзки, само че защото в никакъв случай не съм живял с тях, не съм имал опция да проведа сходен опит. Една от значителните за скуката предпоставки се съдържа в контраста сред актуалните условия и някои други, по-приятни условия, които неустоимо се натрапват на въображението. Съществено за скуката е също по този начин дарбите и уменията на даден човек да не са ангажирани напълно. Допускам, че бягството от противник, който пробва да ти отнеме живота, е неприятно, само че никога отегчително. Човек надали би се почувствал отегчен по време на личната си екзекуция, в случай че не има съвсем свръхчовешка смелост. По създание скуката е осуетено предпочитание за събитие, не наложително прелестно, само че единствено сходни събития биха разрешили на жертвата на скуката да разграничи един ден от различен. Така че, казано в резюме, противоположното на скуката е не удоволствието, а възбудата.

Жаждата за възбуденост е надълбоко вкоренена в човешката природа, изключително при мъжете. Допускам, че в стадия на лова тя е била по-лесно утолявана, в сравнение с в наши дни. Преследването на плячка е било възбуждащо, войната е била възбуждаща, ухажването е било възбуждащо. Дивакът е успявал да се сноши с непозната самка, до момента в който мъжкият спи до нея, освен това с ясното схващане, че за него ще е гибел, в случай че оня се разсъни. Предполагам, тази обстановка въобще не подухва досада. Но с появяването на земеделието животът стартира да става все по-скучен, с изключение, несъмнено, на живота на аристократите, които остават, а и до ден сегашен са, още в стадия на лова. Доста сме се наслушали за скуката и еднообразието при фабричната поточна линия, само че съгласно мен досадата от обработването на земята по старите способи е не по-малко огромна. Всъщност, обратно на мнението на множеството филантропи, бих споделил, че индустриалната епоха неимоверно смъкна равнището на скуката в света. В живота на наемните служащи към този момент няма единствено работа, работа и отново работа, вечер те могат да се отдадат на разнообразни занимания, немислими за старомодното провинциално селце. Само си помислете за измененията в живота на долната междинна класа. В остарели времена след вечеря, когато брачната половинка и дъщерите разчистят масата, всички се настаняват и прекарват така наречен „ щастливи мигове със фамилията “. Това ще рече, че главата на фамилията отива да спи, брачната половинка му плете, а на дъщерите им се ще да са мъртви или най-малко на остров Тамбукту. На тях не им е било разрешено да четат, нито да напущат стаята, тъй като на доктрина това е времето за диалог с татко им, което би трябвало да е наслаждение за всички участници. При повечко шанс те в края на краищата биват задомени и получават късмет да предизвикват на своите деца също толкоз тъмно юношество, каквото е било и тяхното. Ако шансът не им се усмихнел, те се превръщали в остарели моми и може би в последна сметка в покварени госпожици – орис ужасна като всяка друга, с която диваците удостоявали жертвите си.

Трябва да се има мислено това тегло на скуката, когато даваме оценка на света отпреди 100 години, а когато човек се върне още по-назад в предишното, скуката става още по-страшна. Само си представете монотонността на зимните вечери в едно средновековно село. Хората не са могли да четат или пишат, разполагали са единствено със свещи да разпръскват мрака, а димът на самотния огън е изпълвал единствената стая в дома, където не е било свиреп студено. Пътищата на процедура са били непроходими, тъй че надали е било допустимо да се срещнат с човек от друго село. Сигурно скуката, както и всичко останало, е довела до започването на лова на вещици като единствен спорт, кадърен да оживи зимните вечери.

Ние не сме по този начин подвластни на скуката като нашите прародители, само че доста повече се боим от нея. Разбрали сме или по-скоро сме повярвали, че скуката не е присъща на естествената природа на индивида и може да бъде прогонена, стига да преследваме възбудата задоволително пламенно. В днешно време девойките сами изкарват прехраната си и значително повода е, че това им разрешава вечерно време да търсят безредици, с цел да избегнат ония „ щастливи мигове със фамилията “, които са били принудени да понасят техните баби. Всеки, който може да си го разреши, живее в града; в Америка ония, които не могат да си го разрешат, имат кола или най-малко мотоциклет, който да ги води до някой киносалон. И несъмнено, имат радиоприемник у дома. Сега срещите сред младите мъже и младите дами към този момент не са по този начин затруднени като едно време, а всяка стопанка чака най-малко един път седмично такава доза неспокойствие, каквато се поставя на героиня на Джейн Остин еднократно за цялостен един разказ.

Колкото повече се изкачваме по обществената стълбица, толкоз по-интензивен става стремежът ни към възбуденост. Тези, които могат да си го разрешат, непрестанно се придвижват от място на място, пренасяйки със себе си веселието, танците и пиенето, като чакат по някаква причина те да им се усладят още повече на новото място. Онези, които са принудени сами да изкарват прехраната си, неизбежно получават своя дял досада по време на работа, само че тези, които имат задоволително пари, с цел да не се главоболят с изкарването на насъщния, имат за собствен блян живот, изцяло освободен от скуката. Това е блян доблестен и аз съм надалеч от желанието да го съдя, само че се багра, че сходно на други идеали е по-труден за реализиране, в сравнение с си го показват идеалистите. В последна сметка сутрините са толкоз по-скучни, колкото по-забавни са били вечерите преди тях. Освен това напред се задава междинната възраст, може би даже старостта. Двайсетгодишните мъже си мислят, че животът свършва на трийсет. Аз, навършилият петдесет и осем, към този момент не мога да приема тази позиция. Сигурно не е доста умно човек да харчи своя витален капитал по този начин, както харчи финансовия си капитал. Вероятно известна доза досада е нужна съставна част от живота. Желанието да избягаш от скуката, е естествено предопределено: на процедура всички човешки раси го потвърждават при всяка зародила опция. Когато диваците за първи път са пробвали от алкохола на белите мъже, те най-накрая са разкрили метод за бягство от вековната досада и като се изключи случаите, когато държавното управление се е намесвало, са се напивали до пристъп. Войните, погромите и преследванията са част от бягството от скуката; дори съседските свади са по-добро от нищо. Следователно скуката е жизненоважен проблем за моралиста, защото най-малко половината грехове на човечеството са породени от страха от нея.

Въпреки това скуката не трябва да се счита напълно за зло. Тя бива два вида – единият е плодотворен, другият е затъпяващ. Плодотворният поражда при отсъствието на опиати, затъпяващият – при отсъствието на витални действия. Не съм подготвен да заявя, че опиатите не могат да имат каквато и да било позитивна роля в нашия живот. Например има моменти, когато опиум може да бъде постановен от някой способен доктор и съгласно мен тези моменти се случват доста по-често, в сравнение с допускат прилагащите възбраните. Но жаждата за опиати сигурно не е нещо, което може гладко да се остави на естествения подтик. А скуката, която изпитва привикнал с опиатите човек, когато е лишен от тях, съгласно мен няма различен лек с изключение на времето. Но това, което важи за опиатите, се отнася, въпреки и в избрани граници, и за всеки различен тип възбуденост. Прекалено наситеният с безредици живот е уморителен и при него непрестанно има потребност от все по-силни тласъци, с цел да се обезпечи тръпката, считана за основна част от удоволствието. Човек, привикнал с прекалено много възбуденост, е като човек, изпитващ мъчителна жадност за пипер – най-после даже не усеща усета на количество, което би задавило различен. Има детайл на досада, който е неразделен от избягването на прекалено много безредици, а прекомерно многото безредици освен подкопават здравето, само че и притъпяват небцето за всеки тип наслаждение, заменяйки приятната възбуденост с напълно органично задоволство, мъдростта – с ловкост, а красотата – с груби изненади. Аз обаче нямам желание да довеждам до прекаленост възраженията си против възбудата. Определена доза от нея сигурно е потребна, само че сходно на съвсем всичко останало, тук въпросът е в количеството. Когато вълненията са прекомерно малко, това може да разсъни мъчителна жажда; прекомерно многото водят до безсилие. Ето за какво използването на избрана воля при понасянето на скуката е от значително значение за щастливия живот и е едно от нещата, на които младите би трябвало да бъдат приучени.

Особеният тип досада, от който страда днешното градско население, е тясно обвързван с откъсването му от земята. Това прави живота парещ, прашен и жаден също като пилигримство в пустинята. Сред тези, които са задоволително богати да избират метода си на живот, съответният тип непоносима досада, от който страдат, се дължи, колкото и парадоксално да наподобява, на страха им от скуката. В устрема си да избегнат плодоносния тип досада, те стават жертва на другия, надалеч по-лош тип. Щастливият живот би трябвало да бъде значително спокоен живот, тъй като същинската наслада може да живее единствено в атмосфера на тишина.

От: „ Покоряване на щастието “, Бъртранд Ръсел, изд. „ Cиела “, 2021 година
Снимка: Bertrand Russell (1872-1970)