Когато любовта се превърне в симбиоза
Симбиотичната обич е форма на съюз, в който двойката се слива в едно цяло по отрицателен и унищожителен метод. При този вид връзка индивидите желаят да извлекат един от различен избрани жизненоважни детайли, сходно на два организма, съществуващи във взаимна взаимозависимост, като всеки има детайли, нужни за оцеляването на другия.
Съставните детайли на същинската обич липсват в симбиотичната връзка. Всяка от страните в този несполучлив опит за обич губи характерност, независимост, достолепие и почтеност. Произходът на симбиозата в любовта се крие във връзката сред плода и майката. Подсъзнателният модел на органически съюз, на взаимна потребност, продължава в зрялата възраст, като подхранва симбиотичния вкус. Когато индивидът обича, следвайки подобен модел, той показва потребността си от майка и жадува за онази идеална обстановка, в която всичките му стремежи неотложно се извършват.
В психологичната сфера формата на симбиотичния съюз се трансформира от физически съюз на телата в психичен съюз. Това положение изключва опцията за същинска обич, тъй като тя може да се яви единствено сред две самостоятелни същества, при което всяко резервира свободата и характерността си. Любовта се нуждае от полюси – тя не може да настъпи при единение, а единствено при двоякост.
Истинската обич е свободно протичане на сила сред два полюса, а не техният съюз. Симбиозата и любовта са две разнообразни неща.
Съществуват доста типове симбиоза и всички без изключение попречват и унищожават същинската обич.
Много симбиотични съюзи припомнят сантиментален филм заради зрелищността на действието. Двамата влюбени са напълно погълнати един от различен – живеят само, с цел да се обичат, мислят и усещат единствено с езика на другия. Външно те сякаш са постигнали най-желания тип обич, само че в действителност са се вкопчили обезверено в едно животоспасяващо средство. Всеки гълтам хранителни детайли от другия като метод да обезврежда личното си злощастие, мъчейки се да събере и сглоби разрушените остатъци на отслабналия Аз. В тези обстановки няма нищо, наподобяващо обич – те по-скоро приказват за обезсърчение или канибализъм.
В съществени линии съществуват три типа симбиоза: дейна, пасивна и обезщетителна. Активната симбиоза подхожда на потребността да преобладаваме над другия и е демонстрация на садизъм. Садистът се стреми да превъзмогне самотата си и да „ преувеличи ” своето Аз, като трансформира другия в част от себе си.
Пасивната симбиоза е потребността да се отдадем и слеем с другия, като търсим напътстване, сигурност и отбрана. Пасивната симбиоза е обвързвана с мазохистичния подтик. Тя демонстрира и леност, тъй като индивидът може пасивно да заобикаля решения, да не поема опасности, да не носи отговорност и да не се изправя пред никакви проблеми.
За да разберем какъв брой надалеч може да стигне един съюз от симбиотичен тип, би трябвало да разгледаме връзката сред стопанин и плебей. Очевидно робът губи свободата си, само че по-задълбоченият разбор ясно демонстрира, че господарят е тъкмо в същата взаимозависимост. Ролята на господаря може да се дефинира като садистична, а на прислужникът като мазохистична. Няма значение дали човек следва натрапчивото предпочитание да господства или да се подчинява – и двете благоприятни условия водят до „ безчестно иго ”.
Компенсаторната симбиоза е тип съюз, предстоящ при свързване на противоположни личностни характерности, като се реализират отплата и равновесие. Това става при съюз на нерешителен мъж и смела жена; на небрежна жена с доста порядъчен мъж; на горделивост със скромност; на тромавост с активност; на незнание с култура; на съвестност с равнодушие. В други случаи се образува съюз, който може да е доста преференциален за едната страна и извънредно нездравословен за другата. Понякога двойката усилва способността си за деяние за сметка на самостоятелната независимост. Компенсаторната симбиоза не е съюз сред сътрудници, които непринудено сплотяват личните си средства, а повече наподобява на връзката сред слепец и глухоням, събрани не от качествата, а от недъзите си.
Сега стигаме до същината на казуса за любовта, както и до разбирането на безконечното опълчване на любовта и симбиозата. Да обичаш непроменяемо значи да даваш, а това е допустимо единствено там, където има известна степен на вътрешно развиване, тъй като да обичаш значи още и да правиш наличен за другия живота в безкрайната му многообразност. Симбиозата в любовта е обезверен блян да се запълни вътрешна празнина, прикрепване към психическия и прочувствения живот на различен човек и жадно усвояване на тези жизненоважни детайли, които липсват в личната ни душа. За симбиозата са присъщи обезсърчение, злоба, еснафщина и в последна сметка злоба и ненавист. Любовта е великолепието на живота в деяние, обилно отдавана, съзидателна и всеобхватна мощ. Симбиозата е жалка драма на две същества или на два заболели и непълни Аза, които не познават благотворителност, вътрешно достойнство и духовно благосъстояние. Да обичаш значи и да даваш на хората.
Единствено като определим положенията, които не са обич, можем да стигнем до знание за същинската обич.
Откъс от книгата “Наука за любовта ” на Джон Бейнс
