Ще кажеш, имаме други проблеми, а и това. Имаме, но

Ще кажеш, имаме други проблеми, а и това. Имаме, само че това е неприятното - че с всички проблеми в главата, просто искаш да стигнеш от Витошка до Софийски. Имаш среща пред братята Георгиеви, а в този момент си пред Съдебната палата, ей ся ще стане.
Шмугваш се по " Графа ". Разкопаничко, само че пък има фино тротоарче. Нареждаш се след останалите пешеходстващи, има си колонка и ред, едно търпеливо очакване, като че ли в края на тротоара има обмен бюро с доста добър курс и ще почакаш в този момент малко. По тънкото тротоарче обаче насреща идват други хора. Лицата им са изтощени, напрегнати, като разминаване с пътешественици на дълъг преход в планината - дали не идват от Софийски към Витошка, какъв брой ли са бродили до момента в който стигнат дотук? Поздравявате се един различен, едно човешко, съчувстващо кимване като на хора, споделящи обща неволя. " Кураж, кураж ", споделят лицата им, а ти се амбицираш - щом те са съумели и аз ще съумея!
И ето на, съвсем си до " Ангел Кънчев ". Глътнал си корема, едното рамо води другото, дишаш учестено. Някъде в далечината може би се мержелеят сергиите на площад Славейков! Бленуван небосвод, разточително необятно пространство...Дали обаче да не се шмугнеш по " Александър I "? Ето там една леличка прескача деликатно някакъв насип, наподобява е разкрила директен път? Абе живееш на ръба, сечеш право през ламарините, има едно тъничко проходче, което минаваш, пък дано ония тъпанари да се нижат през целия ден по тротоара. Как беше в Алиса - в случай че не знаеш къде искаш да отидеш, няма значение кой път ще хванеш. А ти знаеш - до Софийски, до Софийски!
Обаче, брат, някаква стена има тука и те блокира. Оглеждаш я от всички страни. От лелята няма диря - от кое място мина тая жена, от кое място се шмугна мамицата й? Тръгваш назад към " Графа ".
Някъде към " Солунска " и 40 минути по-късно си огладнял и с йогистко навеждане под едни железа технично влизаш в сладкарница. Персоналът те поглежда с усмивка - добре пристигнал, странниче, доста ли пътува, доста ли си изтощен, ето ти кифличка и кафенце, сядай да си починеш. Гледаш втренчено през прозореца: хипстъри. Някъде сред ламарините има пространство, което към този момент е оповестено за ърбан спот, концепцията е да се седи на едни възглавнички, до момента в който хората се отбелязват в Инстаграм, тази вечер щяло да има естонски диджей и веджи бар.
След час наведен, с ръка на хълбоците виждаш до " Гладстоун " самотно багерче. Качвай се, качвай се. Ще бутнеш някоя дръжка, ще влезеш подземен, единствено едвам поореш до " Раковска ", оттова нататък е елементарно. Някой те сръчква в ребрата и проси пари, желая да се махна оттука, вика обезверено. Озарява те концепция. Сещаш се, наоколо имаше книжарничка, единствено би трябвало да попълзиш по земята и да се превъртиш през рамо около една ламарина. Правиш леки извършения, разтягания, физическа подготовка. Пропълзяваш до книжарничката и под паника си купуваш книгата на Боян Петров. Четеш трескаво! Прекрасна е, обаче не написа нищо за пресечката до НАТФИЗ, да не приказваме по какъв начин да се добереш до Кристал...В главата ти остава единствено една концепция: " Няма да се дам, няма да се дам ".
Постепенно обаче те облива предсмъртно успокоение. По мит и фолклор някой би трябвало да вгради сянката си във всеки градеж. Това може да е хубаво, обаче какъв брой прецакан е въпреки всичко този човек! Ще ти се да се върнеш обаче кой изобщо да помни пътя назад към Съдебната палата? Беше нещо като три пъти надясно, шест пъти наляво, долу под желязото и настрана от ламарината, само че в каква, каква поредност?
Часът е към този момент девет и двайсе, когато успяваш да се върнеш там, откъдето стартира: до Съдебната палата.
И най-сетне те осенява решение.
Викаш такси. Казваш: карай към Околовръстното.
Оттам на завоя до " Младост " и тръгвай към СУ.

Автор: Райко Байчев