Вида Боева-Попова – секретарката на Иван/Ванчe Михайлов, пред „Труд“: Ванче Михайлов умря в ръцете ми
Секретарката и непосредствен помощник на Иван/Ванчe Михайлов навършва тези дни 80 години. Срещата с нея е специфична – благодарение на доцент Йордан Величков. Какви мемоари таи в сърцето си тази жена, отдала живота си на идеята за свободна Македония? Самата тя е от прочут жанр в Охрид – всички дали своя дан за опазване на българщината. За първи път Вида Боева – Попова споделя прелюбопитни детайлности за връзката на фамилията u с именития деятел на Вътрешна македонска революционна организация.
– Госпожо Попова, за първи път на военния церемониал за Гергьовден Република Македония взе участие със свои военни. Вие сте част от историята на битките за свободна Македония, по какъв начин приехте този факт, откакто десетки години не можем да разделим историята си?
– Първо ще кажа: Браво за храбростта – един народ в две страни! Аз приветствах този факт на страницата ми във Facebook. Съвместното присъединяване на македонската и българската войска на парада бе нещо, което извърши сърцето ми с наслада. Много дълго време се разделяме, а ние в действителност сме един народ, разграничен в две страни. Аз съм българка, родена в българския Йерусалим – Охрид, и целият ми живот е обвързван с Македония. Както знаете, от 24-годишна съм покрай Иван (Ванчe) Михайлов и до неговата гибел като негов помощник.
– Неотдавна македонската черква написа в писмо до българската, в което я признава за майка. Как разчитате сходно деяние?
– Мнението на проф. Иван Снегаров от Охрид, огромен специалист по църковна история, е, че в случай че Македония е страна, църквата би трябвало да се назовава македонска. Какво значи България да стане майка на македонската черква, като я признае, както зове владиката-бизнесмен на Струмица Наум? Първо, би трябвало да се каже на народа, че ние сме българи и църквата е българска. Първоапостолите Св. Климент и Св. Наум са български апостоли. Македонската черква би трябвало да обясни на хората, че те бяха български първоапостоли, да каже, че църквата майка е нашата българска черква. Десетилетия наред съзнанието на хората не просто бе обработвано, че са македонци, а напряко му се наложи посредством указ, че е македонска нация.
– Причината?
– Когато аз учех в гимназията в Македония, изучавахме история и литература на всички европейски страни – британска, немска, на нашите съдружници, както споделя Зоран Заев. Но не и на България. И повода бе, че сме един народ, а те се плашеха от това.
– Нека ви върна в годините обратно, Вида. Какъв е вашият охридски жанр?
– Аз съм от остарялата махала Варош на този прелестен тайнствен град Охрид. Цялото ми семейство е работило за българщината. За прапрадядо ми Никола Бъндев написа Симеон Радев. Той е споделя, че е обвързван в битките за свободна българска черква, бил е определен като духовник в черквата „ Свети Климент “, където бяха мощите на светеца. Бил е първият ръководител на Българската свободна църковна община. А прародител ми – дядото на майка ми, също доста е работил за българщината. Когато през 1915 година цар Борис идва в Охрид като престолонаследник, канят Георги Бъндев. И когато цар Борис III го вижда, отива при него и му целува ръка. Не можете да си визиите какво неспокойствие е било за прародител ми. „ Дочаках царчето да ми целуне ръка, значи съм дочакал българското “, това споделил на роднините си. След една седмица, може би от неспокойствие, умира. Той има и други заслуги – като духовник в църквата „ Св. Климент “ с още няколко индивида придвижват в София короната и жезъла на Свети Климент и в този момент те са тук. Точно по тази причина дядо е заровен с огромни български военни почести в Охрид.
– Как се случи първата ви среща с Иван Михайлов, вие знаехте ли нещо за него?
– Духовно постоянно съм знаела, че съм българка. Ванчовистите си говореха шушукайки, когато в Македония вилнееше сръбско-комунистически режим. Вече бях в Рим, когато се срещнах с Ванчо – той беше 67-68-годишен. В този миг аз съм на 24. Щом ме видя, първият му въпрос беше: „ Знаеш ли кой съм аз? “ Отговорих му – не. – „ Аз съм Ванчо Михайлов. “ Минах напряко на „ ти “: „ Па знам за тебе, учила съм, че си палач, фашист и терорист. “ И той стартира да се смее, аз също. Обясних, че в учебно заведение съм учила по този начин, само че у дома знам по какъв начин се приказва за Ванчо – че е прекрасен, добър човек.
– Съпругата му – известната Менча Кърничева, беше ли жива?
– Да, беше. Аз назовах Менча госпожа Мария. Когато отидох в техния дом, и видях толкоз доста книги, те ме попитаха дали съм чела някои от тях. Хвана ме огромен позор и се разплаках – нищо не бях чела. И тогава те ми дадоха първо книгата на Симеон Радев „ Възраждането на Македония ”. Точно там прочетох за прапрадядо ми и напряко се разтреперах – тези обстоятелства съм ги чувала от моето семейство. Казах на госпожа Мария, че това е моят прапрадядо. И тя се развълнува, извика Ванчо и от този момент ме имаха като своя.
– Когато влязохте за първи път в дома на Ванчeто, какво ви направи най-голямо усещане?
– Живееха с Менча в Рим в един апартамент на партера – в този момент в него живеем ние, след гибелта им го купихме. Такава независимост и народна власт се усещаше в този дом, все едно идвах при най-близки хора, които познавам от години. Стаята му беше като списък. Имаше бюро, на което беше пишещата машина на Ванчо. Домът беше извънредно непретенциозен. Цялото му благосъстояние бяха стотиците книги и архивът, с който работеше. Той не желаеше да похарчи нито една национална пара за свое улеснение. Домът му се намираше в квартал, именуван „ Градина ”. В него имаше доста зеленина, вилички от времето на Мусолини. Много е умерено и в този момент, все едно си в манастир. След това се научих да пиша на машина, да плагиатствам, да коректирам. Ванчо ме наричаше „ душко “, както и всички други.
– Има ли миг, свързат със фамилията на Ванчe, който не може да забравите?
– Това е гибелта на Менча. Тя умря ненадейно – през септември 1964 година. Както си четеше в 12 ч. на обед. Ванчо отива да й направи фотоси, както спи. Тя четеше „ Историята на Армения “ на френски. Той доста обичаше да прави фотоси, а какъв брой я обичаше… Двамата бяха едно тяло и дух. Направи й фотосите до момента в който спеше, и малко по-късно издъхна. Имаше лека гибел. Както и Ванчо. Малко преди да почине тя изиска да й купя от пазара мармалад. А няколко дни по-рано – на 3 септември бе умрял татко ми. Изпратили депеша, че е умрял, а Ванчо и Менча не знаят по какъв начин да ми кажат… Когато се върнах от пазара в града, тя към този момент беше умряла. Това се случи в едно жилище чартърен отвън града, тъй като топлините в Рим са доста влажни и тя мъчно ги понасяше. Отидохме с Ванчо отвън града и намерихме тази дребна виличка – с доста дървета и рози.
– Как одобри гибелта на брачната половинка си Ванчe Михайлов?
– За първите му реакции ми описаха, тъй като не бях в този миг при тях. „ Какво се случи? Какво ще върша без нея? “ Веднага се бяха обадили в Щатите и оттова споделиха, че ще дойдат на погребението. Някой трябваше да държи тирада. Асен Аврамов, който беше дясната му ръка на Ванчо, сподели, че не може да понесе. Това. Ванчо сподели: Тя ви е брачна половинка, само че е и член на Вътрешна македонска революционна организация. Аз ще приказвам като лидер. Това което го написа, беше обещано на вестник „ Македонска естрада “.
– Има ли нещо, което не сте разказвала до момента обществено за фамилията на Ванчeто, и сте го пазели през всичките тези години?
– Никога до момента не съм разказвала за наследството на Менча. „ Искам да бъде опята от хърватските католически свещеници. С това аз не ставам католичка, само че не зная по какъв метод да благодаря за всичко, което те направиха за нас в Италия “ – беше написала тя. И аз споделих това на Радко – това беше псевдоним на Ванчо. Има и второ наследство. В него тя пишеше, че желае да бъде кремирана и праха й – разпилян в нашето Егейско море. Тя доста обичаше Мара Бунева и не се смяташе за по-достойна от нея. „ Ако Мара няма гроб, за какво аз би трябвало да имам? “, споделяше Менча. Казах на господин Радко, че има такова наследство и той реагира незабавно: „ Ами, няма да стане това. И тогава си купи гроб с две места – за нея и за него. Менча беше огромна идеалистка. Погребахме я в Гротта Ферата (желязната пещера) – вилно градче на 30 километра от Рим, сходно на Банкя. И по-добре. Ванчe й взе малко от косите и от дрешката и постоянно ги носеше със себе си. Затваряше се постоянно самичък като преживяваше тежко тъгата по нея. Чувала съм го да споделя: „ Ако не ме задържа дълга към Македония, от дълго време щях да си тегля патрона. Защото всички мои приятели към този момент не са тук, и Менча не е тук. Но дългът към Македония ме стопира. “
– Какво споделяше той за протичащото се в България, тъгуваше ли за това, че не може да се върне, че го считат за фашист и терорист?
– Не, той се майтапеше с това.- Ванчо беше антикомунист. Страдаше, че народът не може да пътува, само че той и всички считаме, че Бог подреди по този начин нещата. За да може свободният Запад да продължи идеята за Македония. Самата Вътрешна македонска революционна организация не споделя, че не е нужно единствено с пушка да работим за Македония, може и легално да го вършим.
– Разкажете за гибелта на Ванчe Михайлов, вие сте били при него в този миг, нали по този начин?
– Да, правилно е. Спомням си всичко и през днешния ден толкоз ясно. Вечерта той беше добре. Подадох му пижамата, с цел да се облече, и внезапно виждам – нещо е напълнял. А той беше доста слаб. „ Какво е това нещо? “ – му крещя. Стана ми жалост и се изплаших, получих нещо като потрес. А той ми сподели: „ Не се безпокой, душко, всичко ще мине “. Веднага звъннах на кардиолога, пристигна доктор, преслуша го и рече, че има бронхопневмония, само че тя към този момент е отминала. За това говорели хриповете. Направихме кардиограма. Дойде консулт от няколко лекари у дома, откриха, че има проблеми със сърцето. След няколко дни се обадих на кардиоложката и й споделих, че Ванчо кашля доста необичайно. – Дайте му един антибиотик на инжекция. Вечерта помолих господин Радко, като отиде в тоалетната, да не се заключва. Чаках го пред вратата, изплашена от сърдечния му проблем. Почувствах, че всеки миг ще падне. Отворих вратата и извиках: „ Господин Радко! “, изтичах и го хванах преди да се свлече на земята. Дойде брачният партньор ми Антон и племенникът от Шумен, който беше там. Взеха го на ръце – през целия му живот това е единственото му припадане. Погледна ни и сподели: „ Това е моят втори живот, Господ да ви благослови! “
– А вие останахте ли у тях?
– Да, тази нощ спах при него – говорихме си от самото начало. Когато той стартира да кашля, извиках кардиоложката. Той не искаше ние да му вършим инжекции, идваше сестра, която живееше на горния етаж. Ванчо първо повърна, само че беше радостен, сякаш гледаше към този момент другия свят. Помолих Ноно (Антон) да пристигна да го обърнем. И както го взехме в ръцете си, обърнахме го, само че в него нямаше капка живец. Той умря безусловно в моите ръце. По същия метод умря и брачната половинка на Христо Татарчев – пък в моите ръце. Бях студентка тогава и отивах да видя по какъв начин е.
– Кои и от къде пристигнаха на погребението на Михайлов?
– На погребението пристигнаха делегации от Съединени американски щати и Канада, пристигна и свещеник Кирил, владиката на независимата Българска епархия, духовно със Светия синод, само че административно – не. Стана огромно заравяне. Погребахме го в Гротто Ферата при Менча. Сега се надяваме останките им да бъдат пренесени от Рим в Пирин планина – на Ванчe, на Менча и моя Асен – при гроба на Тодор Александров.
– Какво пишеше в наследството на Ванчe?
– В наследството му пишеше, че всичко остава на мен – бумаги и какво ли не още. Беше написал Вида да съобщи томовете ми на Македония единствено тогава, когато тя бъде към този момент осъществена в „ Македония – Швейцария на Балканите “, когато всички българи в Македония получат своите си права.
– Значи вие сте изпълнителката на неговото наследство?
– Така е било несъмнено. Ванчо е написал наследството още през 1979 година, когато бях в Щатите. Аз не знаех нищо за това. Бил го дал на кардиоложката. Когато тя пристигна, след гибелта на Ванчо, ми сподели: „ Вида, имам за теб един плик. Непрекъснато идваха в Рим родственици на Кирил Дрангов – внуците на Борис Дрангов, и непрестанно Райна Дрангова питаше: „ Чичо Радко, какво ще правиш с архивата, с книгите? “ Всъщност те бяха преднамерено изпратени от България. Казах им: „ Аз имам грижата. “ Всички бяха сюрпризирани, че всичко е на мое име и започнаха да ме ненавиждат. До този миг не съм изневерила нито на концепцията, нито на идеята, нито на фамилията ми, на татко ми и майка ми, нито на брачна половинка ми, който умря преди две години на 87. Той ме вкара в това национално дело и на него дължа всичко.
– Как бихте описали Ванчe през днешния ден на тези, които нищо не знаят за него?
– Ванчe обичаше народа, обичаше света, той беше нещо като Гоце Делчев. А в този момент желаят да го очернят. Не са правилни думите, които приписват на Ванчeто: „ Македония без българи, огън да я гори. “ Той в никакъв случай не е казвал такова нещо! Както и в никакъв случай не излезе да каже: „ Не сме за обединена България по време на Втората международна война. “ Траеше си и се радваше. Защото знаеше, че войната ще бъде изгубена, по тази причина би трябвало да работим. Най-голямата заслуга на Иван Михайлов от 1945 година е, че имаме български дух. Знаете ли какъв брой младежи се явяват в този момент като българи, ванчовисти? Интересен е този дух на Вътрешна македонска революционна организация в Македония, който не угасва. Не единствено го има, само че е доста мощен. И мисля, че Божи сили пазят цялата българщина.
Нашият посетител
Вида Боева-Попова е родена на 20 май 1938 година в град Охрид. 80-годишният си празник ще посрещне в Рим. Завършва гимназия в родния си град, след което две години учи арабистика в Белградския университет. През 1961 имигрира в Италия, приключва политически науки в университета в Рим. През 1963 година се среща с Иван Михайлов в Рим и в продължение на 27 години, до гибелта му на 5 септември 1990 година, е негов помощник и персонален секретар.
– Госпожо Попова, за първи път на военния церемониал за Гергьовден Република Македония взе участие със свои военни. Вие сте част от историята на битките за свободна Македония, по какъв начин приехте този факт, откакто десетки години не можем да разделим историята си?
– Първо ще кажа: Браво за храбростта – един народ в две страни! Аз приветствах този факт на страницата ми във Facebook. Съвместното присъединяване на македонската и българската войска на парада бе нещо, което извърши сърцето ми с наслада. Много дълго време се разделяме, а ние в действителност сме един народ, разграничен в две страни. Аз съм българка, родена в българския Йерусалим – Охрид, и целият ми живот е обвързван с Македония. Както знаете, от 24-годишна съм покрай Иван (Ванчe) Михайлов и до неговата гибел като негов помощник.
– Неотдавна македонската черква написа в писмо до българската, в което я признава за майка. Как разчитате сходно деяние?
– Мнението на проф. Иван Снегаров от Охрид, огромен специалист по църковна история, е, че в случай че Македония е страна, църквата би трябвало да се назовава македонска. Какво значи България да стане майка на македонската черква, като я признае, както зове владиката-бизнесмен на Струмица Наум? Първо, би трябвало да се каже на народа, че ние сме българи и църквата е българска. Първоапостолите Св. Климент и Св. Наум са български апостоли. Македонската черква би трябвало да обясни на хората, че те бяха български първоапостоли, да каже, че църквата майка е нашата българска черква. Десетилетия наред съзнанието на хората не просто бе обработвано, че са македонци, а напряко му се наложи посредством указ, че е македонска нация.
– Причината?
– Когато аз учех в гимназията в Македония, изучавахме история и литература на всички европейски страни – британска, немска, на нашите съдружници, както споделя Зоран Заев. Но не и на България. И повода бе, че сме един народ, а те се плашеха от това.
– Нека ви върна в годините обратно, Вида. Какъв е вашият охридски жанр?
– Аз съм от остарялата махала Варош на този прелестен тайнствен град Охрид. Цялото ми семейство е работило за българщината. За прапрадядо ми Никола Бъндев написа Симеон Радев. Той е споделя, че е обвързван в битките за свободна българска черква, бил е определен като духовник в черквата „ Свети Климент “, където бяха мощите на светеца. Бил е първият ръководител на Българската свободна църковна община. А прародител ми – дядото на майка ми, също доста е работил за българщината. Когато през 1915 година цар Борис идва в Охрид като престолонаследник, канят Георги Бъндев. И когато цар Борис III го вижда, отива при него и му целува ръка. Не можете да си визиите какво неспокойствие е било за прародител ми. „ Дочаках царчето да ми целуне ръка, значи съм дочакал българското “, това споделил на роднините си. След една седмица, може би от неспокойствие, умира. Той има и други заслуги – като духовник в църквата „ Св. Климент “ с още няколко индивида придвижват в София короната и жезъла на Свети Климент и в този момент те са тук. Точно по тази причина дядо е заровен с огромни български военни почести в Охрид.
– Как се случи първата ви среща с Иван Михайлов, вие знаехте ли нещо за него?
– Духовно постоянно съм знаела, че съм българка. Ванчовистите си говореха шушукайки, когато в Македония вилнееше сръбско-комунистически режим. Вече бях в Рим, когато се срещнах с Ванчо – той беше 67-68-годишен. В този миг аз съм на 24. Щом ме видя, първият му въпрос беше: „ Знаеш ли кой съм аз? “ Отговорих му – не. – „ Аз съм Ванчо Михайлов. “ Минах напряко на „ ти “: „ Па знам за тебе, учила съм, че си палач, фашист и терорист. “ И той стартира да се смее, аз също. Обясних, че в учебно заведение съм учила по този начин, само че у дома знам по какъв начин се приказва за Ванчо – че е прекрасен, добър човек.
– Съпругата му – известната Менча Кърничева, беше ли жива?
– Да, беше. Аз назовах Менча госпожа Мария. Когато отидох в техния дом, и видях толкоз доста книги, те ме попитаха дали съм чела някои от тях. Хвана ме огромен позор и се разплаках – нищо не бях чела. И тогава те ми дадоха първо книгата на Симеон Радев „ Възраждането на Македония ”. Точно там прочетох за прапрадядо ми и напряко се разтреперах – тези обстоятелства съм ги чувала от моето семейство. Казах на госпожа Мария, че това е моят прапрадядо. И тя се развълнува, извика Ванчо и от този момент ме имаха като своя.
– Когато влязохте за първи път в дома на Ванчeто, какво ви направи най-голямо усещане?
– Живееха с Менча в Рим в един апартамент на партера – в този момент в него живеем ние, след гибелта им го купихме. Такава независимост и народна власт се усещаше в този дом, все едно идвах при най-близки хора, които познавам от години. Стаята му беше като списък. Имаше бюро, на което беше пишещата машина на Ванчо. Домът беше извънредно непретенциозен. Цялото му благосъстояние бяха стотиците книги и архивът, с който работеше. Той не желаеше да похарчи нито една национална пара за свое улеснение. Домът му се намираше в квартал, именуван „ Градина ”. В него имаше доста зеленина, вилички от времето на Мусолини. Много е умерено и в този момент, все едно си в манастир. След това се научих да пиша на машина, да плагиатствам, да коректирам. Ванчо ме наричаше „ душко “, както и всички други.
– Има ли миг, свързат със фамилията на Ванчe, който не може да забравите?
– Това е гибелта на Менча. Тя умря ненадейно – през септември 1964 година. Както си четеше в 12 ч. на обед. Ванчо отива да й направи фотоси, както спи. Тя четеше „ Историята на Армения “ на френски. Той доста обичаше да прави фотоси, а какъв брой я обичаше… Двамата бяха едно тяло и дух. Направи й фотосите до момента в който спеше, и малко по-късно издъхна. Имаше лека гибел. Както и Ванчо. Малко преди да почине тя изиска да й купя от пазара мармалад. А няколко дни по-рано – на 3 септември бе умрял татко ми. Изпратили депеша, че е умрял, а Ванчо и Менча не знаят по какъв начин да ми кажат… Когато се върнах от пазара в града, тя към този момент беше умряла. Това се случи в едно жилище чартърен отвън града, тъй като топлините в Рим са доста влажни и тя мъчно ги понасяше. Отидохме с Ванчо отвън града и намерихме тази дребна виличка – с доста дървета и рози.
– Как одобри гибелта на брачната половинка си Ванчe Михайлов?
– За първите му реакции ми описаха, тъй като не бях в този миг при тях. „ Какво се случи? Какво ще върша без нея? “ Веднага се бяха обадили в Щатите и оттова споделиха, че ще дойдат на погребението. Някой трябваше да държи тирада. Асен Аврамов, който беше дясната му ръка на Ванчо, сподели, че не може да понесе. Това. Ванчо сподели: Тя ви е брачна половинка, само че е и член на Вътрешна македонска революционна организация. Аз ще приказвам като лидер. Това което го написа, беше обещано на вестник „ Македонска естрада “.
– Има ли нещо, което не сте разказвала до момента обществено за фамилията на Ванчeто, и сте го пазели през всичките тези години?
– Никога до момента не съм разказвала за наследството на Менча. „ Искам да бъде опята от хърватските католически свещеници. С това аз не ставам католичка, само че не зная по какъв метод да благодаря за всичко, което те направиха за нас в Италия “ – беше написала тя. И аз споделих това на Радко – това беше псевдоним на Ванчо. Има и второ наследство. В него тя пишеше, че желае да бъде кремирана и праха й – разпилян в нашето Егейско море. Тя доста обичаше Мара Бунева и не се смяташе за по-достойна от нея. „ Ако Мара няма гроб, за какво аз би трябвало да имам? “, споделяше Менча. Казах на господин Радко, че има такова наследство и той реагира незабавно: „ Ами, няма да стане това. И тогава си купи гроб с две места – за нея и за него. Менча беше огромна идеалистка. Погребахме я в Гротта Ферата (желязната пещера) – вилно градче на 30 километра от Рим, сходно на Банкя. И по-добре. Ванчe й взе малко от косите и от дрешката и постоянно ги носеше със себе си. Затваряше се постоянно самичък като преживяваше тежко тъгата по нея. Чувала съм го да споделя: „ Ако не ме задържа дълга към Македония, от дълго време щях да си тегля патрона. Защото всички мои приятели към този момент не са тук, и Менча не е тук. Но дългът към Македония ме стопира. “
– Какво споделяше той за протичащото се в България, тъгуваше ли за това, че не може да се върне, че го считат за фашист и терорист?
– Не, той се майтапеше с това.- Ванчо беше антикомунист. Страдаше, че народът не може да пътува, само че той и всички считаме, че Бог подреди по този начин нещата. За да може свободният Запад да продължи идеята за Македония. Самата Вътрешна македонска революционна организация не споделя, че не е нужно единствено с пушка да работим за Македония, може и легално да го вършим.
– Разкажете за гибелта на Ванчe Михайлов, вие сте били при него в този миг, нали по този начин?
– Да, правилно е. Спомням си всичко и през днешния ден толкоз ясно. Вечерта той беше добре. Подадох му пижамата, с цел да се облече, и внезапно виждам – нещо е напълнял. А той беше доста слаб. „ Какво е това нещо? “ – му крещя. Стана ми жалост и се изплаших, получих нещо като потрес. А той ми сподели: „ Не се безпокой, душко, всичко ще мине “. Веднага звъннах на кардиолога, пристигна доктор, преслуша го и рече, че има бронхопневмония, само че тя към този момент е отминала. За това говорели хриповете. Направихме кардиограма. Дойде консулт от няколко лекари у дома, откриха, че има проблеми със сърцето. След няколко дни се обадих на кардиоложката и й споделих, че Ванчо кашля доста необичайно. – Дайте му един антибиотик на инжекция. Вечерта помолих господин Радко, като отиде в тоалетната, да не се заключва. Чаках го пред вратата, изплашена от сърдечния му проблем. Почувствах, че всеки миг ще падне. Отворих вратата и извиках: „ Господин Радко! “, изтичах и го хванах преди да се свлече на земята. Дойде брачният партньор ми Антон и племенникът от Шумен, който беше там. Взеха го на ръце – през целия му живот това е единственото му припадане. Погледна ни и сподели: „ Това е моят втори живот, Господ да ви благослови! “
– А вие останахте ли у тях?
– Да, тази нощ спах при него – говорихме си от самото начало. Когато той стартира да кашля, извиках кардиоложката. Той не искаше ние да му вършим инжекции, идваше сестра, която живееше на горния етаж. Ванчо първо повърна, само че беше радостен, сякаш гледаше към този момент другия свят. Помолих Ноно (Антон) да пристигна да го обърнем. И както го взехме в ръцете си, обърнахме го, само че в него нямаше капка живец. Той умря безусловно в моите ръце. По същия метод умря и брачната половинка на Христо Татарчев – пък в моите ръце. Бях студентка тогава и отивах да видя по какъв начин е.
– Кои и от къде пристигнаха на погребението на Михайлов?
– На погребението пристигнаха делегации от Съединени американски щати и Канада, пристигна и свещеник Кирил, владиката на независимата Българска епархия, духовно със Светия синод, само че административно – не. Стана огромно заравяне. Погребахме го в Гротто Ферата при Менча. Сега се надяваме останките им да бъдат пренесени от Рим в Пирин планина – на Ванчe, на Менча и моя Асен – при гроба на Тодор Александров.
– Какво пишеше в наследството на Ванчe?
– В наследството му пишеше, че всичко остава на мен – бумаги и какво ли не още. Беше написал Вида да съобщи томовете ми на Македония единствено тогава, когато тя бъде към този момент осъществена в „ Македония – Швейцария на Балканите “, когато всички българи в Македония получат своите си права.
– Значи вие сте изпълнителката на неговото наследство?
– Така е било несъмнено. Ванчо е написал наследството още през 1979 година, когато бях в Щатите. Аз не знаех нищо за това. Бил го дал на кардиоложката. Когато тя пристигна, след гибелта на Ванчо, ми сподели: „ Вида, имам за теб един плик. Непрекъснато идваха в Рим родственици на Кирил Дрангов – внуците на Борис Дрангов, и непрестанно Райна Дрангова питаше: „ Чичо Радко, какво ще правиш с архивата, с книгите? “ Всъщност те бяха преднамерено изпратени от България. Казах им: „ Аз имам грижата. “ Всички бяха сюрпризирани, че всичко е на мое име и започнаха да ме ненавиждат. До този миг не съм изневерила нито на концепцията, нито на идеята, нито на фамилията ми, на татко ми и майка ми, нито на брачна половинка ми, който умря преди две години на 87. Той ме вкара в това национално дело и на него дължа всичко.
– Как бихте описали Ванчe през днешния ден на тези, които нищо не знаят за него?
– Ванчe обичаше народа, обичаше света, той беше нещо като Гоце Делчев. А в този момент желаят да го очернят. Не са правилни думите, които приписват на Ванчeто: „ Македония без българи, огън да я гори. “ Той в никакъв случай не е казвал такова нещо! Както и в никакъв случай не излезе да каже: „ Не сме за обединена България по време на Втората международна война. “ Траеше си и се радваше. Защото знаеше, че войната ще бъде изгубена, по тази причина би трябвало да работим. Най-голямата заслуга на Иван Михайлов от 1945 година е, че имаме български дух. Знаете ли какъв брой младежи се явяват в този момент като българи, ванчовисти? Интересен е този дух на Вътрешна македонска революционна организация в Македония, който не угасва. Не единствено го има, само че е доста мощен. И мисля, че Божи сили пазят цялата българщина.
Нашият посетител
Вида Боева-Попова е родена на 20 май 1938 година в град Охрид. 80-годишният си празник ще посрещне в Рим. Завършва гимназия в родния си град, след което две години учи арабистика в Белградския университет. През 1961 имигрира в Италия, приключва политически науки в университета в Рим. През 1963 година се среща с Иван Михайлов в Рим и в продължение на 27 години, до гибелта му на 5 септември 1990 година, е негов помощник и персонален секретар.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ