Сега - мислеше си той, - когато всички тези мимолетни

„ Сега - мислеше си той, - когато всички тези мимолетни неща са ме напуснали, аз отново заставам под слънцето, както съм стоял като малко дете, нищо не ми принадлежи, не умея нищо, нищо не съм научил. Колко необичайно е това! Сега, когато към този момент не съм млад, когато косата ми е съвсем побеляла, когато силите ме напущат, стартирам през цялото време, от детето. " Той още веднъж се усмихна. Да, странна бе участта му! Той се свличаше надолу и още веднъж бе с празни ръце, гол и беззащитен измежду света. Но това не го изпълваше с тъга, не, даже изпитваше желание да се смее, да се смее над себе си, над този чудноват и безразсъден свят.

„ Вървиш надолу, дребосъче! " - самичък си продума и се засмя, а в мига, когато изрече тези думи, погледът му попадна върху реката и той забеляза, че и реката върви надолу, все по-надолу, само че че тя не стопира да припява радостно. Това му хареса и той се усмихна другарски на реката. Не беше ли това същата река, в която искаше да се удави в миналото, преди 100 години, или всичко му се бе присънило?

„ Животът ми в действителност бе чудноват - мислеше си той, - странни криволици направи. Като дете живеех само поради боговете и жертвоприношенията. Като младеж се отдадох на отшелничеството, мисленето и съзерцанието, търсех Брахман, почитах безконечното в Атман. Като млад мъж последвах покаяниците, живях в гората, понасях задух и студ, научих се да недояждам, приучих тялото си да крее.

След това учението на великия Буда ми разкри чудотворното познание, усещах познанието за Великото единение да кръжи в мен, както собствената ми кръв. Но и с Буда, и с великото знание трябваше да се сбогувам.

Продължих пътя си и при Камала усвоих любовните наслаждения, от Камазвами изучих търговията, трупах пари и прахосвах пари, научих се да угаждам на стомаха и на сетивата си. Минаха доста години, до момента в който изгубя духа си, докато отвикна от мисленето, до момента в който не помни единството. Лъжа ли е, че постепенно, с криволици, от мъж и влъхва се трансфорах в дете? И въпреки всичко този път е бил твърде добър, птичката в гръдта ми не е умряла. Ала какъв път беше това!

Трябваше да мина през толкоз безразсъдства, пороци, заблуди, отвращения и разочарования, с цел да стана още веднъж дете, с цел да стартира всичко отначало. По по този начин трябваше да бъде. Сърцето ми споделя „ да " на теза неща и очите ми се смеят. Трябваше да изживея отчаянието, трябваше да стигна до най-безразсъдната от всички мисли, до мисълта за самоубийството, с цел да мога да достигна опрощението, да мога отново да изживея Ом, да мога още веднъж същински да спя и да се разсънвам.

Трябваше да се трансформира в простак, с цел да намеря още веднъж в себе си Атман.

Трябваше да бъркам, с цел да продължа да пребивавам. Къде още ще ме отведе моят път? Безумен е този път, той криволичи, може би се затваря в кръг? Да върви накъдето си желае, аз ще продължа да вървя по него. "

Той усети по какъв начин насладата блика в гърдите му.

„ Откъде - попита той сърцето си - идва тази наслада? - Да не би от дълбокия, здрав сън, който същински ме ободри? Или от думата Ом, която изрекох? Или от това; че се отскубнах, че избягах, че най-накрая още веднъж съм свободен и заставам като дете под небето?

О, какъв брой е хубаво да си подобен дезертьор, да си по този начин свободен! Колко пресен и прелестен е въздухът тук, по какъв начин добре се диша! Там, откъдето избягах, всичко миришеше на благовонни масла, на подправки, на вино, на охолство, на леност. Как ненавиждах този свят на богаташите, на разгулниците, на играчите на зарове!

Как би трябвало да съм мразел себе си, с цел да остана по този начин дълго в този ужасяващ свят! Как се ненавиждах, ограбвах и изтезавах, по какъв начин се състарявах и озлобявах! Не, в никакъв случай към този момент няма да си въобразя, че Сидхарта е умен! Ала добре сторих, че най-накрая сложих завършек на тази ненавист към себе си, на този безразсъден и празен живот. Благодаря ти, Сидхарта, че след толкоз години на нелепост, най-сетне направи нещо, чу птичката да пее в гърдите ти, и я последва! "

Така се хвалеше той, радваше се на себе си, вслушаше се с любознание в стомаха си, който ръмжеше от апетит. Чувстваше, че в последно време е изпитал до дъно усета на част от тъгата, на част от низостта, предъвкал ги е до обезсърчение и гибел и ги е изплюл. Така беше добре…

„ Добре е - мислеше си той, - човек самичък да изпита всичко, за да узнае какво му би трябвало. Още като дете разбрах, че светските наслаждения и богатството не костват доста. Знаех го от дълго време, само че едвам в този момент го изживях. И ето, че го зная освен с мислите си, само че и с очите си, със сърцето си, със стомаха си. Честит съм че го зная! "

Из „ Сидхарта “, Херман Хесе