Със съпруга ми Георги сме връстници, срещнахме се съвсем млади,

Със брачна половинка ми Георги сме връстници, срещнахме се напълно млади, още в учебно заведение. Влюбихме се и не чакахме дълго, оженихме се в първи курс на университета. Бях единствено на 20, когато се роди Калина. Въпреки това не прекъснах следването. Помагаха родителите ни, но най-много мъжът ми постоянно беше до мен. Обичахме се и се разбирахме. Всички ни се радваха, а аз бях сигурна, че нищо не може да ни раздели. Дъщеря ми към този момент е на 26, отпътува да учи в Германия и откакто приключи там стопанска система, се реалокира в Холандия, с цел да специализира маркетинг. Много ми липсва, само че знам, че тя е щастлива и това е най-важното за мен. От друга страна се успокоявах, че с Георги ще изживеем своята втора младост и една нова, по-зряла обич. Само че точно на 40-годишнината ни усетих, че нещо се случва с него. Често закъсняваше след работа, от време на време надушвах тъничък мирис на непознат дамски парфюм. Мъжът ми стартира да стои по-дълго в банята, преди да излезе, да се оглежда дали му стои добре вратовръзката. Когато осъзнах, че най-вероятно има друга, ужасно ме заболя. Не можех да мигна по цели нощи, не спирах да се изтезавам и да мисля за това. Не желаех да го изгубя, не можех да си показва, че ще пребивавам без него. В края на краищата взех решение – дано изживее това въодушевление. Та ние сме дружно от 17-годишни, бях сигурна, че до този миг не беше ми изневерявал, както и аз не съм помисляла за различен. А и той освен че не охладня към мен, в противен случай – беше още по-мил и деликатен, очевидно гузната му съвест го измъчваше и ме обсипваше с милувки и деликатност. Правех се, че не виждам забежката му, пробвах се да го накарам да почувства, че вкъщи е най-уютно и топло.

Да му се желае да се прибира у дома, откакто е бил с другата. Година по-късно Калина отпътува и аз се посветих само на тази упоритост. Всичко се завъртя към това. Грижех се за фигурата си поради Георги, купувах си красиви облекла, с цел да ме харесва, пробвах се да го сюрпризирам с сантиментални вечери и най-много в леглото. И бях щастлива всякога когато успявах. След много старания от моя страна забелязах, че мъжът ми стартира да се прибира в точния момент. Да, беше много замислен, само че пък беше с мен. Предполагах, че се е разделил с любовницата си, и бях удовлетворена. През декември м. година Георги ме изненада ненадейно. Започна да ме навива да си осиновим дете. Двамата бяхме гледали филм за едно момченце, чиято майка умря и то остана единствено, тъй като нямаше татко. Ужасно се разстроихме, мъжът ми не спираше да ми приказва какъв брой хубаво би било да създадем щастливо някое малко творение. Повтаряше, че Калина към този момент е поела по своя път и евентуално няма да се върне при нас. А ние още сме млади и за какво да оставаме сами. Това било най-прекрасният метод да осмислим живота си.
Макар че първоначално много се колебаех, надълбоко в себе си си давах сметка, че е прав. Това щеше да ни сплоти още повече и Георги нямаше да има потребност от друга жена. Въпреки това ми се струваше, че ще поемем прекомерно огромна отговорност, за която не знаех дали сме подготвени. Предлагах му да си вземем куче или котка, само че брачният партньор ми беше необяснимо неотстъпчив. Дори един път избухна и ме назова твърда глава. Не допускал, че съм толкоз упорита.
Реших да споделя с Калина по скайпа, а тя ненадейно за мен изпадна във екстаз от концепцията на татко си. Било прелестно да си има малко братче, още повече че неотдавна почнала сериозна връзка с холандеc и нещата вървели към сватба. Накрая се съгласих. Георги съобщи, че ще поеме нещата в свои ръце и когато хареса дете, ще ме заведе да го видя. Мислех, че това ще трае дълго, бях чувала какъв брой е комплицирано и през какви формалности се минава. За моя удивление той доста скоро ми заяви, че е разкрил „ нашето ” момченце. Майката умряла преди година, а бащата бил незнаен. Малко ме шокира новината, че брачният партньор ми даже беше задвижил процедурата по осиновяването. Било време да ме заведе да видя детето. Не мога да скрия, че се вълнувах от тази среща. Бях още повече смутена, тъй като виждах в очите на Георги нескрита любов и трогване към момченцето. Помолих го да излезем на открито, с цел да поговорим още един път, обаче тъкмо в този миг дребният пристъпи към мен, обгърна коленете ми с ръчички и завря русата си главица в полата ми. Сякаш светът се прекатурна и аз разбрах, че желая това дете. Вдигнах го на ръце и започнах да го прегръщам и целувам. От очите ми потекоха сълзи и не спирах да дублирам: Да, взимаме го! Прав си, това си е нашето момченце. Майчинският ми инстинкт ме връхлетя с нова мощ. От този ден нататък чаках с неспокойствие да се уредят и последните формалности. През останалите два месеца всяка събота ходехме в дома, даже ни позволиха да изведем детето един уикенд, с цел да се опознаем. С Георги трескаво подготвяхме някогашната стая на Калина за сина си. Залепихме детски тапети, купихме креватче, дрешки и играчки. А най-важното – измислихме име на сина си. Решихме да го назовем Александър. Бях толкоз щастлива, тъй като Георги още веднъж беше оня радостен и остроумен юноша, който познавах отпреди 30 години. В един прекрасен ден в края на март най-накрая отидохме да вземем Александър и да го заведем вечно в бъдещия му дом. В началото той беше нерешителен и нерешителен, само че като видя играчките в стаята си, очите му светнаха. С Георги не спирахме да го гушкаме и да му приказваме. В един миг мъжът ми го беше взел на ръце и го целуваше по бузката, когато

Нещо ме прободе – едвам тогава забелязах поразителната аналогия сред него и Александър. Очите им, устните, усмивката, даже трапчинките на брадичката бяха същите! Започнах да класифицирам пъзела. Бях повече от сигурна, че това дете е плод на любовта на мъжа ми към онази жена, с която имаше връзка. Та нали тъкмо преди няколко месеца той внезапно се беше кротнал и престана да пътува в командировка през седмица и да „ заседава ” до късно вечер. Преживяваше някакво страдалчество, а след това ме изненада с концепцията да си осиновим дете – не момиченце, а тъкмо момченце. И самичък се втурна да го „ открие ”. Не можех да го попитам напряко, въпреки че доста ми се искаше. Бях сигурна, че Георги ще отхвърли. Пък и за какво трябваше да унищожавам нашето благополучие. Бях обикнала Александър и не ме интересуваше по какъв начин той се е появил на този свят. Важното беше, че огласи дома ни със звънкия си смях. Вече не можех да си показва, че мога да заспя, преди да го целуна за „ Лека нощ ”.

Осъзнавам, че това беше скъпата цена, която трябваше да платя, с цел да запазя любовта на единствения мъж, който в миналото съм обичала. И да науча най-ценния урок – в живота няма безметежно благополучие. За него би трябвало да се бориш, да страдаш и да преглъщаш горчилката. А най-много – да съумееш да простиш!