Размишленията на един честит българский гражданин ~ Стефан СТАМБОЛОВ
Саркастично, с подписа Незлоблив стихотворец. Политическият пасквил на 25-годишния разгорещен журналист Стамболов е отпечатан в хумористичния вестник „ Остен ” през март 1879 година 
(Стамболов - фонд Фотоархив на ИЛ-БАН)
I.
Доживях, популярност тебе, Боже! Видях това, което душата ми най-искрено и мощно желаеше да види. Доживях да видя българи свободни, Българско княжество, българска камара, български представители. Как може да се не веселя, да се не забавлявам, а от време на време да се и не понапия от наслада, като виждам всичко това?! Радостта ми е дотолкоз огромна, блаженството ми по този начин широко-безпределно, щото от време на време мене ми се коства, като че се нося на някой облак, и хвъркам-хвъркам, а под себе си виждам милиони честити, засмени, радостни лица. В такива минути, които с мене се случват много постоянно, изключително в случай че постоя до полунощ на някое пиршество, обещано в чест на растящите като гъби след дъжд комисии или пък в някоя вонеща ресторация с громко и претенциозно наименование, дето от полупияните български нотабили разискват се всякакви политически, стопански и публични въпроси, като се поддържат по един на практика прийом с най-неопровержими и осезателни доказателства и причини, ази съм по този начин цветущ, по този начин блажен, щото, в случай че в нея минута би пристигнал ненадейно китайския Император, с цел да ми каже „ да си променим местата ”, аз без всяко двоумеиие би отхвърлил неговото предложение. Как? Аз, честитият български жител, да трансформира с който и да би било моето място? Това е невероятно, немислимо, просто - незаконно да ми го предложи някой... И, вижда Бог, ази съм дори подготвен да прокълна „ най-тържествено ” това нещастно място, дето би могла да се зачене и роди една такава престьпна мисъл. И, в случай че това място бъде моя личен мозък, аз и към него ще да бъда по този начин непоколебим и немилостив, както дядо Богоровата „ Сляпа-Баба ” (Темида).
И по този начин, аз съм най-честития, най-самодоволния, най-благодарния български жител, и в силата на това разрешавам си (и имам вяра, че имам право) да опиша на моите простодушни братя за всичките си любвеобилни патриотически мисли и усеща. За да направя това богатство и народополезно дело аз съм се управлявал от две светли мисли: 1) да оповестя на моите съграждани свещенния оня огьн, който гори в гърдите ми, и който е началото на всяко смиреномъдрие и добродушие и 2) да оставя на потомството си завет от една сбирка на най-искренни и надълбоко патриотически мисли и усеща, които като чете и учи, то ще да се облагородява и возвишава в помислите си. И по този начин, изцяло убеден, че върша положително и потребно дело, аз се залавям за перото и почнувам да пиша записките си, които, убеден съм, ще се четат от всекиго с нужното благовение, внимание и самообладание.
II.
Вземам аз в ръка перото си, само че да ви кажа правичкото, това го върша с едно малко прискорбие. „ Перво и перво ”, мене доста ми е жално, че по причина на оскъдността на средствата си, аз не мога да имам един телефон, на който клонищата да бьдат извършени в дома на всеки български жител. Така щото да мога изведнъж да предам на народа си всичко, що се е набрало в душата ми, за нашето положително настоящо състояние, за нашето ослепително бъдеще, за ролята, която ние ще да играем на Балканския полуостров - с една дума за всичко, което ме прави цветущ и доброчест български жител. И по тоя метод, в една и съща минута да направя по този начин сьщо честити всичките мои компартисти - нещо, което нямам доверие да е правил никой просветител до момента. Като си помисля какъв резултат и каква гигантска изгода ще да направя внезапно на милиони живи сьщества, като си помисля, че мисьлта за едно такова практическо и необятно приложение на Едисоновия уред е пристигнала на мен първи в главата, то аз се препьлням от неизказана наслада. Краката ми подхълзват от самооблажение и аз несъзнателно се запитвам: кой е по-велик от двама ни - Едисона и мене - той ли, що е измислил чудесния уред, или аз, който намислих да направя едно такова потребно и всеобщо приложение с него?
За решението на тоя противоречив въпрос аз мисля скоро да се отнеса до Парижката академия и от там да желая правдивост и премия.
…
Не помня добре чел ли бях нейде, чул ли бях от някого, че великите поети като написвали някое свое създание, то четели го на прислужниците си и дори на котките си, с цел да чуят какво е тяхното мнение за творбата им. Понеже чувствувах и имах вяра, че и в мене е прекомерно мощно развита поетическата заложба на словото, то не се посвених да подражая техния образец. " Перво и перво ", затворих се в една от най-затънтените стаи на дома си, дето с всичката ревнивост и усърдие на един пробуден популярен гений захванах да се упръжнявам самичък пред моето обичано куче Султан в ораторското изкуство и се убедих, че в действителност би трябвало да съм имал огромната заложба на словото. Защото, щом захванах в една филипика да громоля беззаконията и злодействата на турското държавно управление, то, кучето - моят слушател - по този начин мощно и високо залая, щото съседите ми се събраха, с цел да видят какво става у нас, че по този начин мощно лае Султана. А клетата ми майка с пребледняло лице пристигна при мене и ме гледаше с един блуждающ взор, с някакво изключително разстройване.
За да избягна любознанието на съседите си и да не трежова остарялата си майка, аз намислих, че ще е най-добре да имам за слушател някои неодушевен предмет и за подобен избрах стола си. Сега към този момент аз имах случая да се убедя, че словото може да действува и на неодушевените предмети и дори да ги кара да се движат, стига единствено то да бъде откровено и добре прочувствувано.
III.
Говорих аз един път, мой ти байно, за разпадването на турското царство и като желаех да изобразя тая картина по-живо и по-релефно, то стараех се да поддържа словата си с приличните жестове, които могат да съпровождат една сходна злополука. Види се, изображаването на тая злополука да е било прекомерно мощно, живо и неподражаемо, тъй като от смут и боязън се обзел дори и невоодушевения предмет - стола. И аз като се поокопитих от своя възторг, видях го потьрколен на земята и, освен това, - със строшени крайници. Тогава се преизпълни сърцето ми с едно изключително трогване към пострадавшия предмет от моето буйно и енергично сладкодумство и като се боях да не би в миналото да направя със словото си същото деяние и върху някои живи същества като люде, събрани в някоя църква или камара, аз паднах на колене пред иконостаса и като благодарих от дълбочината на душата си Пресветая Владичици за огромната заложба, с която ме е благословила, заклех се „ най-тържественно ” в никакъв случай, на никое място и пред никого да не приказвам към този момент за печални и странни работи, само че всякога да изказвам благонамерени, смиреномъдри и кротки речи.
И по този начин към този момент действам. Аз в никакъв случай не си разрешавам да приказвам буйно и разпалено. И като отида в някое заседание постаравам се да примиря препирающите се, като виждам да избера средата на противоположните отзиви и да сближа двата противни лагера.
Тая моя постъпка е двойствено потребна за мене. „ Перво и перво ”, тя ме защищава като гръмоотвод от моето буйно и енергично красноречие; „ во вторих ” - тя кара да ме почитат по-голямата част от представителите и на двете партии, и да ме избират във всевъзможни комисии и депутации. Както виждате, полезността на тая моя постъпка е по този начин явна и осезателна, щото аз не мога да се начудя на себе си, като коя дарба у мене е по-развита - благоразумието ли, смиреномъдрието ли, нискогледанието ли, хитростта ли, подлостта ли, лукавщината ли, или... или...
Но за това много. Сега аз ще направя едно поетическо оттегляне и ще поговоря „ за една мисъл, която веднага ми пристигна на мозъка ”, а точно - за минуса на Едисоновия уред, фонографа. По моето мнение, тоя уред има един непростителен минус, който по този начин възмущава, щото аз насмалко, подготвен съм да нарека „ за една минута ” всичкия уред ненужен и за нищо некадърен. Тоя минус е, че фонографа не е екипиран с един " бързофотограф ", който да възприема и сетне да възпроизвежда всичките придвижвания и жестове на говорящия - с една тирада, всичките мимически хубости и прелести на оратора. А това е един непростителен минус, който в случай че се не поправи, то моето поколение не ще има опция да изпита всичката мощ и хубост на моето " несравненно " сладкодумство.
Представете си, че и тоя " бързофотограф " е изнамерен и прибавен към фонографа. Представете си, че аз, честития български жител, заставам и приказвам пред него и всичко, което излезе от моите зорлообразни устица и думите, и гласа, и ударенията, и трептенията, и точките, и запетанието, и многоточието се отпечатват във фонографа, а пък моята дрънкулка, хубавата ми главица с лисината, като танур на темето, брадичката ми, мустачките ми, късото ми вратленце, мъничките ми лукави очички, носенцето ми, фрака ми, вратовръзката ми, с една тирада цял-целокупен аз се печатам в бьрзофотографа. Аз си издигна ръката и с един мил, като мед, и явен като звънец, глас изкажа при започване на речта си: „ Господа-а-а!! ” И всичко това - и думата ми, и гласа ми, и фигурата ми и полуотворените му устица, се отпечатва във фонографа и бьрзо-фотографа и остава завинаги безконечния да се гледа и поменува от потомството ми. Като си помисля какво мощно усещане и задоволство ще мога да направя посредством речта си и фигурката си върху потомството си, по какъв начин то ще ме обича и уважава, по какъв начин от признателност към мене ще да ми издигне монумент и ще ме слави и прославлява... устата ми се препълнят със слюнки, мускулите ми захващат да се сокращават и мене ми се скача, играе, пее. С една дума блаженството ми е цялостно - и конец.
Тая картина по този начин плени моето възвишено въображение, щото аз към този момент не на смешка съм си задал въпроса да измисля гореспоменатия бързофотограф и да го приложа към Едисоновия фонограф.
Щом открия това, аз ще желая привилегия от всичките съществующи държавни управления до момента в който съм жив, единствено аз да имам правото да се ползувам от него.
Да не помислят някои, че като желая тая привилегия, аз съм движим от някое неприлично егоистическо възприятие. Не, господа! В тоя въпрос мен ме управлява моето искренно и надълбоко разбиране, че в целия свят няма по-интересен индивид от мене, който да заслужава да се слуша и гледа освен от българското поколение, само че и от цялото человечество. Това нещо аз и мисля да доближи посредством горната привилегия.
(Следува, само че няма да се продължава.)
В-к „ Остен ”, март 1879 година
Снимка: Фонд Фотоархив на ИЛ-БАН, lit.libsofia.bg
