Руски войник не издържа и разкри какво се случва в армията на Путин: Глад, разпад и лъжи
Руски парашутист, напуснал армията след два месеца на фронта в Украйна, разказа в книга ужасните условия за бойците. Той описа по какъв начин слабото командване и неналичието на съоръжение водят до безсмислена гибел и по какъв начин Русия не е имала моралното право да атакува.
" Знам, че не можете да кажете думата " война ", неразрешено е. Но въпреки всичко ще кажа тъкмо " война ". Вече съм на 33 години и цялостен живот съм казвал единствено истината. Това е война - съветската войска стреля по украинската войска, а тя стреля в отговор, експлодират снаряди и ракети. Умират военни от двете страни, както и цивилни, които имат " шанса " да живеят там, където е решено да стартира война, наречена " специфична интервенция ".
Така стартира скандалната за Русия книга на десантчика Павел Филатиев , който отхвърля да се върне в съветската войска. Той разгласява текста си в интернет и даде няколко изявленията. Сега чака страната да стартира да го преследва.
" Нашата войска е в сериозно положение. Много момчета починаха, точно тъй като тя не е такава, каквато я показват формалните медии. Командването крие за доста проблеми”, сподели Филатиев в изявление за телевизия " Дождъ ".
Той е родом от Волгоградска област, израснал е във военна част. Син е на парашутист и по-късно самият той става част от въздушно-десантните войски. През 2010 година служи в Чечения. През август предходната година, заради проблеми с работата и липса на пари, взема решение да подпише нов контракт за наемна работа.
Влиза в състава на 56-ти десантно-щурмови полк , без да знае, че ще взе участие в същинска война. След като неговата част нападна окупирания към този момент Херсон, Филатиев е евакуиран за лекуване и в никакъв случай не се връща на бойното поле. Сега се опълчва на войната, разказвайки това, което е видял със личните си очи. Книгата му се назовава " ZOV ".
Макар да е застрашен от арест, затвор и даже изтезания, той се усеща отговорен за съучастието си в тази война и мисли, че тя е позор за Русия и армията. Иска да направи " всичко допустимо " да я спре, да върне съветските военни вкъщи и да избави хиляди животи на руснаци и украинци.
Сайтът (istories.media) разгласява съкратени фрагменти от книгата. Колегите от уеб страницата Свободна Европа разполагат пък с онлайн формат на разказите на Филатиев.
Следват фрагменти от книгата:
Преди войната
Чували ли сте в миналото звука на идващ към вас снаряд? Това е незабравимо чувство за осцилация и свистене на въздуха, когато всички черва се прекатурват, а дъхът ти стопира. Ако имате шанс да чуете детонация, си мислите, че това несъмнено е вашият ден, несъмнено, в случай че разберете, че нищо не се е откъснало от експлозива и осколки не са се забили в тялото ви...
След като взех решение да се върна в армията поради проблеми с работата и парите, ми изпратиха повиквателна да се явя в поделението в Крим . Дадоха ми една униформа, единствено лятна. Нямаше барети с подобаващ размер, по тази причина си купих.
В средата на октомври започнаха да дават и зимни униформи, само че единствено носени и не по мярка. Отказвах да взема такава униформа, заради което връзките ми с командването започнаха да се утежняват. След като се скарах с командира на ротата, отидох и си купих яке.
Много от военните бяха без топли облекла - някои не получиха, други отхвърлиха това, което даваха.
Пристигаме на площадката за подготвителни скокове с парашут. Беше през нощта, при минусова температура, бяхме в открит камион КАМАЗ . Много от военните бяха без топли облекла - някои не получиха, други отхвърлиха това, което даваха. За една седмица към 30 души от моята част постъпиха в инфекциозно поделение.
В средата на февруари ротата ми беше на полигона в Стари Крим. Разбрах, че нещо се приготвя - изпращаха всички на полигона. Следващите няколко дни ходихме до стрелбището, където най-сетне ми дадоха автомат за първи път. Оказа се, че е със разкъсан ремък и е ръждясал, а при първата нощна пукотевица засече.
Някъде към 20 февруари пристигна заповед всички незабавно да се съберат, тъй като следва готовност неизвестно къде. Още тогава всички бяха мръсни и изтощени. Някои живеехме съвсем месец на полето без никакви условия, нервите на всички бяха на ръба, атмосферата ставаше все по-непоносима.
На 23 февруари дойде командирът на дивизията и, поздравявайки ни за празника - Деня на бранителя на отечеството, заяви, че от на следващия ден заплатата ще бъде 69 $ дневно (около 7000 рубли).
Това са повече от 200 000 на месец, плюс нормалната заплата. Това беше явен знак, че ще се случи нещо съществено. Но когато разбрахме, че това не е кримската интервенция " Вежливи хора " и не е обучение, а стартира пълноценна война, си казахме - такава работа не си коства даже за толкоз пари.
Войната и подивяването
На 24 февруари се разсъниха в два през нощта в КАМАЗ-а, колоната беше някъде в пустошта, всички мотори и фарове бяха изключени. Но отляво и отдясно кънтеше ракетна артилерия. Тогава още не можех да схвана - стреляме по атакуващи украинци, може би по НАТО? Или атакуваме? Срещу кого е този пъклен обстрел
Но беше ясно, че е почнала същинска война. По-късно стана ясно, че има заповед да отидем в Херсон . И тогава разбрахме, че сме нападнали Украйна. Вече имаше ранени и убити от нашите. Връзка с командването нямаше, а командирът не разбираше какво се случва.
На 28 февруари научих, че някой е стрелял по граждански автомобил с бронирана машина. В колата пътували майка и няколко деца, единствено едното оживяло... Докато нашите държавни управления вземат решение между тях по какъв начин да живеят, а военните от двете страни са техен инструмент , цивилни умират. Когато осъзнаеш това, не знаеш какво да правиш. Ако зарежеш всичко и си тръгнеш - ставаш страхливец и изменник. Ако продължиш да участваш - ставаш съизвършител в гибелта и страданието на хората.
Цялата ни подготовка беше единствено на хартия, техниката ни беше безнадеждно остаряла. Дори тактиката ни беше като тази на дедите ни! Тези, които нападнаха на първа линия, към този момент бяха убити. Приятели ми споделиха, че в тяхната бригада са останали 50 души...
Започна да се стъмва, получихме заповед всички да копаем. Беше доста студено. Никой нямаше спален чувал, сланата стартира да прониква до костите ни. Ние даже не се нуждаехме от зложелател, командването ни беше сложило в такива условия, че бездомните живеят по-добре .
На идващия ден пристигнахме на морското пристанище Херсон. Всички започнаха да претърсват постройките в търсене на храна, вода, душ и място за спане. Някои започнаха да изнасят компютри и всичко скъпо, което намерят. Не бях изключение - открих шапка в развален камион и я взех.
Ние, като диваци, изядохме всичко, което имаше. Вече бяхме доведени до краен лимит.
Влязохме в офиси, които разполагаха с кухня и хладилници. Ние, като диваци, изядохме всичко , което имаше - зърнени храни, овесени ядки, сладко, мед, кафе. Беше ни безусловно безразлично, към този момент бяхме доведени до краен лимит. До какво дивашко положение можеш да доведеш хората... За една нощ обърнахме всичко с главата надолу. Срещнах бойци, които разрушават кафемашини в търсене на гривни (украинската парична единица - б.р.).
На 3 март се чу, че ще ни пратят да щурмуваме Николаев и по-нататък, към Одеса. Не можех да допускам - тези горе не схващат ли, че сме изтощени ? Чу се слух, че мотопехотата отхвърля да тръгне всеобщо, поради това няма по какъв начин ние да си починем. Избухна яд към тях...
След повече от месец ние се окопавахме, артилерията действаше против въоръжените сили на Украйна, само че нашата авиация съвсем не се виждаше. Просто държахме позиции в окопите на фронтовата линия - без сън, без да се къпем, нямаше нищо за ястие, с изключение на една кутия сухари за два дни. Всички бяхме обрасли с бради, униформите и баретите започнаха да се късат.
Обявиха, че ще заплащат пари за всеки погубен украински боец или развалена техника, тъкмо както беше преди години в Чечения. Но никой не ни донесе нова униформа, обувки, боеприпаси и топли облекла. Няколкото кутии с филантропична помощ съдържаха евтини чорапи, тениски, къси панталони и сапун. Всъщност до нас стигаха единствено пратки от родственици и съпруги и то не всеки път, а от време на време идваха отворени. Но единствено с помощта на тях въпреки всичко от време на време опитвахме чай, кафе, сладкиши и консерви...
Заради артилерийския обстрел някои села на практика престанаха да съществуват. На един заложник му отрязаха пръстите и гениталиите .
Местните хора ставаха все по-гневни. Някаква баба ни токсини пирожките. Почти всеки се разболя от гъбички, на някои им паднаха зъби, кожата им се белеше, други заспиваха на дежурство поради умората.
Някои започнаха да се прострелват сами в крайниците, с цел да получат обещаните 3 милиона рубли за ранен - с цел да се измъкнат от този пъкъл.
Всеки път по време на обстрела натисках главата си в земята и още веднъж изникваше мисълта:
" Господи, в случай че оцелея, ще направя всичко, с цел да трансформира това!”. Не се опасявах да умра, само че беше тъпо да дам живота си поради тази гнусота, не беше ясно защо, за кого? Обидно ми беше, че на тези горе не им пука за нас. Те показват по всевъзможен метод, че за тях сме нехора, че сме като добитък . Обидно ми беше, че преди войната, която те започнаха, направиха всичко, с цел да унищожат нашата войска.
Жалко, че репортерите не са позволени до първа линия, с цел да може цялата страна да се любува на бойците - обрасли, неизмити, слаби и озлобени, както и на посредственото им командване. Половината от момчетата обличаха украински униформи, тъй като бяха по-качествени, по-удобни, по-здрави. Великата ни страна не е в положение да облече, екипира и изхрани личната си войска.
Съдбата на ранените
Към средата на април в очите ми влезе доста пръст поради артилерийски обстрел и получих кератит. След пет дни страдания, когато едното ми око към този момент беше затворено, въпреки всичко ме изтеглиха. Фелдшерът, който ме изпрати, ме помоли да кажа на медицинския екип, че няма спринцовки и обезболяващи.
Докараха ни в една от бараките, която беше предопределена за изписаните от болничното заведение. Имаше стотина души, които се бяха върнали от войната, те безусловно полудяха по-късно , което бяха претърпели. Някои заекваха мощно, двама бяха със загуба на паметта, а доста от тях пиеха крепко, изпиваха всички пари, които печелеха.
След като се върнах от фронта, трябваше да платя самичък за лекуването и медикаменти. Два месеца се пробвах да желая това от армията, вървях до прокуратурата, вървях до командването, до шефа на болничното заведение, писах до президента...
След което плюх на всичко, взех решение да мина военномедицинската комисия и да напусна армията по здравословни аргументи. Командването съобщи, че се пробвам да избягам от работа и изпратиха документите на прокуратурата за формиране на наказателно дело . По този метод се пробват да върнат доста хора.
А толкоз хора умират без причина. И има толкоз починали, на чиито близки не са изплатени компенсации. На ранените и болните в множеството случаи се отхвърлят компенсации и застраховки. Има даже и такива, на които още нищо не им е платено по контракт с армията. Трите милиона, които назоваваме " путинови ", не ги получих, както и доста други. Имах 215 000 рубли в картата за два месеца от " специфичната интервенция ".
За неуспеха на съветската войска
Основната причина за неуспеха на съветската войска в Украйна е, че нямахме моралното право да нападаме друга страна, изключително хората, които са най-близо до нас. Когато всичко стартира, познавах малко хора, които имаха вяра, че това са нацистите и желаеха да се бият с Украйна. Не изпитвахме ненавист и не смятахме украинския народ за зложелател.
Втората причина е по какъв начин стартира всичко - " специфична интервенция " с обстрел на територията на Украйна с артилерия, самолети и ракети. Как чакаме цивилното население да одобри това, в случай че на 24 февруари хората са се събудили от гърмежи? Кой е очаквал, че след такова начало украинците няма да се сплотят против нашествениците ?
Третата причина е ужасната корупция и неразбория в нашата войска, нейната морална и техническа остарялост. Кариерното израстване е допустимо единствено в случай че имаш връзки и преданост към системата. За да няма проблеми, човек би трябвало безмълвно да прави това, което са му споделили, даже да са цялостни нелепости. Подборът за армията е надалеч от здравия разсъдък, мъчно се намира работа, още по-трудно се напуща. А заплатата надалеч не е прилична.
Военните правила са написани за армията от предишното и те към момента не са приспособени към актуалните действителности. Много от нашето съоръжение е остаряло или незадоволително и комплицираната верига за доставки на ново не работи дейно. Много неща съществуват единствено на хартия и в докладите.
Боеприпасите и униформите ни са неуместни и с неприятно качество: множеството военнослужещи купуват и сменят американски, европейски или даже украински. Защо още веднъж, както през 1941 година, не сме подготвени за актуалната военна действителност? Защо милиони мъже, служили в армията, знаят за това и мълчат?
Искат ли съветските военни да водят война
Повечето хора в армията са недоволни от това, което се случва там, недоволни са от държавното управление, от командването, недоволни са от Путин и политиката му, недоволни са от министъра на защитата, който не е служил в армията.
Повечето военни не желаят да убиват никого и още по-малко желаят война, само че ние сме сковани от национализъм, закони, виновност към останалите. Никой не желае да бъде страхливец. Не можем да хвърлим оръжията си и да избягаме.
Не виждам децата на Лавров, Медведев, Рогозин в окопите, само че непрекъснато слушам апели от тях за ликвидиране. Синът на кой народен представител от Думата е на война? Дали децата им са по-талантливи и умни от децата на служащите и селяните? Мнозина отиват там, тъй като това е най-малко някакъв късмет да завоюват пари.
Всички сме заложници на доста фактори, като възмездие, пари, задължения, кариера, боязън от страната. Заиграхме се прекалено много. Ние не анексирахме ДНР и ЛНР, ние започнахме ужасна война. Война, в която градове са разрушени и която води до гибелта на деца, дами и старци...
Епилог
По малкия екран ни убеждаваха в силата на съветската войска, макар че доста мъже видяха нейната съсипия. Внушаваха ни, че главният ни зложелател са НАТО и Украйна. И в последна сметка, откакто сринаха армията, започнаха същинска война.
Разбирам, че това, което върша, ще ми коства скъпо, само че не мога да затворя съвестта си. Вероятно " справедливият " съд ще ми даде доживотна присъда, ще кажат, че са ме купили и съм сътрудник на Запада, само че към този момент не мога безмълвно да виждам всичко това. Не беше толкоз ужасно във войната в Украйна, беше безпределно обидно, че не мога да трансформира нищо.
Страшно е да обявявам този текст в своята страна и да кажа какво мисля, тъй като тук към този момент не можеш да приказваш истината, не можеш да защитиш законните си права. Можеш единствено да отидеш на война, с цел да умреш в името на неразбираеми цели, или да оцелееш, с цел да издържиш в името на щастливото бъдеще на страната, което се отдалечава от ден на ден и повече...
НЯМА ВОЙНА!!!
При последния ми мирис
Бог ми се яви и сподели:
Жалко е в какво си се трансформирал
И дяволът ни последва
Каквото посееш, това ще пожънеш най-после
Сам съм, заставам на портата
На противоположната страна на парадайса, наречена пъкъл
Днес Бог сподели: Срамувам се от това, което си
Моят загубен наследник
Съгласен съм с него
И дяволът смъкна маската си
Повдигна лицето си
Приличаше на мен
" Знам, че не можете да кажете думата " война ", неразрешено е. Но въпреки всичко ще кажа тъкмо " война ". Вече съм на 33 години и цялостен живот съм казвал единствено истината. Това е война - съветската войска стреля по украинската войска, а тя стреля в отговор, експлодират снаряди и ракети. Умират военни от двете страни, както и цивилни, които имат " шанса " да живеят там, където е решено да стартира война, наречена " специфична интервенция ".
Така стартира скандалната за Русия книга на десантчика Павел Филатиев , който отхвърля да се върне в съветската войска. Той разгласява текста си в интернет и даде няколко изявленията. Сега чака страната да стартира да го преследва.
" Нашата войска е в сериозно положение. Много момчета починаха, точно тъй като тя не е такава, каквато я показват формалните медии. Командването крие за доста проблеми”, сподели Филатиев в изявление за телевизия " Дождъ ".
Той е родом от Волгоградска област, израснал е във военна част. Син е на парашутист и по-късно самият той става част от въздушно-десантните войски. През 2010 година служи в Чечения. През август предходната година, заради проблеми с работата и липса на пари, взема решение да подпише нов контракт за наемна работа.
Влиза в състава на 56-ти десантно-щурмови полк , без да знае, че ще взе участие в същинска война. След като неговата част нападна окупирания към този момент Херсон, Филатиев е евакуиран за лекуване и в никакъв случай не се връща на бойното поле. Сега се опълчва на войната, разказвайки това, което е видял със личните си очи. Книгата му се назовава " ZOV ".
Макар да е застрашен от арест, затвор и даже изтезания, той се усеща отговорен за съучастието си в тази война и мисли, че тя е позор за Русия и армията. Иска да направи " всичко допустимо " да я спре, да върне съветските военни вкъщи и да избави хиляди животи на руснаци и украинци.
Сайтът (istories.media) разгласява съкратени фрагменти от книгата. Колегите от уеб страницата Свободна Европа разполагат пък с онлайн формат на разказите на Филатиев.
Следват фрагменти от книгата:
Преди войната
Чували ли сте в миналото звука на идващ към вас снаряд? Това е незабравимо чувство за осцилация и свистене на въздуха, когато всички черва се прекатурват, а дъхът ти стопира. Ако имате шанс да чуете детонация, си мислите, че това несъмнено е вашият ден, несъмнено, в случай че разберете, че нищо не се е откъснало от експлозива и осколки не са се забили в тялото ви...
След като взех решение да се върна в армията поради проблеми с работата и парите, ми изпратиха повиквателна да се явя в поделението в Крим . Дадоха ми една униформа, единствено лятна. Нямаше барети с подобаващ размер, по тази причина си купих.
В средата на октомври започнаха да дават и зимни униформи, само че единствено носени и не по мярка. Отказвах да взема такава униформа, заради което връзките ми с командването започнаха да се утежняват. След като се скарах с командира на ротата, отидох и си купих яке.
Много от военните бяха без топли облекла - някои не получиха, други отхвърлиха това, което даваха.
Пристигаме на площадката за подготвителни скокове с парашут. Беше през нощта, при минусова температура, бяхме в открит камион КАМАЗ . Много от военните бяха без топли облекла - някои не получиха, други отхвърлиха това, което даваха. За една седмица към 30 души от моята част постъпиха в инфекциозно поделение.
В средата на февруари ротата ми беше на полигона в Стари Крим. Разбрах, че нещо се приготвя - изпращаха всички на полигона. Следващите няколко дни ходихме до стрелбището, където най-сетне ми дадоха автомат за първи път. Оказа се, че е със разкъсан ремък и е ръждясал, а при първата нощна пукотевица засече.
Някъде към 20 февруари пристигна заповед всички незабавно да се съберат, тъй като следва готовност неизвестно къде. Още тогава всички бяха мръсни и изтощени. Някои живеехме съвсем месец на полето без никакви условия, нервите на всички бяха на ръба, атмосферата ставаше все по-непоносима.
На 23 февруари дойде командирът на дивизията и, поздравявайки ни за празника - Деня на бранителя на отечеството, заяви, че от на следващия ден заплатата ще бъде 69 $ дневно (около 7000 рубли).
Това са повече от 200 000 на месец, плюс нормалната заплата. Това беше явен знак, че ще се случи нещо съществено. Но когато разбрахме, че това не е кримската интервенция " Вежливи хора " и не е обучение, а стартира пълноценна война, си казахме - такава работа не си коства даже за толкоз пари.
Войната и подивяването
На 24 февруари се разсъниха в два през нощта в КАМАЗ-а, колоната беше някъде в пустошта, всички мотори и фарове бяха изключени. Но отляво и отдясно кънтеше ракетна артилерия. Тогава още не можех да схвана - стреляме по атакуващи украинци, може би по НАТО? Или атакуваме? Срещу кого е този пъклен обстрел
Но беше ясно, че е почнала същинска война. По-късно стана ясно, че има заповед да отидем в Херсон . И тогава разбрахме, че сме нападнали Украйна. Вече имаше ранени и убити от нашите. Връзка с командването нямаше, а командирът не разбираше какво се случва.
На 28 февруари научих, че някой е стрелял по граждански автомобил с бронирана машина. В колата пътували майка и няколко деца, единствено едното оживяло... Докато нашите държавни управления вземат решение между тях по какъв начин да живеят, а военните от двете страни са техен инструмент , цивилни умират. Когато осъзнаеш това, не знаеш какво да правиш. Ако зарежеш всичко и си тръгнеш - ставаш страхливец и изменник. Ако продължиш да участваш - ставаш съизвършител в гибелта и страданието на хората.
Цялата ни подготовка беше единствено на хартия, техниката ни беше безнадеждно остаряла. Дори тактиката ни беше като тази на дедите ни! Тези, които нападнаха на първа линия, към този момент бяха убити. Приятели ми споделиха, че в тяхната бригада са останали 50 души...
Започна да се стъмва, получихме заповед всички да копаем. Беше доста студено. Никой нямаше спален чувал, сланата стартира да прониква до костите ни. Ние даже не се нуждаехме от зложелател, командването ни беше сложило в такива условия, че бездомните живеят по-добре .
На идващия ден пристигнахме на морското пристанище Херсон. Всички започнаха да претърсват постройките в търсене на храна, вода, душ и място за спане. Някои започнаха да изнасят компютри и всичко скъпо, което намерят. Не бях изключение - открих шапка в развален камион и я взех.
Ние, като диваци, изядохме всичко, което имаше. Вече бяхме доведени до краен лимит.
Влязохме в офиси, които разполагаха с кухня и хладилници. Ние, като диваци, изядохме всичко , което имаше - зърнени храни, овесени ядки, сладко, мед, кафе. Беше ни безусловно безразлично, към този момент бяхме доведени до краен лимит. До какво дивашко положение можеш да доведеш хората... За една нощ обърнахме всичко с главата надолу. Срещнах бойци, които разрушават кафемашини в търсене на гривни (украинската парична единица - б.р.).
На 3 март се чу, че ще ни пратят да щурмуваме Николаев и по-нататък, към Одеса. Не можех да допускам - тези горе не схващат ли, че сме изтощени ? Чу се слух, че мотопехотата отхвърля да тръгне всеобщо, поради това няма по какъв начин ние да си починем. Избухна яд към тях...
След повече от месец ние се окопавахме, артилерията действаше против въоръжените сили на Украйна, само че нашата авиация съвсем не се виждаше. Просто държахме позиции в окопите на фронтовата линия - без сън, без да се къпем, нямаше нищо за ястие, с изключение на една кутия сухари за два дни. Всички бяхме обрасли с бради, униформите и баретите започнаха да се късат.
Обявиха, че ще заплащат пари за всеки погубен украински боец или развалена техника, тъкмо както беше преди години в Чечения. Но никой не ни донесе нова униформа, обувки, боеприпаси и топли облекла. Няколкото кутии с филантропична помощ съдържаха евтини чорапи, тениски, къси панталони и сапун. Всъщност до нас стигаха единствено пратки от родственици и съпруги и то не всеки път, а от време на време идваха отворени. Но единствено с помощта на тях въпреки всичко от време на време опитвахме чай, кафе, сладкиши и консерви...
Заради артилерийския обстрел някои села на практика престанаха да съществуват. На един заложник му отрязаха пръстите и гениталиите .
Местните хора ставаха все по-гневни. Някаква баба ни токсини пирожките. Почти всеки се разболя от гъбички, на някои им паднаха зъби, кожата им се белеше, други заспиваха на дежурство поради умората.
Някои започнаха да се прострелват сами в крайниците, с цел да получат обещаните 3 милиона рубли за ранен - с цел да се измъкнат от този пъкъл.
Всеки път по време на обстрела натисках главата си в земята и още веднъж изникваше мисълта:
" Господи, в случай че оцелея, ще направя всичко, с цел да трансформира това!”. Не се опасявах да умра, само че беше тъпо да дам живота си поради тази гнусота, не беше ясно защо, за кого? Обидно ми беше, че на тези горе не им пука за нас. Те показват по всевъзможен метод, че за тях сме нехора, че сме като добитък . Обидно ми беше, че преди войната, която те започнаха, направиха всичко, с цел да унищожат нашата войска.
Жалко, че репортерите не са позволени до първа линия, с цел да може цялата страна да се любува на бойците - обрасли, неизмити, слаби и озлобени, както и на посредственото им командване. Половината от момчетата обличаха украински униформи, тъй като бяха по-качествени, по-удобни, по-здрави. Великата ни страна не е в положение да облече, екипира и изхрани личната си войска.
Съдбата на ранените
Към средата на април в очите ми влезе доста пръст поради артилерийски обстрел и получих кератит. След пет дни страдания, когато едното ми око към този момент беше затворено, въпреки всичко ме изтеглиха. Фелдшерът, който ме изпрати, ме помоли да кажа на медицинския екип, че няма спринцовки и обезболяващи.
Докараха ни в една от бараките, която беше предопределена за изписаните от болничното заведение. Имаше стотина души, които се бяха върнали от войната, те безусловно полудяха по-късно , което бяха претърпели. Някои заекваха мощно, двама бяха със загуба на паметта, а доста от тях пиеха крепко, изпиваха всички пари, които печелеха.
След като се върнах от фронта, трябваше да платя самичък за лекуването и медикаменти. Два месеца се пробвах да желая това от армията, вървях до прокуратурата, вървях до командването, до шефа на болничното заведение, писах до президента...
След което плюх на всичко, взех решение да мина военномедицинската комисия и да напусна армията по здравословни аргументи. Командването съобщи, че се пробвам да избягам от работа и изпратиха документите на прокуратурата за формиране на наказателно дело . По този метод се пробват да върнат доста хора.
А толкоз хора умират без причина. И има толкоз починали, на чиито близки не са изплатени компенсации. На ранените и болните в множеството случаи се отхвърлят компенсации и застраховки. Има даже и такива, на които още нищо не им е платено по контракт с армията. Трите милиона, които назоваваме " путинови ", не ги получих, както и доста други. Имах 215 000 рубли в картата за два месеца от " специфичната интервенция ".
За неуспеха на съветската войска
Основната причина за неуспеха на съветската войска в Украйна е, че нямахме моралното право да нападаме друга страна, изключително хората, които са най-близо до нас. Когато всичко стартира, познавах малко хора, които имаха вяра, че това са нацистите и желаеха да се бият с Украйна. Не изпитвахме ненавист и не смятахме украинския народ за зложелател.
Втората причина е по какъв начин стартира всичко - " специфична интервенция " с обстрел на територията на Украйна с артилерия, самолети и ракети. Как чакаме цивилното население да одобри това, в случай че на 24 февруари хората са се събудили от гърмежи? Кой е очаквал, че след такова начало украинците няма да се сплотят против нашествениците ?
Третата причина е ужасната корупция и неразбория в нашата войска, нейната морална и техническа остарялост. Кариерното израстване е допустимо единствено в случай че имаш връзки и преданост към системата. За да няма проблеми, човек би трябвало безмълвно да прави това, което са му споделили, даже да са цялостни нелепости. Подборът за армията е надалеч от здравия разсъдък, мъчно се намира работа, още по-трудно се напуща. А заплатата надалеч не е прилична.
Военните правила са написани за армията от предишното и те към момента не са приспособени към актуалните действителности. Много от нашето съоръжение е остаряло или незадоволително и комплицираната верига за доставки на ново не работи дейно. Много неща съществуват единствено на хартия и в докладите.
Боеприпасите и униформите ни са неуместни и с неприятно качество: множеството военнослужещи купуват и сменят американски, европейски или даже украински. Защо още веднъж, както през 1941 година, не сме подготвени за актуалната военна действителност? Защо милиони мъже, служили в армията, знаят за това и мълчат?
Искат ли съветските военни да водят война
Повечето хора в армията са недоволни от това, което се случва там, недоволни са от държавното управление, от командването, недоволни са от Путин и политиката му, недоволни са от министъра на защитата, който не е служил в армията.
Повечето военни не желаят да убиват никого и още по-малко желаят война, само че ние сме сковани от национализъм, закони, виновност към останалите. Никой не желае да бъде страхливец. Не можем да хвърлим оръжията си и да избягаме.
Не виждам децата на Лавров, Медведев, Рогозин в окопите, само че непрекъснато слушам апели от тях за ликвидиране. Синът на кой народен представител от Думата е на война? Дали децата им са по-талантливи и умни от децата на служащите и селяните? Мнозина отиват там, тъй като това е най-малко някакъв късмет да завоюват пари.
Всички сме заложници на доста фактори, като възмездие, пари, задължения, кариера, боязън от страната. Заиграхме се прекалено много. Ние не анексирахме ДНР и ЛНР, ние започнахме ужасна война. Война, в която градове са разрушени и която води до гибелта на деца, дами и старци...
Епилог
По малкия екран ни убеждаваха в силата на съветската войска, макар че доста мъже видяха нейната съсипия. Внушаваха ни, че главният ни зложелател са НАТО и Украйна. И в последна сметка, откакто сринаха армията, започнаха същинска война.
Разбирам, че това, което върша, ще ми коства скъпо, само че не мога да затворя съвестта си. Вероятно " справедливият " съд ще ми даде доживотна присъда, ще кажат, че са ме купили и съм сътрудник на Запада, само че към този момент не мога безмълвно да виждам всичко това. Не беше толкоз ужасно във войната в Украйна, беше безпределно обидно, че не мога да трансформира нищо.
Страшно е да обявявам този текст в своята страна и да кажа какво мисля, тъй като тук към този момент не можеш да приказваш истината, не можеш да защитиш законните си права. Можеш единствено да отидеш на война, с цел да умреш в името на неразбираеми цели, или да оцелееш, с цел да издържиш в името на щастливото бъдеще на страната, което се отдалечава от ден на ден и повече...
НЯМА ВОЙНА!!!
При последния ми мирис
Бог ми се яви и сподели:
Жалко е в какво си се трансформирал
И дяволът ни последва
Каквото посееш, това ще пожънеш най-после
Сам съм, заставам на портата
На противоположната страна на парадайса, наречена пъкъл
Днес Бог сподели: Срамувам се от това, което си
Моят загубен наследник
Съгласен съм с него
И дяволът смъкна маската си
Повдигна лицето си
Приличаше на мен
Източник: inews.bg
КОМЕНТАРИ