Романът на Уилям Голдинг – Повелителят на мухите“ излиза през

Романът на Уилям Голдинг – „ Повелителят на мухите “ излиза през 1954 година и споделя историята на група момчета, които са изхвърлени на необитаем остров след самолетна злополука. Младежите бързо осъзнават, че тук игрите към този момент не са на дневен ред и би трябвало да открият нови правила на оцеляване. Оцеляването на уединен остров не е лесна работа, както можем да видим още от времето на Даниел Дефо и неговият Робинзон Крузо.

Обитателите скоро доближават до проблемите на възрастните и в следствие се оказват на сериозен кръстопът и в доста от случаите ще би трябвало да бъдат крайни. В началото романът се продава доста непретенциозно – едвам 3000 бройки са закупени от читателите на Съединени американски щати, само че малко по-късно, когато международните проблеми стартират да чукат на вратата, редица фенове откриват същата красива химера в страниците на книгите.

И историята в действителност може да е впечатляваща, тъй като в следствие някои съумяват да създадат връзката с името Велзевул – синоним на дявола. Има единствено една забавна детайлност – няколко години по-късно, Уилям съумява да предскаже бъдещето. Вярването, че индивидът е най-зловещото създание, което върви на тази земя, стартира да избледнява през последните години, изключително откакто разберем, че учените организират най-различни социологически опити и осъзнават, че от ден на ден хора поглеждат с малко повече вяра. Проведените им опити са напълно независими и демонстрират, че благосклонността и положителното имат големи шансове и ще трансформират доста цялата обстановка.

Какво се случва, когато героите на Уилям се оказват на брега? Веднага виждаме излъчването на разсъдък. Един от героите на име Ралф стартира да мисли за оцеляването, той възпламенява огън, пробва се да изпраща сигнали на преминаващите кораби, пробва се да открие и издръжка. Неговите другари обаче не са толкоз окуражени, откъсването от контрола ги стимулира да стартират да оцветяват лицата си, да се трансфорат в диваци, да бъдат погълнати от свободията, която до този миг най-вероятно не са могли да получат. Нека не забравяме, че всяко дете е празен лист, на който родителите пишат.

И в случай че нещо липсва или е било потискано, то рано или късно ще се прояви, а в множеството случаи, неналичието на някои обикновени белези в следствие ще се окаже много тежка и жестока върху главата на останалите. Много скоро Ралф и неговите диваци доближават до идната фаза на живот – стартират по-агресивните връзки, ударите, хапането и всичко, което дежурно се случва при туземците. Докато пристигна помощ, резултатите са ясни. Островът се е трансформирал в една изгубена и унищожена земя.

Три от децата са мъртви, единствено Ралф плаче, тъй като не може да повярва какъв брой тъмна може да бъде човешката страна и какъв брой дълбока е бездната на душата. Тази история в никакъв случай не се случва, само че все пак всеки желае да се запознае с тази човешка линия и скоро „ Повелителят на мухите “ е преведен на повече от 30 езика и е разгласен за класика на XX век. Идва във време, в което към момента има хора, които не могат да повярват и да одобряват ужаса на Втората Световна война като действителност и тъкмо този срамен позор ще продължи да господства дълги години по-късно.

Какво в действителност биха създали децата, когато останат без надзор и би трябвало да оцеляват, допустимо ли е въобще това да се случи? Оказва се, че има отговор и на този въпрос. През 1966 година 6 момчета плават на риболовна лодка и се надяват на добър улов. Излиза стихия, която ги изхвърля на брега на зарязан остров – Ата. Единствената им спогодба в сериозния миг е да не влизат в разправии, а да се стараят да си оказват помощ.

Вестниците разгласяват фотография на оживелите момчета, които имали шанс да бъдат открити от австралийски капитан. Младежите са прекарали повече от година, а историята на острова е смразяваща. Малката му повърхност в миналото е приютявала скромна популация от хора, до момента в който през далечната 1863 година не се появява рабски транспортен съд, който да натовари всички и да ги води в незнайна посока.

След това никой повече не стъпва и има вяра, че това парче земя е прокълната и забравено. При всички курсове на капитан Питър Уорнър, в никакъв случай не е забелязвал индикация за цивилизация, освен това, островът бил една самотна точка. Докато неговият транспортен съд минава и капитанът гледа през бинокъла си, вижда огън.

Изненадата е огромна, тъй като в тропическите райони това не се случва постоянно. Взирайки се малко по-сериозно, вижда наличието на момче до огъня с дълга коса до раменете си. От километрите разстояние, капитанът гледа по какъв начин момчето се качва на скалите, хвърля се във водата и след това още веднъж се връща до огъня. Малко по-късно идват и други младежи, които повтарят процедурата, всички те крещят с цялостно гърло. От кораба потегля избавителната лодка и преди да стигне до плитчините, новите жители към този момент плували към нея.

Първи се показва Стивън, който за изненада приказва съвършен британски. Той споделя, че има още 5 приятеля на острова и през последните 15 месеца са били точно тук. Веднъж щом отшелниците се качват на лодката, описват, че са възпитаници от остров Тонга. Един ден се изморили от сухата храна, която се предлага в столовата и решили да отидат за риба и да обогатят менюто си. Тогава излиза бурята и всичко останало е история.

По пътя си, капитанът употребява радиото, с цел да попита дали в учебното заведение има в действителност изгубени деца. Минават 20 минути и новината е шокираща. Диспечерът от другата страна оповестява, че търсенето на изчезналите деца е от дълго време завършило. Обявени са за мъртви и даже са се провели погребения. Момчетата Сионе, Стивън, Коло, Дейвид, Люк и Мано са били възпитаници в католическото учебно заведение в Нуку’алофа. Най-големият член на скромното племе е на 16 години, а най-малкият е на 13.

Всички изпитали жестоката досада и решили да избягат до остров Фиджи, който се намира на близо 800-900 километра, а в следствие добавили даже и по-сериозен проект – Нова Зеландия. Понеже няма ли лодка, решили да вземат една „ на заем “ от господин Таниела Ухила – риболовец, който никой от тях не харесвал. Слагат две връзки банани, дребна тубичка с газ и облеклата на гърба си. Не са се сетили даже да вземат карта или компас.

Когато решили да избягат, никой даже не обърнал внимание на дребната лодка, която напускала пристанището. Небето било ясно, талази липсвали, всичко подсказвало, че Фиджи ще е една приятна разходка с лодка. Настъпва нощта и всички заспиват умерено в лодката, до момента в който бурята не ги настига. При опит да приберат платната, вятърът ги раздира.

Чупи се рулът и в идващите 8 дни идва време за свободно корабоплаване, без навигация и визия къде се намират момчетата. Опитват се да ловят риба, събират дъждовна вода в кухите кокосови черупки и споделят всичко по равно. Всеки имал право на една глътка заран и една глътка вечер. На 8-я ден пред очите им се разкрива нова панорама – твърда земя. Не е тропическият парадайс, който сме виждали толкоз постоянно сме виждали във филмите. Малкият остров е посипан със скали, ситуирани единствено на няколко метра от океана.

Макар и островът да не е получавал човешка грижа, за прекараното време се оказва, че младежите са създали зеленчукова градина, запазили са резервоара от лодката, с цел да го употребяват за дъждовна вода, създали са си салон за извършения, употребявайки разнообразни скали, даже съумели да обособят зона за игра на бадминтон. Използвали пера за писане и към този момент имали непрекъснато пламнал огън. Изумително е какво може да се случи с едно остаряло ръждясало острие и отдаденост за оцеляване.

В романа момчетата се прекланяли пред огъня, до момента в който в действителността всеки следял доста съществено да не изгасне, гарантирайки нужната топлота през нощта и това продължавало цяла година. 6-те момчета разпределили дилемите по двойки – двама готвят, двама работят в градината и двама пазят огъня. Всеки път, когато свадите се задавали на хоризонта, корабокрушенците бързо го прекратявали в тишина и изчакване.

Дните и нощите започвали и приключвали с ария и молитва. Коло направил даже китара благодарение на едно остаряло дърво и шест стоманени жици. Капитанът резервира до края на живота си този музикален инструмент. Момчето гонило отчаянието благодарение на спонтанния инструмент и до този миг се справял чудесно. Летният сезон не пуснал и капка дъжд, оставяйки младежите в невъзможност и недружелюбност. Опитват се да построят сал и да отплават, само че се разпада при до момента с вода и остават на сушата.

Снимка: By Source, Fair use, https://en.wikipedia.org/w/index.php?curid=22173259

Стивън съумява да се подхлъзне и да счупи крайници си. Успокоявали го, че ще правят и неговата работа, до момента в който той лежи като крал, само че също по този начин слагат и спонтанна шина. Оцеляването става допустимо само и единствено с помощта на риба, кокосови орехи и опитомени птици – последните давали нужната кръв и месо. Изкачвайки върха на острова, оживелите схващат, че в миналото тук е имало хора.

Близо до остарелия вулканичен кратер откриват банани и кокошки. Домашните пилета са се развъждали умерено и откакто липсвал див звяр, който да им пречи, развили доста сериозна популация. На 11 септември 1966 година завършва тяхната приказка и животът на корабокрушенци. Лекарите били сюрпризирани от сполучливото развиване на младежите, които във времето са се калили, показали сериозна физика и най-важното – кракът на Стивън зараснал съвършено. Не си мислете, че са посрещнати като герои.

При идването им в родния Нуку’алофа, полицията ги задържа и хвърля в пандиза. Ощетеният риболовец към момента бил гневен за откраднатия си кораб и упорствал за правдивост. Капитанът имал една доста сериозна концепция. Вместо да отвърне на гнева на рибарят, взема решение да заплати цената на лодката, само че в същото време упорства да получи правата за снимането на филм, а момчетата ще бъдат ангажирани с направлението на фотосите и консултацията.

Капитан Питър Уорнър е третият от ляво на дясно, 6-те момчета също са на фотографията.

Няколко дни по-късно на острова идват публицисти от Австралия, които да снимат историята. Капитанът по-късно е поканен персонално от царя на острова. След като имал право на едно предпочитание, Питър поискал да стартира да гледа омари във водите и да стартира бизнес. Много скоро по-късно се прибира вкъщи си, прекъсва връзките със своя богат татко, който упорствал да се наследи фамилният бизнес и се завърнал назад.

Закупувайки нова риболовна лодка, Питър събира 6-те младежа и им дава обещание, че този път в действителност ще могат да видят света. Всички поддържат връзка и до през днешния ден, само че най-хубавото от тази история е, че до момента в който писателят основава една доста черна химера, същинската човешка природа демонстрира, че в най-безнадеждните обстановки, човек в действителност изкарва най-хубавото от себе си.