Разплакващо писмо до големия българския творец Любомир Левчев, който ни

Разплакващо писмо до огромния българския създател Любомир Левчев, който ни напусна през вчерашния ден, написа Вежди Рашидов. И той, като всеки, който имаше достойнството да познава бате Любо и да му бъде другар, не може да преживее загубата.

                                    ПИСМО ДО ЛЕВЧЕВ

Скъпи бате Любо,

Вчера рано сутринта ми се обади по телефона щерка ти Марта. Изненада ме с думите, че тази заран ти ме каниш да се сбогуваме. Коленете ми омекнаха и седнах на перваза на една ограда. У мен внезапно се върнаха ранните ми момчешки години и си припомних по какъв начин още ненавършил 28 години седях в Клуба на писателите на „ Ангел Кънчев ” на една маса с огромния Иван Кожухаров, с Георги Трифонов, Дончо Цончев, Васил Попов. Тогава в клуба влезе ти с цялото си великолепие на огромен актьор и настъпи тишина. Това беше онази паметна тишина, в която ти ми сподели, че ме познаваш задочно и си чувал извънредно положителни оценки за мен като художник.

От този миг моят живот се промени. Като младо селско момче, докоснало се до огромни създатели като теб, които са ме приели в своето пространство, аз попивах всеки божи ден  от твоя опит, от твоите безпримерно мъдри вечери. Учех се от теб по какъв начин би трябвало да се носят отговорности, по какъв начин би трябвало геният да живее и да твори. Много бързо гълтах истините за живота, които ти и другите като теб към този момент познавахте. Като урок за цялостен живот ми останаха дългите ни диалози за другарството,  за предателите и за измяната в живота. От теб разбрах, че предателите се раждат постоянно сред тези, които са твои възпитаници или  които са били най-близко до теб и  на които най-вече си вярвал и по тази причина в тях си вложил част от живота си, от възприятията си, от обичта и доверието си.

За всички тези уроци, които си ми давал, през годините съм се борил и съм се опитвал да не бъда изменник, да не бъда завистник, а посредством труда си да се потвърдя като надарен и лоялен човек със самочувствие. И за тези уроци през днешния ден ти благодаря.

Така пребивавам своята съзнателна част от живота, квалифициран да се защищавам с помощта на твоите житейски уроци. Няма  да не помни /при жалките ми опити да емигрирам в Париж/ по какъв начин ти ми се обади, по какъв начин в тези вечери пеехме и рисувахме върху салфетки в бистрата на Латинския квартал.

Бях с теб в паметния миг, когато се роди твоята внучка и ти изгаряше от благополучие, че родът продължава. Ти ми сподели лицето на насладата от живота. Бях с тебе на всичките ни празници, бях с тебе когато се радвахме и тъгувахме. Бях с теб, когато бяхме в две столетия, преглъщайки насладите и горчилките и на едната, и на другата. Просто бях с теб.

Не зная за какво пожела да се сбогуваме. И популярност богу, че ми се постанова да бъда надалеч от България, когато ти  се разделяш с досадното човешко съществуване и поемаш по пътя към небитието. Аз, бате Любо, няма да участвам на тая раздяла, тъй като не желая да се деля с теб!

Аз ще бъда с теб даже когато ти искаш да отсъстваш за останалите. Още нуждая се от твоята мъдрост, от твоя респектиращ гений и от това бащинско възприятие, с което си ме удостоявал през всичките тези години. Не мога да напусна часовете, в които ти ме учеше по какъв начин би трябвало да се живее тоя чудноват живот.

Отново е хубава златна есен. Не желая да е тъжна. Затова ще си разреша да изпия чаша вино за твоя безконечен дух, с който ще не преставам да бъда дружно. До края на моя живот аз ще бъда с теб, по тази причина не си вземам довиждане, а по-скоро те апелирам за амнистия. Ти си по-големият и по-малкият постоянно би трябвало да изиска това. И аз те апелирам да ми простиш. А другояче след вчерашното позвъняване разбрах нещо доста просто – че  през всичките тези години, до момента в който гонехме ориста си,  аз просто съм те обичал! 

Бъди!

Твой Вежди

26 септември 2019 година