Работя в дом за сираци и всеки ден плача. Един ден дойде дете, което промени живота ми
Работата в дом за деца се оказа непостижимо задължение за мен. Всяко дете, което идваше при нас, ме трогваше. Тревожа се за тях като за лични деца, тъй че и до момента не разбирам какво ме накара да работя тук.
Съпругът ми към този момент просто ме молеше да напусна работата си и да си намеря нова, тъй като не можеше да понесе да ме гледа по какъв начин се прибирам и рева.
Всички ми споделят да си оставя работата пред вратата, само че не мога, тъй като това не е работа – това са дребни хора, които са се оказали ненужни.
И макар че самата аз неведнъж съм мислила да напусна тази работа, не мога да го направя – та има ли някой там, който да обича тези деца толкоз доста, колкото аз?
Всъщност взех решение да ви опиша не за моята тежка орис, а за историята на едно дете, която към момента не ме оставя безразлична.
Тъкмо се канех да се прибирам, тъй като промяната ми свършваше, когато ни се обадиха от болничното заведение и споделиха, че трансферират едногодишно момченце при нас. Родителите му починали незабавно в автомобилна злополука, само че момчето оживяло и нямало здравословни проблеми.
За страдание и двамата родители били останали сираци, тъй че детето нямало родственици.
След 20 минути при нас пристигна едно хубаво момче на име Витали. Той беше изплашен и разчувствуван, макар че се държеше самоуверено и не пророни нито една сълза от очите си. Но това беше до момента в който беше в положение на потрес.
Подадох му ръка, с цел да се показва, само че той ме хвана с ръчичките си и стартира да плаче. Това не беше елементарна детска нервност с крясъци „ Искам да отида при майка ми! “, „ Къде е майка ми? “ и така нататък
Изглеждаше, че сълзите, които се търкаляха по бузите му, бяха зов за помощ.
Разбрах, че това момче, което ненадейно се оказа без родители на непознато място с непознати, има потребност от помощ и продължих промяната си без да можех да мисля за друго.
Прочетох му приказка и скоро момчето заспа, само че сънят му беше разтревожен, тъй като непрекъснато тръпнеше и въздишаше мощно.
Минаха няколко седмици, откогато Витали стартира да се приспособява към близките, само че всякаква социализация към момента беше сложна за него. Само с мен той можеше да бъде открит. Така че се случи, че единствено на него отделях повече от времето си.
„ И за какво го топлите това сираче? Кому е нужно? – извика ми една от другите служителки строго, само че не можех да я схвана.
И скоро ме уволниха. Да, тъкмо тъй като „ топлех “ дребния Витали. Според управлението съм нямала право да извозвам повече време с него, нито с другите деца, тъй като по този метод го фаворитизирам другите.
Разбира се, не съм имала такива планове, просто желаех да му оказа помощ.
Беше ми елементарно да се сбогувам с работата, само че беше доста мъчно да кажа довиждане на Витали. И когато мъжът ми видя положението ми, предложи да осиновим момчето. Което и направихме. Най-накрая станах майка!
И в този момент всички сме щастливи с хлапе като Витали.
