Икономистът проф. д-р Боян Дуранкев пред „Труд“: Системно гладен на обилно преял не вярва
Проф. Дуранкев не за първи път гостува на страниците на в. „ Труд “. Сега беседваме с него за провокациите пред българската стопанска система и пред обществения статус на българина. Какъв стопански растеж ни е нужен, с цел да стигнем междинните индикатори за Евросъюза? И още – вероятен ли е внезапен поврат в връзките сред наемния труд и капитала на родна почва?
– Проф. Дуранкев, икономическият напредък за тази година се обрисува да бъде много висок, което е явна наклонност към този момент втора поредна година. На какво се дължи това и какви са вероятностите пред бъдещето на българската стопанска система?
– След приемането на страната ни в Европейски Съюз и без значение от огромната финансова рецесия, България реализира впечатляващо развиване, в случай че се съди по статистическите данни. Брутният артикул на страната набъбна от 4300 евро на човек от популацията за 2007 година на 6800 евро през 2016 година Това е положителната вест. Лошата новина е, че това върхово достижение отрежда на страната ни последно място в Европейски Съюз по този индикатор, като междинният индикатор за страните членки е 29100 евро през 2016 година Ако реализираме средногодишен стопански напредък от 4,0%, какъвто се обрисува през 2017 година, то тъкмо след 38 години – през 2055 година – ще реализираме междинното равнище на брутния артикул на Европейски Съюз, само че за 2016 г.Този факт надали удовлетворява както политическата класа у нас, по този начин и стратезите (ако има такива) на Европейски Съюз.
Според всеки учебник по стопанска система, без значение дали е на британски, съветски, китайски или български език, ниски темпове на напредък са до 3%, междинни – 3-6%, високи – над 6%. От тази позиция, постигането на 4-5% темпове на напредък са сами по себе си добър резултат, в случай че си податлив да участваш постоянно в „ Б “ групите, освен това оставайки непроменяемо на последно място. Но в случай че желаеш да се придвижиш от последното към първото място в „ Б “ групата, ти е нужен напредък от над 6% средногодишно. Това е в действителност едната от огромните питанки пред политическата класа. Способна ли е да го реализира? Понякога България е постигала и по-високи достижения: преди 1990 година дори от време на време е надхвърляла 8% напредък, а през 2005, 2006, 2007, 2008 година растежът е бил на или над 6%.
– Успя ли този стопански напредък да обогати българските жители?
– Един от огромните въпроси на развиването е въпросът кого е облагодетелствал икономическият напредък. През първите години на прехода богатствата от растежа са се насочвали най-вече към „ нашите фрагменти “ (БСП, Съюз на демократичните сили, Движение за права и свободи и т.н.), само че при „ свободна предприемаческа самодейност “ на проведената престъпност и юнашката корупция; след приемането ни за членки на Европейски Съюз еврофондовете и публичните поръчки отново се канализираха (спомнете си кой разпределяше финансовите потоци) най-вече отново към „ нашите хора “ и едрите и междинните корупционери (сред които се вляха препраните незаконни капитали); в този момент сме във етапа на родово-общинния-държавен капитализъм с следващото „ вярно “ ориентиране на фондовете. Колкото и тривиално да звучи, Сталин се оказа прав и за България: „ Кадрите вземат решение всичко! “. Сменят се ръководещи партии и партийни фрагменти, само че властелините на капитала си остават едни и същи. Картите се разбъркват, само че отново остават 52. От тях са подвластни 240 съществени играчи. От време на време се постанова да се ползва и правилото „ Няма човек, няма проблем! “ (приписван на Сталин, само че в действителност фиктивен от Анатолий Рибаков в неговия популярен роман), само че отстраняването на едно петънце от формалния костюм не е еднакво на изцяло химическо почистване и пране. Политическата класа е трагично опетнена, само че комично не желае да го признае.
– Как го усещат това елементарните хора?
– Що се отнася до хората в България, които построяват националното благосъстояние, минималната им заплата е 235,02 евро, до момента в който румънските жители през днешния ден започват от 318,52 евро, а германците – от 1498,00 евро. Няма индикации разликите да се трансформират в интерес на България. Освен това, най-ниските приходи в Европейски Съюз се съпровождат с най-голямото (и възходящо!) обществено неравноправие, съдейки по показателя на Джини. Не председателството на Съвета на Европейски Съюз да се организира в България, а Организация на обединените нации да се реалокира тук, няма политически хрумвания по какъв начин да се навакса пропуснатото, изгубеното и ограбеното.
Може ли някой да си фантазира че има обществена правдивост при пенсии 200 лева и работни заплати от 200 000 лева месечно? Може ли – без значение от проповедите на политическите омайни сирени – някой да е подобен лапнишаран, че да повярва на баснята, че предприемачи напущат най-малко три пъти по-високи приходи, вливайки се в общинските каузи, водени само от добродетели и предпочитание да оказват помощ на жителите си? Колкото и да убеждават бедния народ, че в този момент се живее по-добре и по-весело, редовно гладен на щедро преситен не има вяра.
– Може ли да чакаме такова бурно развиване пред идващите години, което да разреши страната ни да се влее в групата на приблизително развитите страни в Европейския съюз?
– Най-добре е да бъдем реалисти. Реализъм не значи скептицизъм.
Има фактори, които ще дърпат напред българската стопанска система още към три години. Това са на първо място еврофондовете. Друг фактор, чиито капацитет е незаместим, е човешкият капитал, изключително младите и образованите наши питомци, които може – и би трябвало – да останат до майката Родина, изключително когато е в неволя. Но принудително закрепостяване в България при заплати от 500-600 лв. месечно, както мечтае едрият капитал, не трябва да се позволява. Едно по-мъдро ръководство може да закрепи минималната заплата за магистри на стартово равнище най-малко два пъти по-високо от общия най-малко, т.е. на най-малко 920 лева.; в случай че младежът е учил 5 години в университет, за какво не се приложи правилото първите 5 години от трудовия си живот да не заплаща налози?! И при по-добри условия младежите няма да напущат страната си.
Банално или не, само че в случай че се озапти корупцията (президентът се впечатляваше краткотрайно от румънския опит, само че още по-убедителен е китайският), то успеваемостта на стопанската система може да увеличи темповете на напредък на 7-8% средногодишно. Въпросът е какво ще работи – в случай че няма корупция – голямата част от „ политическата класа “, ще сади картофи ли?
Има и други фактори и условия, които биха повлияли в посока на повишаване на брутния ни артикул и надлежно – на приходите в бюджета. Офшорките и до през днешния ден играят ролята на кърлежи, които изсмукват облаги далече-далече; нечестната конкуренция от страна на обилно субсидирани компании от по-развитите европейски страни унищожава евентуалните производители у нас; не по-малко нечестното ценообразуване на вносните артикули у нас също е смукач на възможни натрупвания на българските жители. И тъй наречените
Но да не забравяме че Европейски Съюз е общественост от конкуриращи се страни. Следователно, в случай че в България приходите са все по-изоставащи от приходите на прилежащите страни, то техните държавни управления си вписват червени точки.
– Ако Европейски Съюз се промени в посока, посочена от Юнкер, няма ли да се подобрят нещата в съюза и за Българи?
– Европейският съюз още се прави на същински съюз, само че това е към момента съюз „ на парче “, постоянно – на бакалската сметка. Ако Европейски Съюз в действителност беше съюз, сходно на Съединени американски щати, щеше да има доста общи каузи: обща външна граница (България е част от нея) със солидарна охрана; обща външна политика, а не разговор по тези въпроси с всяка от 28-те страни-членки; обща валута; обща и солидарна система на данъчно облагане и политика за доходите; общи тактики за развиване и напредък. Даже общ език за връзки, а не дисхармония от езици.
Ако Европейски Съюз не направи нужните крачки напред, а той не смее да ги стори, най-малко към този момент, розовото му бъдеще ще наподобява по този начин: британец ще поеме ролята на обединител, италианец ще ръководи банковата система на съюза, немец ще се грижи за справедливостта на приходите и налозите, българин ще обезпечава общата европейска защита. Европейски Съюз е стар, само че не е доста помъдрял.
– А има ли опасности пред страната ни?
– Въпреки всеобщото слънчево въодушевление и парадният оптимизъм, рисковете са големи. Вътрешните опасности са опасност № 1. Егото и на министър председател (и на персоналния му ГЕРБ), и на президент са на такива равнища, че не позволяват някой да е еднакъв на другия. Винаги има някой по-мъдър от най-мъдрия. Вътре в ръководството тлее потиснатото его на триглавата патриотична групировка, сложена в ъгъла от европейските си сътрудници. Разрешава им се единствено да подвигат шумотевица към шума по курортите или на женитба. Бъдещето им наподобява скъсено и безапелационно нестабилно.
Медийният двубой ГЕРБ-БСП (в частност: Борисов-Нинова) не носи точки никому. Войната постоянно е обвързвана с жертви от двете страни. Българска социалистическа партия се старае да бъде опция, само че не е; наподобява повече като непрекъснат анти-ГЕРБ. Няма стабилен портфейл от различни и сполучливи хрумвания у социалистите, а кадровата им пейка е тясна, а играчите върху нея – поохранени и поостарели. Една Нинова социализъм не прави. Впрочем, може ли социалистите да обяснят какво значи – съгласно тях – социализъм при капитализма???
В тези условия тихичко, само че подличко, корупцията си върви като пълноводна река. Гледащият я дядо Йоцо не може да стори нищо по въпроса за нейното възпиране; обаче неговите внуци напущат България без вяра страната да се оздрави.
– Кажете и за външните рискове…
– Външните опасности са – може би равни или по-големи. Най-страшното е в случай че се разпали някъде някоя „ местна войничка “, тъй като в „ интернационалната общественост “ незабавно ще се влее и България. Брекзит е другият безспорен голям и неразбираем риск; Каталуня дава неприятен образец за опцията Европейският съюз от съюз на жителите да стане съюз на нациите (що е пък това „ нация “, да го обяснят патриотите!). Външната ни политика е обичайната – на наблюдаващи в профил и одобрители на решения от огромните началници: радваме се на признаването на българския език в Албания, мълчим за положението му в Македония и възбраната му в Украйна; признаваме Косово (непризнато от Испания и други умни страни), само че не признаваме Крим и Каталуня. Шикалкавим в очакване други да вземат решение европейските каузи, само че с непроменяемо цъфнала възторжена усмивка. Може – в случай че продължаваме по този начин в славната Европа – да осъмнем с три Българии: Софийска република, Търновско царство и Източен вилает.
– И какво ни остава тогава?
– Една заплаха в никакъв случай не идва сама. Заплаха са няколкото международни раздути (пред спукване) финансови балони: рискови електронни валути, раздути цени на недвижимата благосъстоятелност, задлъжнели банки, огромни компании и страни. Бъдещето на $ при Тръмпономиката е също под сериозна опасност. И какво ни остава в такава обстановка? Да се любуваме на есенното топло слънце (радостни, че пестим от парно), да работим напразно и да сбъдваме лятната си българска фантазия (малка отмора на Халкидики). Но в случай че не мислим за бъдещето, значи изобщо не мислим.
Нашият посетител
Боян Дуранкев е роден на 2 май 1951 година Икономист, експерт по маркетинг и стратегическо обмисляне. През 1980 година приключва социално-икономическо обмисляне в Университета за национално и международно стопанство, където продължава неговата академична и научна кариера. Специализирал е в Съединени американски щати и Германия. През 1989 година придобива степента лекар по стопанска система, през 1994 година става доцент, а през 2010 година – професор. Дуранкев е създател на повече от 70 публикации, студии и книги. Преподавател по маркетинг и маркетингови връзки в УНСС и във Висшето учебно заведение по обезпечаване и финанси.
– Проф. Дуранкев, икономическият напредък за тази година се обрисува да бъде много висок, което е явна наклонност към този момент втора поредна година. На какво се дължи това и какви са вероятностите пред бъдещето на българската стопанска система?
– След приемането на страната ни в Европейски Съюз и без значение от огромната финансова рецесия, България реализира впечатляващо развиване, в случай че се съди по статистическите данни. Брутният артикул на страната набъбна от 4300 евро на човек от популацията за 2007 година на 6800 евро през 2016 година Това е положителната вест. Лошата новина е, че това върхово достижение отрежда на страната ни последно място в Европейски Съюз по този индикатор, като междинният индикатор за страните членки е 29100 евро през 2016 година Ако реализираме средногодишен стопански напредък от 4,0%, какъвто се обрисува през 2017 година, то тъкмо след 38 години – през 2055 година – ще реализираме междинното равнище на брутния артикул на Европейски Съюз, само че за 2016 г.Този факт надали удовлетворява както политическата класа у нас, по този начин и стратезите (ако има такива) на Европейски Съюз.
Според всеки учебник по стопанска система, без значение дали е на британски, съветски, китайски или български език, ниски темпове на напредък са до 3%, междинни – 3-6%, високи – над 6%. От тази позиция, постигането на 4-5% темпове на напредък са сами по себе си добър резултат, в случай че си податлив да участваш постоянно в „ Б “ групите, освен това оставайки непроменяемо на последно място. Но в случай че желаеш да се придвижиш от последното към първото място в „ Б “ групата, ти е нужен напредък от над 6% средногодишно. Това е в действителност едната от огромните питанки пред политическата класа. Способна ли е да го реализира? Понякога България е постигала и по-високи достижения: преди 1990 година дори от време на време е надхвърляла 8% напредък, а през 2005, 2006, 2007, 2008 година растежът е бил на или над 6%.
– Успя ли този стопански напредък да обогати българските жители?
– Един от огромните въпроси на развиването е въпросът кого е облагодетелствал икономическият напредък. През първите години на прехода богатствата от растежа са се насочвали най-вече към „ нашите фрагменти “ (БСП, Съюз на демократичните сили, Движение за права и свободи и т.н.), само че при „ свободна предприемаческа самодейност “ на проведената престъпност и юнашката корупция; след приемането ни за членки на Европейски Съюз еврофондовете и публичните поръчки отново се канализираха (спомнете си кой разпределяше финансовите потоци) най-вече отново към „ нашите хора “ и едрите и междинните корупционери (сред които се вляха препраните незаконни капитали); в този момент сме във етапа на родово-общинния-държавен капитализъм с следващото „ вярно “ ориентиране на фондовете. Колкото и тривиално да звучи, Сталин се оказа прав и за България: „ Кадрите вземат решение всичко! “. Сменят се ръководещи партии и партийни фрагменти, само че властелините на капитала си остават едни и същи. Картите се разбъркват, само че отново остават 52. От тях са подвластни 240 съществени играчи. От време на време се постанова да се ползва и правилото „ Няма човек, няма проблем! “ (приписван на Сталин, само че в действителност фиктивен от Анатолий Рибаков в неговия популярен роман), само че отстраняването на едно петънце от формалния костюм не е еднакво на изцяло химическо почистване и пране. Политическата класа е трагично опетнена, само че комично не желае да го признае.
– Как го усещат това елементарните хора?
– Що се отнася до хората в България, които построяват националното благосъстояние, минималната им заплата е 235,02 евро, до момента в който румънските жители през днешния ден започват от 318,52 евро, а германците – от 1498,00 евро. Няма индикации разликите да се трансформират в интерес на България. Освен това, най-ниските приходи в Европейски Съюз се съпровождат с най-голямото (и възходящо!) обществено неравноправие, съдейки по показателя на Джини. Не председателството на Съвета на Европейски Съюз да се организира в България, а Организация на обединените нации да се реалокира тук, няма политически хрумвания по какъв начин да се навакса пропуснатото, изгубеното и ограбеното.
Може ли някой да си фантазира че има обществена правдивост при пенсии 200 лева и работни заплати от 200 000 лева месечно? Може ли – без значение от проповедите на политическите омайни сирени – някой да е подобен лапнишаран, че да повярва на баснята, че предприемачи напущат най-малко три пъти по-високи приходи, вливайки се в общинските каузи, водени само от добродетели и предпочитание да оказват помощ на жителите си? Колкото и да убеждават бедния народ, че в този момент се живее по-добре и по-весело, редовно гладен на щедро преситен не има вяра.
– Може ли да чакаме такова бурно развиване пред идващите години, което да разреши страната ни да се влее в групата на приблизително развитите страни в Европейския съюз?
– Най-добре е да бъдем реалисти. Реализъм не значи скептицизъм.
Има фактори, които ще дърпат напред българската стопанска система още към три години. Това са на първо място еврофондовете. Друг фактор, чиито капацитет е незаместим, е човешкият капитал, изключително младите и образованите наши питомци, които може – и би трябвало – да останат до майката Родина, изключително когато е в неволя. Но принудително закрепостяване в България при заплати от 500-600 лв. месечно, както мечтае едрият капитал, не трябва да се позволява. Едно по-мъдро ръководство може да закрепи минималната заплата за магистри на стартово равнище най-малко два пъти по-високо от общия най-малко, т.е. на най-малко 920 лева.; в случай че младежът е учил 5 години в университет, за какво не се приложи правилото първите 5 години от трудовия си живот да не заплаща налози?! И при по-добри условия младежите няма да напущат страната си.
Банално или не, само че в случай че се озапти корупцията (президентът се впечатляваше краткотрайно от румънския опит, само че още по-убедителен е китайският), то успеваемостта на стопанската система може да увеличи темповете на напредък на 7-8% средногодишно. Въпросът е какво ще работи – в случай че няма корупция – голямата част от „ политическата класа “, ще сади картофи ли?
Има и други фактори и условия, които биха повлияли в посока на повишаване на брутния ни артикул и надлежно – на приходите в бюджета. Офшорките и до през днешния ден играят ролята на кърлежи, които изсмукват облаги далече-далече; нечестната конкуренция от страна на обилно субсидирани компании от по-развитите европейски страни унищожава евентуалните производители у нас; не по-малко нечестното ценообразуване на вносните артикули у нас също е смукач на възможни натрупвания на българските жители. И тъй наречените
Но да не забравяме че Европейски Съюз е общественост от конкуриращи се страни. Следователно, в случай че в България приходите са все по-изоставащи от приходите на прилежащите страни, то техните държавни управления си вписват червени точки.
– Ако Европейски Съюз се промени в посока, посочена от Юнкер, няма ли да се подобрят нещата в съюза и за Българи?
– Европейският съюз още се прави на същински съюз, само че това е към момента съюз „ на парче “, постоянно – на бакалската сметка. Ако Европейски Съюз в действителност беше съюз, сходно на Съединени американски щати, щеше да има доста общи каузи: обща външна граница (България е част от нея) със солидарна охрана; обща външна политика, а не разговор по тези въпроси с всяка от 28-те страни-членки; обща валута; обща и солидарна система на данъчно облагане и политика за доходите; общи тактики за развиване и напредък. Даже общ език за връзки, а не дисхармония от езици.
Ако Европейски Съюз не направи нужните крачки напред, а той не смее да ги стори, най-малко към този момент, розовото му бъдеще ще наподобява по този начин: британец ще поеме ролята на обединител, италианец ще ръководи банковата система на съюза, немец ще се грижи за справедливостта на приходите и налозите, българин ще обезпечава общата европейска защита. Европейски Съюз е стар, само че не е доста помъдрял.
– А има ли опасности пред страната ни?
– Въпреки всеобщото слънчево въодушевление и парадният оптимизъм, рисковете са големи. Вътрешните опасности са опасност № 1. Егото и на министър председател (и на персоналния му ГЕРБ), и на президент са на такива равнища, че не позволяват някой да е еднакъв на другия. Винаги има някой по-мъдър от най-мъдрия. Вътре в ръководството тлее потиснатото его на триглавата патриотична групировка, сложена в ъгъла от европейските си сътрудници. Разрешава им се единствено да подвигат шумотевица към шума по курортите или на женитба. Бъдещето им наподобява скъсено и безапелационно нестабилно.
Медийният двубой ГЕРБ-БСП (в частност: Борисов-Нинова) не носи точки никому. Войната постоянно е обвързвана с жертви от двете страни. Българска социалистическа партия се старае да бъде опция, само че не е; наподобява повече като непрекъснат анти-ГЕРБ. Няма стабилен портфейл от различни и сполучливи хрумвания у социалистите, а кадровата им пейка е тясна, а играчите върху нея – поохранени и поостарели. Една Нинова социализъм не прави. Впрочем, може ли социалистите да обяснят какво значи – съгласно тях – социализъм при капитализма???
В тези условия тихичко, само че подличко, корупцията си върви като пълноводна река. Гледащият я дядо Йоцо не може да стори нищо по въпроса за нейното възпиране; обаче неговите внуци напущат България без вяра страната да се оздрави.
– Кажете и за външните рискове…
– Външните опасности са – може би равни или по-големи. Най-страшното е в случай че се разпали някъде някоя „ местна войничка “, тъй като в „ интернационалната общественост “ незабавно ще се влее и България. Брекзит е другият безспорен голям и неразбираем риск; Каталуня дава неприятен образец за опцията Европейският съюз от съюз на жителите да стане съюз на нациите (що е пък това „ нация “, да го обяснят патриотите!). Външната ни политика е обичайната – на наблюдаващи в профил и одобрители на решения от огромните началници: радваме се на признаването на българския език в Албания, мълчим за положението му в Македония и възбраната му в Украйна; признаваме Косово (непризнато от Испания и други умни страни), само че не признаваме Крим и Каталуня. Шикалкавим в очакване други да вземат решение европейските каузи, само че с непроменяемо цъфнала възторжена усмивка. Може – в случай че продължаваме по този начин в славната Европа – да осъмнем с три Българии: Софийска република, Търновско царство и Източен вилает.
– И какво ни остава тогава?
– Една заплаха в никакъв случай не идва сама. Заплаха са няколкото международни раздути (пред спукване) финансови балони: рискови електронни валути, раздути цени на недвижимата благосъстоятелност, задлъжнели банки, огромни компании и страни. Бъдещето на $ при Тръмпономиката е също под сериозна опасност. И какво ни остава в такава обстановка? Да се любуваме на есенното топло слънце (радостни, че пестим от парно), да работим напразно и да сбъдваме лятната си българска фантазия (малка отмора на Халкидики). Но в случай че не мислим за бъдещето, значи изобщо не мислим.
Нашият посетител
Боян Дуранкев е роден на 2 май 1951 година Икономист, експерт по маркетинг и стратегическо обмисляне. През 1980 година приключва социално-икономическо обмисляне в Университета за национално и международно стопанство, където продължава неговата академична и научна кариера. Специализирал е в Съединени американски щати и Германия. През 1989 година придобива степента лекар по стопанска система, през 1994 година става доцент, а през 2010 година – професор. Дуранкев е създател на повече от 70 публикации, студии и книги. Преподавател по маркетинг и маркетингови връзки в УНСС и във Висшето учебно заведение по обезпечаване и финанси.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ