Уинона Райдър: `Най-трудното е да признаеш, че не си наред`
Прочутата актриса от 90-те години Уинона Райдър подсети за себе си около делото на Джони Деп против Амбър Хърд. Бившата огромна обич на артиста естествено го поддържа с топли думи, а нас накара да си напомним едно нейно изявление за съветско издание, разкриващо цялата й неподправена и забавна същина. Ето го диалога с журналиста, който я интервюира във връзка сериала, в който взе участие "Странни неща " преди няколко години.
"Тя е облечена точно по този начин, както беше редно през 90-те години, годините на нейната популярност – с изтъркани черни дънки, отново черна риза, доста гривни и верижки, алена жилетка и тежки кафяви боти. Смешното е, че въпреки и с мъжки на тип модел обувките са като че ли 35-ти номер. Ню-ейдж, разбъркване на стиловете, малко готика. Но Уинона не наподобява старомодна, нито спряла в една отминала ера. Тя изглежда… сантиментално неуместна. Сякаш не е от този свят и от нашето забързано време – с нейната бледа порцеланова кожа, с тъмните ѝ къдрици и тънките бръчици към огромните и сияещи тъмни очи. Береника, героинята на Едгар Алан По, е умряла млада, само че Райдър е оживялата, съзряла и преодоляла готическите си мечти 44-годишна Береника.
Тя пие лимонада и оглежда посетителите на ресторанта на 5-звездния лос-анджелиски хотел, в който се срещаме. Но и публиката очевидно вижда кой седи в мекото кресло на ъгловата маса, с чудновато преплетени крайници. Все отново сериалът „ Странни неща “, с който Уинона се завърна на екрана, е обновен за трети сезон, а самата актриса получи за ролята си на майка на загадъчно изчезналото момче номинация за „ Златен глобус “.
Райдър обаче не обръща внимание на любопитните погледи. Тя е привикнала с тях още от дребна, претърпяла е бурната младежка популярност, оказала се е в центъра на скандал и нашумяло правосъдно дело на 30 и в този момент към този момент е човек, който умее да цени както известността, по този начин и персоналното пространство. По нейни думи първото може да се мери по облагата от кинопрожекциите и по броя споменавания в таблоидите, а пък второто е скъпо. А на нещата, които подлежат на премерване, Уинона е склонна просто да им „ тегли една майна “.
Почти подрипвам на място от това „ една майна “. В речта на тази библиофилка-интелектуалка подобен ненадейно недодялан диалект въобще не се съчетава с меките ѝ, сдържани и даже изискани обноски. Което неотложно означавам на глас.
Уинона: О, по този начин е! Човек, кръстен на града, в който се е родил – Уинона в Калифорния, където са живеели родителите ми – би трябвало да има съществено отношение към думите…
Репортер: И човек, който е израснал около Алън Гинсбърг, най-великия поет-битник, и около Филип Дик, фамозен публицист фантазьор. Нали родителите ви са дружили с тях?
Уинона: Да – а и аз самата се пробвам да пиша… Но точно там е казусът, че аз назовавам нещата със личните им имена. Това, което може да бъде подценено, заслужава единствено жаргонни думи. Навремето на провокационния въпрос какво бих желала да написа на гроба ми аз отговорих „ Майната ви! “ – тъкмо подобен надпис тогава ми се искаше да видя на надгробната си плоча. И в никакъв случай не съжалих за думите си, въпреки да ме осъждаха, че не оценявам вниманието на публиката. Аз в действителност не го оценявам изключително, избирам да пребивавам без това внимание. Дори не обичам да давам на някого назаем книгите, които съм прочела – аз оставям толкоз бележки в полетата и подчертани места, че всичко това споделя прекалено много за мен. А аз не бих желала хората да знаят за мен толкоз доста. Наскоро брат ми зае от мен книга на Вацлав Хавел и ми я върна с думите „ Искам самичък да я прочета, без твоите напътствени бележки… “. Аз нямам акаунт в нито една обществена мрежа, тъй като не изпитвам потребността да оповестявам на света нещо за себе си.
Репортер: Какъв шанс, че се срещаме точно за изявление!
Уинона: Недейте по този начин, нямах поради диалога онлайн! А тази непрекъсната транслация на себе си онлайн – този егоизъм, който е приет за нова норма.
***
СВАТБА НА СРЕДНАТА ВЪЗРАСТ
Странна работа – двама души на към 40, изцяло непознати, недоволни от живота, от предишното и сегашното си, от родителите и сътрудниците си, се оказват на прилежащи места в аероплан, носещ ги към женитба на другари. В гостоприемно поръчаното за тях такси те отново са дружно. И в хотела са в прилежащи стаи. Един до различен са и на сватбената софра. Кой би повярвал, че инцидентните съвпадения могат да се наредят в такава прецизна поредност?
Това се случва единствено в посредствените сантиментални комедии – а „ Дестинация „ Сватба “ “ не е такава. Авторът ѝ е Виктор Левин, продуцент и сценарист на именитите „ Момчета от Медисън “. Той сигурно схваща от драматургия – даже и такава, излизаща отвън рамките на личния си сюжет. Решението му да предложения за основните функции Киану Рийвс и Уинона Райдър са доказателство за това – персоналните ориси на двамата артисти придават на кино лентата необикновен сексапил. Безусловни звезди на млади години, претърпели тежки времена – кой би изиграл по-добре от тях героите, разочаровани от живота, само че подготвени да се очароват отново от него? От изгода е и дългогодишното другарство сред Райдър и Рийвс – те дружат още от снимането на „ Дракула “ (1992 г.), след което са работили дружно още два пъти.
***
Репортер: Изглежда ранната популярност – нали бяхте идол на „ поколението хикс “ през 80-тте и 90-тте – за вас е контузия от детството…
Уинона: Не бих споделила, но… Знаете ли, аз чак в този момент, на над 40 години се озовах в своето време. За нищо на света не бих желала да се върна в тинейджърските си години, или в годините си „ 20 + “. Въпреки страхотния ми опит в работата и другарството ми с Тим Бъртън, макар наставничеството на Мартин Скорсезе, макар любовта, връзките, „ Едуард-ножицата “ и Джим Джармуш с кино лентата му „ Нощ над земята “, който ме срещна със несъмнено най-важната след майка ми жена в моя живот – Джина Роуландс, невероятна актриса и най-освободената жена от всички, които познавам. Въпреки че тогава аз открих за себе си романите на Пинчтън, Филип Рот и Набоков, филмите на Касаветис и Хал Ашби. Въпреки всичко, което ме сътвори и за което съм признателна – всичките тези хора, книги и филми… Дори макар „ Клуб „ Първа брачна половинка “ “ – комедия, само че освен това и необикновен манифест на женската мощ, взаимност и победа над предразсъдъците за вредата на възрастта за жената… отново не бих желала да се върна там. Тогава всички кастинг-агенти ми споделяха „ Наслади се на момента, момиче. Сега си звезда, само че това няма да е задълго, ти нали си ексцентрична. В Холивуд постоянно ще се търсят стройни високи русокоски “. А не такива тъмнокоси дребосъци като мен, желаеха да кажат.
Репортер: Но вие в действителност сте ексцентрична. И то в положителния смисъл на думата.
Уинона: Благодаря. Но това, което ми говореха тогава, за мен беше толкова… Усещах, че е истина – по тази причина се усещах неловко. Родителите ми ме бяха възпитали да считам, че най-важното, което би трябвало да реализира човек, е да стане персона. Да стане себе си. Те нали са върли хипари, израсла съм в комуна, мой кръстник стана техният другар и подстрекател нацяло едно хипи-поколение Тимъти Лири. Те избраха „ ЛСД-гуруто “, както го назоваха тогава, за мой нравствен ментор! Естествено, че постоянно съм била ексцентрична. Бях на 12, когато се преместихме в нов град, в Петалума. В новото учебно заведение незабавно започнаха да ме тормозят – поради смешния ми момчешки костюм от магазина на Армията на спасението (все отново бях от хипарска комуна!) и поради мъжката ми подстрижка. Решиха, че съм „ хомо “ и ми оповестиха война… Родителите ми незабавно ме отписаха от учебно заведение, несъмнено. До горните класове учех у дома. И след грандиозния триумф на „ Бийтълджус “ си помислих, че в този момент към този момент все някак ще ме одобряват в училище… Но не – викаха ми откачалка и магьосница, непрекъснато ми правеха номера. Нашите ме пратиха на детско театрално учебно заведение, с цел да имам отвън дома най-малко някакъв позитивен живот. После започнах да играя в киното, даже се прочух, само че постоянно съм се чувствала… по какъв начин да го кажа по-точно… като в неправилното време.
Откак се помня, ме притеглят другите столетия. Прочетох „ Джейн Еър “ на към 9 години и незабавно ми се прииска да се пренеса там – в края на XVIII век, в пиреновите поля, в къщата от сив варовик, на скърцащото стълбище, водещо към тайнствения тавански етаж… Мечтаех си за това, досега, в който баща не ми изясни налично, че всичко сантиментално си има и противоположната страна. Например описа ми за някои особености на стоматологията от очаровалата ме епоха… Но аз и по-късно усещах, че не съм в своето време. И по тази причина се усещах добре в функциите си в „ Невинни години “, в „ Малки дами “ и в „ Дракула “ на Брам Стокър. А и аз съм „ остарял нос “! Винаги ми е било по-интересно с доста по-възрастни от мен хора. До огромна степен съм се метнала на баща – той откри себе си в търговията с антикварни книги и в този момент е надали не най-големия експерт в тази област в Канада. Аз също съм архивар и вехтошар по природа – за мен движимостите не остаряват, не излизат от мода, а получават нови смисли.
Репортер: Да, припомням си, по какъв начин дойдохте на „ Оскарите “ с рокля за 10 $. От битпазара ли беше?
Уинона: От винтидж-магазин. И не беше за 10 $, а за 9.99 с Данък добавена стойност. И какво от това? На света към този момент има премного движимости. Защо да трупаме нови? Аз и в този момент имам същото отношение към облеклото.
Репортер: Толкова по-необяснима е… извинете ме, това ще е несъобразителен въпрос… онази история с изнасянето на маркови облекла за 6000 $ от Saks Fifth Avenue. Ясно е, че човек, отрязал с ножица магнитните маркери, не би носил тези облекла надупчени или не би кърпил „ Шанел “… Тоест тъкмо противоположното – тук нищо не е ясно. Беше неразбираемо и тогава, преди 13 години. И неразбираемо си остава. Вие по този начин и не изяснихте въпроса – нито в съда, нито по-късно.
Уинона: Да, аз просто взех решение да си отида. Заминах при родителите ми. Концентрирах се. Осъзнах, че нещо не ми е наред. По-точно, че нищо не ми е наред. Че встъпвам в четвъртото си десетилетие с проблеми, огромни колкото щата Невада. Че с изключение на родителите ми, които постоянно и непроменяемо са ми били най-хубавите другари, никой не ме схваща. Нито ме приема. Защото в нашата цивилизация се счита, че славата и банковата сметка са равностойни на благополучие. Че щастието се мери по размера на първото и второто. А аз бях ужасена. Бях изтощена. Не си намирах място. Имах меланхолия. Панически офанзиви. Обезболяващи, които ми даваха отмора под тип на къса еуфория… И не щеш ли един път изпитах острата потребност да направя нещо рисковано, рисково – с цел да се отърся от тревогата и страховете… И ето какво стана – кавги, съд. След което се дистанцирах и отпътувах. И си признах пред себе си, че просто… не съм живяла. Разбирате ли, аз нямах време да преживея вълненията на пубертета. Аз тогава се снимах. Не ми беше до това да си избера бъдещето на 20, когато всички това вършат. Тогава отново се снимах. И в следствие аз… не бях изпуснала парата, може би. И дерейлирах – като локомотив с гръмнал от налягането котел… Всичко е просто в последна сметка.
Репортер: Как мислите, дали същото не е сполетяло и отдавнашния ви другар Джони Деп? Тази ужасна история с побоите над жена му…
Да, за мен тази вест също беше истински призрачен сън. Аз доста обичах Джони. Бяхме дружно 4 години, откак бях на 19… Когато се разделихме, аз бях унищожена, потисната, опустошена. И афектирана, несъмнено. Но не мога да си показва Джони да удари жена. Аз познавах един напълно различен човек. Не имам вяра, че е могъл да го направи. У него просто няма увлечение към насилието. Не знам какво е довело до това, какво се е случило с него или в него. Дори не мога и да допускам. Аз си припомням от негова страна едно напълно друго отношение към дамите. За мен това обвиняване беше потрес. Нито за момент не позволявам, че всичко това е истина.
***
УИНОНА НЕ Е ЗАВИНАГИ
Райдър счита, че една немаловажна причина за депресията, довела я на скамейката на подсъдимите, е бил „ изборът на несъответствуващи сътрудници “. Тя е имала сантиментална връзка и годеж с Джони Деп и Мат Деймън. „ Те са хора, стремящи се да бъдат в центъра на вниманието. Това не ми въздейства добре “, признава актрисата. Така че никак не ни учудва, че нейният нов фаворит е дизайнерът деятел Скот Хан. Основал е компания, която се дефинира като цивилен и екологично ориентирана. Хан заобикаля публичността, което е плюс спрямо Деп да вземем за пример – за това, че Джони е трансформирал татуировката «Winona Forever» във «Wino Forever», светът разбра съвсем на идващия ден.
***
Репортер: А дали не сте склонни да смятате хората за по-добри, в сравнение с са?
Уинона: А вие? Винаги очаквате мръсна игра? Удари под кръста?
Репортер: Не че чакам, но…
Уинона: Оставете. Всички желаеме нещо по-добро. И от време на време се лъжем в хората. Избираме несъответствуващи условия. Надяваме се без съображение. Ако нещо ме нервира, то е оптимизмът, който е обсебил света ни. Позитивно мислене! Всичките би трябвало да бъдем щастливи! Да тъгуваш е срамно! Потиснатостта е недостатък! Това ме отвращава, в действителност.
Репортер: Но този метод взима началото си надали не от Светото писание – прегрешението на унинието…
Уинона: Не съм религиозна, само че съм осведомена с казуса и знам доста за унинието. Нали съм от тези по схемата „ ранна популярност – опиати – проваляне “. Грехът на унинието или отчаянието може да е от два вида – човек да е безпомощен и да изгуби надежда; и човек да се окаже в задънена улица по лична виновност и да би трябвало да постави свръх-усилие, с цел да признае грешката си. Но нашата цивилизация отхвърля, че би трябвало да решаваме проблемите си. Вместо това на напред във времето се акцентира позитивното мислене като метод да избягаш от поправянето на грешките. Затова ме вбесява този „ Уинонесанс “, за който пишат в пресата – все едно съм починала, а след това съм се възродила. Всъщност аз преодолях някои проблеми. Признах ги и ги взех решение. В това няма нищо патетично! И за какво, кажете ми, да сме длъжни да бъдем щастливи? На мен пък ми се коства, че най-лъжливата цел е щастието.
Репортер: Сериозно ли?
Уинона: Имам поради щастието, отговарящо на догмите, на общоприетите стандарти. Като удовлетворение от себе си.
Репортер: А вътрешната естетика не може ли да я има?
Уинона: Може да има успокоение при чиста съвест.
Репортер: Но какво неприятно има в общоприетите стандарти? Например да има човек семейство и деца. Вие като че ли не се стремите към това… Но за какво?
Знаете ли, животът демонстрира, че аз съм правилен човек. Аз съм щерка на родителите си, а те са най-хубавите, най-преданите майка и баща на света. И те освен са дружно към този момент от близо половин век, само че и до ден сегашен очевидно са влюбени. Та и аз не съм имала несериозни връзки. Видимо съм си сложила прекомерно висока летва. Струва ми се, че чак в този момент открих своя човек. Със Скот сме дружно към този момент от близо 8 години (Скот Хан – дизайнер и създател на компания за еко-дрехи Loomstate). Надявам се и той да е намерил у мен своята сродна душа.
.jpg )
Репортер: Само се надявате? Но не сте сигурни?
Уинона: Аз като цяло избирам неувереността. Кой знае какви ще сме на следващия ден? И къде ще се окажа на следващия ден? Животът е непредсказуем. Когато някой споделя „ тактика за живот “, ми става смешно. Все едно ще си еднакъв на всякаква възраст и в разнообразни условия. Никога няма да се променяш и ще прашиш по маршрута си като биатлонист – стараейки се да поддържаш нужната скорост и да улучиш всички цели. А аз считам, че на трасето като нищо може да кацне НЛО! Банално, само че истина – животът е податлив да ни сервира изненади. Можете да питате всяко едно дърво кой се огъва под ураганните ветрове и кой се чупи.
***
ТРИТЕ ДРУГИ РАЙДЪР
Не-брюнетката
Райдър по природа има светла коса, само че в дебютния си филм „ Лукас “ (където тя е на 14 години) тя играе пакостница и за по-ярък облик стилистите избрали да боядисат косата ѝ черна. След това младата актриса решила да си остане тъмнокоса. Контрастът със снежнобялата ѝ кожа я трансформирал в „ готик принцесата “ на 90-тте години.
Не-актрисата
Уинона два пъти работила като продуцент. След месец в нервна рецесия се запалила по концепцията да екранизира книгата на Сюзан Кейзън за девойки, докарани от духа на митинга в психиатрията през 60-тте години. Пак Райдър се погрижила за втората основна роля във кино лентата „ Луди години “ да бъде призната Анджелина Джоли. Втори път Райдър се изявила като продуцент в документалния филм „ Денят на гибелта на моя господ “, в който се споделя за момичетата-проститутки в Непал и Индия.
Не-пепеляшката
Райдър отказала да играе в „ Сабрина “, въпреки Сидни Полак да си представял единствено нея в основната роля. Уинона обаче надушила сексизъм в сюжета. Филмът на Полак е римейк на „ Сабрина “ от 1954 година, в който дъщерята на иконома покорява сърцето на стопанина на къщата. В остарялата „ Сабрина “ играла Одри Хепбърн, а Райдър в действителност наподобява на нея. Но това е следващата версия на приказката за Пепеляшка – а какво би могло да бъде по-сексистко?
"Тя е облечена точно по този начин, както беше редно през 90-те години, годините на нейната популярност – с изтъркани черни дънки, отново черна риза, доста гривни и верижки, алена жилетка и тежки кафяви боти. Смешното е, че въпреки и с мъжки на тип модел обувките са като че ли 35-ти номер. Ню-ейдж, разбъркване на стиловете, малко готика. Но Уинона не наподобява старомодна, нито спряла в една отминала ера. Тя изглежда… сантиментално неуместна. Сякаш не е от този свят и от нашето забързано време – с нейната бледа порцеланова кожа, с тъмните ѝ къдрици и тънките бръчици към огромните и сияещи тъмни очи. Береника, героинята на Едгар Алан По, е умряла млада, само че Райдър е оживялата, съзряла и преодоляла готическите си мечти 44-годишна Береника.
Тя пие лимонада и оглежда посетителите на ресторанта на 5-звездния лос-анджелиски хотел, в който се срещаме. Но и публиката очевидно вижда кой седи в мекото кресло на ъгловата маса, с чудновато преплетени крайници. Все отново сериалът „ Странни неща “, с който Уинона се завърна на екрана, е обновен за трети сезон, а самата актриса получи за ролята си на майка на загадъчно изчезналото момче номинация за „ Златен глобус “.
Райдър обаче не обръща внимание на любопитните погледи. Тя е привикнала с тях още от дребна, претърпяла е бурната младежка популярност, оказала се е в центъра на скандал и нашумяло правосъдно дело на 30 и в този момент към този момент е човек, който умее да цени както известността, по този начин и персоналното пространство. По нейни думи първото може да се мери по облагата от кинопрожекциите и по броя споменавания в таблоидите, а пък второто е скъпо. А на нещата, които подлежат на премерване, Уинона е склонна просто да им „ тегли една майна “.
Почти подрипвам на място от това „ една майна “. В речта на тази библиофилка-интелектуалка подобен ненадейно недодялан диалект въобще не се съчетава с меките ѝ, сдържани и даже изискани обноски. Което неотложно означавам на глас.
Уинона: О, по този начин е! Човек, кръстен на града, в който се е родил – Уинона в Калифорния, където са живеели родителите ми – би трябвало да има съществено отношение към думите…
Репортер: И човек, който е израснал около Алън Гинсбърг, най-великия поет-битник, и около Филип Дик, фамозен публицист фантазьор. Нали родителите ви са дружили с тях?
Уинона: Да – а и аз самата се пробвам да пиша… Но точно там е казусът, че аз назовавам нещата със личните им имена. Това, което може да бъде подценено, заслужава единствено жаргонни думи. Навремето на провокационния въпрос какво бих желала да написа на гроба ми аз отговорих „ Майната ви! “ – тъкмо подобен надпис тогава ми се искаше да видя на надгробната си плоча. И в никакъв случай не съжалих за думите си, въпреки да ме осъждаха, че не оценявам вниманието на публиката. Аз в действителност не го оценявам изключително, избирам да пребивавам без това внимание. Дори не обичам да давам на някого назаем книгите, които съм прочела – аз оставям толкоз бележки в полетата и подчертани места, че всичко това споделя прекалено много за мен. А аз не бих желала хората да знаят за мен толкоз доста. Наскоро брат ми зае от мен книга на Вацлав Хавел и ми я върна с думите „ Искам самичък да я прочета, без твоите напътствени бележки… “. Аз нямам акаунт в нито една обществена мрежа, тъй като не изпитвам потребността да оповестявам на света нещо за себе си.
Репортер: Какъв шанс, че се срещаме точно за изявление!
Уинона: Недейте по този начин, нямах поради диалога онлайн! А тази непрекъсната транслация на себе си онлайн – този егоизъм, който е приет за нова норма.
***
СВАТБА НА СРЕДНАТА ВЪЗРАСТ
Странна работа – двама души на към 40, изцяло непознати, недоволни от живота, от предишното и сегашното си, от родителите и сътрудниците си, се оказват на прилежащи места в аероплан, носещ ги към женитба на другари. В гостоприемно поръчаното за тях такси те отново са дружно. И в хотела са в прилежащи стаи. Един до различен са и на сватбената софра. Кой би повярвал, че инцидентните съвпадения могат да се наредят в такава прецизна поредност?
Това се случва единствено в посредствените сантиментални комедии – а „ Дестинация „ Сватба “ “ не е такава. Авторът ѝ е Виктор Левин, продуцент и сценарист на именитите „ Момчета от Медисън “. Той сигурно схваща от драматургия – даже и такава, излизаща отвън рамките на личния си сюжет. Решението му да предложения за основните функции Киану Рийвс и Уинона Райдър са доказателство за това – персоналните ориси на двамата артисти придават на кино лентата необикновен сексапил. Безусловни звезди на млади години, претърпели тежки времена – кой би изиграл по-добре от тях героите, разочаровани от живота, само че подготвени да се очароват отново от него? От изгода е и дългогодишното другарство сред Райдър и Рийвс – те дружат още от снимането на „ Дракула “ (1992 г.), след което са работили дружно още два пъти.
***
Репортер: Изглежда ранната популярност – нали бяхте идол на „ поколението хикс “ през 80-тте и 90-тте – за вас е контузия от детството…
Уинона: Не бих споделила, но… Знаете ли, аз чак в този момент, на над 40 години се озовах в своето време. За нищо на света не бих желала да се върна в тинейджърските си години, или в годините си „ 20 + “. Въпреки страхотния ми опит в работата и другарството ми с Тим Бъртън, макар наставничеството на Мартин Скорсезе, макар любовта, връзките, „ Едуард-ножицата “ и Джим Джармуш с кино лентата му „ Нощ над земята “, който ме срещна със несъмнено най-важната след майка ми жена в моя живот – Джина Роуландс, невероятна актриса и най-освободената жена от всички, които познавам. Въпреки че тогава аз открих за себе си романите на Пинчтън, Филип Рот и Набоков, филмите на Касаветис и Хал Ашби. Въпреки всичко, което ме сътвори и за което съм признателна – всичките тези хора, книги и филми… Дори макар „ Клуб „ Първа брачна половинка “ “ – комедия, само че освен това и необикновен манифест на женската мощ, взаимност и победа над предразсъдъците за вредата на възрастта за жената… отново не бих желала да се върна там. Тогава всички кастинг-агенти ми споделяха „ Наслади се на момента, момиче. Сега си звезда, само че това няма да е задълго, ти нали си ексцентрична. В Холивуд постоянно ще се търсят стройни високи русокоски “. А не такива тъмнокоси дребосъци като мен, желаеха да кажат.
Репортер: Но вие в действителност сте ексцентрична. И то в положителния смисъл на думата.
Уинона: Благодаря. Но това, което ми говореха тогава, за мен беше толкова… Усещах, че е истина – по тази причина се усещах неловко. Родителите ми ме бяха възпитали да считам, че най-важното, което би трябвало да реализира човек, е да стане персона. Да стане себе си. Те нали са върли хипари, израсла съм в комуна, мой кръстник стана техният другар и подстрекател нацяло едно хипи-поколение Тимъти Лири. Те избраха „ ЛСД-гуруто “, както го назоваха тогава, за мой нравствен ментор! Естествено, че постоянно съм била ексцентрична. Бях на 12, когато се преместихме в нов град, в Петалума. В новото учебно заведение незабавно започнаха да ме тормозят – поради смешния ми момчешки костюм от магазина на Армията на спасението (все отново бях от хипарска комуна!) и поради мъжката ми подстрижка. Решиха, че съм „ хомо “ и ми оповестиха война… Родителите ми незабавно ме отписаха от учебно заведение, несъмнено. До горните класове учех у дома. И след грандиозния триумф на „ Бийтълджус “ си помислих, че в този момент към този момент все някак ще ме одобряват в училище… Но не – викаха ми откачалка и магьосница, непрекъснато ми правеха номера. Нашите ме пратиха на детско театрално учебно заведение, с цел да имам отвън дома най-малко някакъв позитивен живот. После започнах да играя в киното, даже се прочух, само че постоянно съм се чувствала… по какъв начин да го кажа по-точно… като в неправилното време.
Откак се помня, ме притеглят другите столетия. Прочетох „ Джейн Еър “ на към 9 години и незабавно ми се прииска да се пренеса там – в края на XVIII век, в пиреновите поля, в къщата от сив варовик, на скърцащото стълбище, водещо към тайнствения тавански етаж… Мечтаех си за това, досега, в който баща не ми изясни налично, че всичко сантиментално си има и противоположната страна. Например описа ми за някои особености на стоматологията от очаровалата ме епоха… Но аз и по-късно усещах, че не съм в своето време. И по тази причина се усещах добре в функциите си в „ Невинни години “, в „ Малки дами “ и в „ Дракула “ на Брам Стокър. А и аз съм „ остарял нос “! Винаги ми е било по-интересно с доста по-възрастни от мен хора. До огромна степен съм се метнала на баща – той откри себе си в търговията с антикварни книги и в този момент е надали не най-големия експерт в тази област в Канада. Аз също съм архивар и вехтошар по природа – за мен движимостите не остаряват, не излизат от мода, а получават нови смисли.
Репортер: Да, припомням си, по какъв начин дойдохте на „ Оскарите “ с рокля за 10 $. От битпазара ли беше?
Уинона: От винтидж-магазин. И не беше за 10 $, а за 9.99 с Данък добавена стойност. И какво от това? На света към този момент има премного движимости. Защо да трупаме нови? Аз и в този момент имам същото отношение към облеклото.
Репортер: Толкова по-необяснима е… извинете ме, това ще е несъобразителен въпрос… онази история с изнасянето на маркови облекла за 6000 $ от Saks Fifth Avenue. Ясно е, че човек, отрязал с ножица магнитните маркери, не би носил тези облекла надупчени или не би кърпил „ Шанел “… Тоест тъкмо противоположното – тук нищо не е ясно. Беше неразбираемо и тогава, преди 13 години. И неразбираемо си остава. Вие по този начин и не изяснихте въпроса – нито в съда, нито по-късно.
Уинона: Да, аз просто взех решение да си отида. Заминах при родителите ми. Концентрирах се. Осъзнах, че нещо не ми е наред. По-точно, че нищо не ми е наред. Че встъпвам в четвъртото си десетилетие с проблеми, огромни колкото щата Невада. Че с изключение на родителите ми, които постоянно и непроменяемо са ми били най-хубавите другари, никой не ме схваща. Нито ме приема. Защото в нашата цивилизация се счита, че славата и банковата сметка са равностойни на благополучие. Че щастието се мери по размера на първото и второто. А аз бях ужасена. Бях изтощена. Не си намирах място. Имах меланхолия. Панически офанзиви. Обезболяващи, които ми даваха отмора под тип на къса еуфория… И не щеш ли един път изпитах острата потребност да направя нещо рисковано, рисково – с цел да се отърся от тревогата и страховете… И ето какво стана – кавги, съд. След което се дистанцирах и отпътувах. И си признах пред себе си, че просто… не съм живяла. Разбирате ли, аз нямах време да преживея вълненията на пубертета. Аз тогава се снимах. Не ми беше до това да си избера бъдещето на 20, когато всички това вършат. Тогава отново се снимах. И в следствие аз… не бях изпуснала парата, може би. И дерейлирах – като локомотив с гръмнал от налягането котел… Всичко е просто в последна сметка.
Репортер: Как мислите, дали същото не е сполетяло и отдавнашния ви другар Джони Деп? Тази ужасна история с побоите над жена му…
Да, за мен тази вест също беше истински призрачен сън. Аз доста обичах Джони. Бяхме дружно 4 години, откак бях на 19… Когато се разделихме, аз бях унищожена, потисната, опустошена. И афектирана, несъмнено. Но не мога да си показва Джони да удари жена. Аз познавах един напълно различен човек. Не имам вяра, че е могъл да го направи. У него просто няма увлечение към насилието. Не знам какво е довело до това, какво се е случило с него или в него. Дори не мога и да допускам. Аз си припомням от негова страна едно напълно друго отношение към дамите. За мен това обвиняване беше потрес. Нито за момент не позволявам, че всичко това е истина.
***
УИНОНА НЕ Е ЗАВИНАГИ
Райдър счита, че една немаловажна причина за депресията, довела я на скамейката на подсъдимите, е бил „ изборът на несъответствуващи сътрудници “. Тя е имала сантиментална връзка и годеж с Джони Деп и Мат Деймън. „ Те са хора, стремящи се да бъдат в центъра на вниманието. Това не ми въздейства добре “, признава актрисата. Така че никак не ни учудва, че нейният нов фаворит е дизайнерът деятел Скот Хан. Основал е компания, която се дефинира като цивилен и екологично ориентирана. Хан заобикаля публичността, което е плюс спрямо Деп да вземем за пример – за това, че Джони е трансформирал татуировката «Winona Forever» във «Wino Forever», светът разбра съвсем на идващия ден.
***
Репортер: А дали не сте склонни да смятате хората за по-добри, в сравнение с са?
Уинона: А вие? Винаги очаквате мръсна игра? Удари под кръста?
Репортер: Не че чакам, но…
Уинона: Оставете. Всички желаеме нещо по-добро. И от време на време се лъжем в хората. Избираме несъответствуващи условия. Надяваме се без съображение. Ако нещо ме нервира, то е оптимизмът, който е обсебил света ни. Позитивно мислене! Всичките би трябвало да бъдем щастливи! Да тъгуваш е срамно! Потиснатостта е недостатък! Това ме отвращава, в действителност.
Репортер: Но този метод взима началото си надали не от Светото писание – прегрешението на унинието…
Уинона: Не съм религиозна, само че съм осведомена с казуса и знам доста за унинието. Нали съм от тези по схемата „ ранна популярност – опиати – проваляне “. Грехът на унинието или отчаянието може да е от два вида – човек да е безпомощен и да изгуби надежда; и човек да се окаже в задънена улица по лична виновност и да би трябвало да постави свръх-усилие, с цел да признае грешката си. Но нашата цивилизация отхвърля, че би трябвало да решаваме проблемите си. Вместо това на напред във времето се акцентира позитивното мислене като метод да избягаш от поправянето на грешките. Затова ме вбесява този „ Уинонесанс “, за който пишат в пресата – все едно съм починала, а след това съм се възродила. Всъщност аз преодолях някои проблеми. Признах ги и ги взех решение. В това няма нищо патетично! И за какво, кажете ми, да сме длъжни да бъдем щастливи? На мен пък ми се коства, че най-лъжливата цел е щастието.
Репортер: Сериозно ли?
Уинона: Имам поради щастието, отговарящо на догмите, на общоприетите стандарти. Като удовлетворение от себе си.
Репортер: А вътрешната естетика не може ли да я има?
Уинона: Може да има успокоение при чиста съвест.
Репортер: Но какво неприятно има в общоприетите стандарти? Например да има човек семейство и деца. Вие като че ли не се стремите към това… Но за какво?
Знаете ли, животът демонстрира, че аз съм правилен човек. Аз съм щерка на родителите си, а те са най-хубавите, най-преданите майка и баща на света. И те освен са дружно към този момент от близо половин век, само че и до ден сегашен очевидно са влюбени. Та и аз не съм имала несериозни връзки. Видимо съм си сложила прекомерно висока летва. Струва ми се, че чак в този момент открих своя човек. Със Скот сме дружно към този момент от близо 8 години (Скот Хан – дизайнер и създател на компания за еко-дрехи Loomstate). Надявам се и той да е намерил у мен своята сродна душа.
Репортер: Само се надявате? Но не сте сигурни?
Уинона: Аз като цяло избирам неувереността. Кой знае какви ще сме на следващия ден? И къде ще се окажа на следващия ден? Животът е непредсказуем. Когато някой споделя „ тактика за живот “, ми става смешно. Все едно ще си еднакъв на всякаква възраст и в разнообразни условия. Никога няма да се променяш и ще прашиш по маршрута си като биатлонист – стараейки се да поддържаш нужната скорост и да улучиш всички цели. А аз считам, че на трасето като нищо може да кацне НЛО! Банално, само че истина – животът е податлив да ни сервира изненади. Можете да питате всяко едно дърво кой се огъва под ураганните ветрове и кой се чупи.
***
ТРИТЕ ДРУГИ РАЙДЪР
Не-брюнетката
Райдър по природа има светла коса, само че в дебютния си филм „ Лукас “ (където тя е на 14 години) тя играе пакостница и за по-ярък облик стилистите избрали да боядисат косата ѝ черна. След това младата актриса решила да си остане тъмнокоса. Контрастът със снежнобялата ѝ кожа я трансформирал в „ готик принцесата “ на 90-тте години.
Не-актрисата
Уинона два пъти работила като продуцент. След месец в нервна рецесия се запалила по концепцията да екранизира книгата на Сюзан Кейзън за девойки, докарани от духа на митинга в психиатрията през 60-тте години. Пак Райдър се погрижила за втората основна роля във кино лентата „ Луди години “ да бъде призната Анджелина Джоли. Втори път Райдър се изявила като продуцент в документалния филм „ Денят на гибелта на моя господ “, в който се споделя за момичетата-проститутки в Непал и Индия.
Не-пепеляшката
Райдър отказала да играе в „ Сабрина “, въпреки Сидни Полак да си представял единствено нея в основната роля. Уинона обаче надушила сексизъм в сюжета. Филмът на Полак е римейк на „ Сабрина “ от 1954 година, в който дъщерята на иконома покорява сърцето на стопанина на къщата. В остарялата „ Сабрина “ играла Одри Хепбърн, а Райдър в действителност наподобява на нея. Но това е следващата версия на приказката за Пепеляшка – а какво би могло да бъде по-сексистко?
Източник: woman.bg
КОМЕНТАРИ