Ще бъде ли 2018 революционна като 1968 г.
През октомври предходната година група уважавани консервативни мислители от целия континент разгласява манифест, озаглавен " Европа, в която можем да имаме вяра ". В доста връзки това е надълбоко осмислен и красиво написан документ, реторична комбинация от метода на мислене на националноосвободителните придвижвания в славните дни на деколонизацията и демодиран музеен справочник.
От този манифест читателят придобива чувството, че консерваторите в Европа са антиимпериалисти (Европейският съюз, недоволстват те, е " империя на парите и регулациите " ), антиколониалисти ( " емиграцията без асимилация се трансформира в колонизация " ) и пазители на националните страни от високомерието на проевропейските елити (които, упорстват създателите, са " заслепени от суетни, самодоволни визии за утопично бъдеще " ).
Трудно е за поверие, само че почвеническата гражданска война, към която те приканват, наподобява на левичарските протести от 1968 година Подобно на протестиращите тогава, тези интелектуалци се пробват не просто да завоюват изборите, а да трансформират метода, по който хората мислят и живеят. В същото време те желаят таман да демонтират наследството от левичарската 1968 година в Европа.
Ключовата идея, въодушевила 1968 година, беше " самопризнание ". За тогавашното потомство признанието означаваше хората без политическа власт да имат същите политически права като овластените. Докато основната дума в актуалната почвеническа гражданска война е " почитание ", с което бунтарите от ХХІ век желаят да кажат, че равните права не трансформират обстоятелството, че имаме друга политическа власт.
Ако стачкуващите от 1968 година се вълнуваха от правата на малцинствата – етнически, религиозни и полови (един от лозунгите тогава беше: " Всички сме малцинства " ) – днешната почвеническа гражданска война се вълнува от правата на болшинствата. Ако 1968 година настояваше нациите да изповядат своите грехове – да си спомним немския канцлер Вили Бранд, коленичил пред паметника на въстанието във Варшавското гето – днешните почвеници се стремят да възвестят божествената непорочност на своите народи. (Наскоро признатият закон в Полша, който криминализира всяко изказване за полско присъединяване в Холокоста, е изключително позорна илюстрация на този факт.) Ако поколението от 1968 година си представяше себе си като поколение на убитите евреи, почвеническите водачи избират да се показват като бранители на страната Израел.
Днешните десни популистки партии са на първо място културни партии. Те одобряват властта си като опция за образуване на националната еднаквост, за поправяне на историческия разказ. Те не се интересуват изключително от смяна в данъчното облагане или обществената система. За тях надалеч по-важно е по какъв начин обществото се свързва със своето минало и на какво са учени децата. Дебатът за имиграцията дава опция най-много да се дефинира кой принадлежи и кой може да принадлежи към политическата общественост.
Ала до момента в който в обособените страни революцията на почвениците приема формата на борба сред либерали и консерватори, на нивото на Европейския съюз тя се претърпява като спор сред Запада и Изтока на Европа. Или по-точно като спор сред две разнообразни версии на консерватизма.
Западноевропейският консерватизъм е последица от 1968 година Той е приел прогресизма, формирал Запада през последния половин век – в това число свободата на словото и правото човек да бъде друг – само че отхвърля това, което привижда като крайностите на 1968 година В Западна Европа е допустимо известни деятели и водачи на крайната десница да бъдат открити гейове, без това да провокира покачване на веждите.
В своята източна версия консерватизмът съставлява по-радикална форма на почвеничеството. Той отхвърля модерността като цяло и приема културните промени от последните десетилетия като опит за заличаване на националните култури на обществата в Централна и Източна Европа. Да бъдеш реакционер в Централна Европа, значи да отхвърляш освен крайностите на 1968 година, само че и всяка форма на космополитизъм или разграничение.
Този мироглед няма по-красноречив изразител от унгарския министър председател Виктор Орбан. " Трябва да заявим, че не желаеме да бъдем разнообразни и не желаеме да сме смесени ", съобщи той този месец. " Не желаеме нашия цвят, обичаи и национална просвета да се смесват с тези на другите. Изобщо не го желаеме. Не желаеме да бъдем страна на разликата. Искаме да бъдем такива, каквито сме били преди 1100 години в равнините на Карпатите ". (Забележително е какъв брой добре унгарският министър-председател помни какво е било да си маджарин преди единадесет века).
Неговата позиция обрисува разликите сред източната и западната версия на консерватизма. На Запад консерваторите считат, че не е задоволително човек да вземе австрийски или немски паспорт, с цел да стане австриец или немец, а той би трябвало да схване и преобладаващата просвета. В визията на Виктор Орбан човек не може да стане маджарин, в случай че не се е родил маджарин.
И таман в това се крие парадоксът на днешната почвеническа гражданска война в Европа. Както Източна, по този начин и Западна Европа през последните години претърпяха завой надясно, само че вместо това да способства за единството на Европа, завоят даже разшири пропастта, съществуваща сред двата района.
Макар западноевропейците да слагат под подозрение преимуществата от разликата, от известно време те живеят в културно разнолики общества. Докато жителите на Централна и Източна Европа живеят в етнически хомогенни общества и имат вяра, че разликата в никакъв случай няма да ги сполети. Консерваторите в Западна Европа мечтаят за континент, където обществата ще бъдат образувани от мнозинствата; на Изток те мечтаят за общество без малцинства и за държавни управления без съпротива.
Затова и въпреки консервативни политически водачи като Виктор Орбан, който желае да върне страната си 1100 години обратно, и Себастиан Курц, новият 31-годишен закостенял министър-председател на Австрия, да имат близки възгледи по въпроси като контрола над миграцията или недоверието в остарелия консерватизъм, те надалеч не са естествени съдружници, когато става дума за бъдещето на Европейския съюз.
Всъщност те се разграничават както 1968 година беше друга на Запад и на Изток. На Запад това беше гражданска война за суверенитета на индивида. А на Изток – гражданска война за суверенитета на нацията.
" Дневник " препечатва публикацията от Портала " Култура ". Англоезичната версия на текста е оповестена в " Ню Йорк таймс ".
От този манифест читателят придобива чувството, че консерваторите в Европа са антиимпериалисти (Европейският съюз, недоволстват те, е " империя на парите и регулациите " ), антиколониалисти ( " емиграцията без асимилация се трансформира в колонизация " ) и пазители на националните страни от високомерието на проевропейските елити (които, упорстват създателите, са " заслепени от суетни, самодоволни визии за утопично бъдеще " ).
Трудно е за поверие, само че почвеническата гражданска война, към която те приканват, наподобява на левичарските протести от 1968 година Подобно на протестиращите тогава, тези интелектуалци се пробват не просто да завоюват изборите, а да трансформират метода, по който хората мислят и живеят. В същото време те желаят таман да демонтират наследството от левичарската 1968 година в Европа.
Ключовата идея, въодушевила 1968 година, беше " самопризнание ". За тогавашното потомство признанието означаваше хората без политическа власт да имат същите политически права като овластените. Докато основната дума в актуалната почвеническа гражданска война е " почитание ", с което бунтарите от ХХІ век желаят да кажат, че равните права не трансформират обстоятелството, че имаме друга политическа власт.
Ако стачкуващите от 1968 година се вълнуваха от правата на малцинствата – етнически, религиозни и полови (един от лозунгите тогава беше: " Всички сме малцинства " ) – днешната почвеническа гражданска война се вълнува от правата на болшинствата. Ако 1968 година настояваше нациите да изповядат своите грехове – да си спомним немския канцлер Вили Бранд, коленичил пред паметника на въстанието във Варшавското гето – днешните почвеници се стремят да възвестят божествената непорочност на своите народи. (Наскоро признатият закон в Полша, който криминализира всяко изказване за полско присъединяване в Холокоста, е изключително позорна илюстрация на този факт.) Ако поколението от 1968 година си представяше себе си като поколение на убитите евреи, почвеническите водачи избират да се показват като бранители на страната Израел.
Днешните десни популистки партии са на първо място културни партии. Те одобряват властта си като опция за образуване на националната еднаквост, за поправяне на историческия разказ. Те не се интересуват изключително от смяна в данъчното облагане или обществената система. За тях надалеч по-важно е по какъв начин обществото се свързва със своето минало и на какво са учени децата. Дебатът за имиграцията дава опция най-много да се дефинира кой принадлежи и кой може да принадлежи към политическата общественост.
Ала до момента в който в обособените страни революцията на почвениците приема формата на борба сред либерали и консерватори, на нивото на Европейския съюз тя се претърпява като спор сред Запада и Изтока на Европа. Или по-точно като спор сред две разнообразни версии на консерватизма.
Западноевропейският консерватизъм е последица от 1968 година Той е приел прогресизма, формирал Запада през последния половин век – в това число свободата на словото и правото човек да бъде друг – само че отхвърля това, което привижда като крайностите на 1968 година В Западна Европа е допустимо известни деятели и водачи на крайната десница да бъдат открити гейове, без това да провокира покачване на веждите.
В своята източна версия консерватизмът съставлява по-радикална форма на почвеничеството. Той отхвърля модерността като цяло и приема културните промени от последните десетилетия като опит за заличаване на националните култури на обществата в Централна и Източна Европа. Да бъдеш реакционер в Централна Европа, значи да отхвърляш освен крайностите на 1968 година, само че и всяка форма на космополитизъм или разграничение.
Този мироглед няма по-красноречив изразител от унгарския министър председател Виктор Орбан. " Трябва да заявим, че не желаеме да бъдем разнообразни и не желаеме да сме смесени ", съобщи той този месец. " Не желаеме нашия цвят, обичаи и национална просвета да се смесват с тези на другите. Изобщо не го желаеме. Не желаеме да бъдем страна на разликата. Искаме да бъдем такива, каквито сме били преди 1100 години в равнините на Карпатите ". (Забележително е какъв брой добре унгарският министър-председател помни какво е било да си маджарин преди единадесет века).
Неговата позиция обрисува разликите сред източната и западната версия на консерватизма. На Запад консерваторите считат, че не е задоволително човек да вземе австрийски или немски паспорт, с цел да стане австриец или немец, а той би трябвало да схване и преобладаващата просвета. В визията на Виктор Орбан човек не може да стане маджарин, в случай че не се е родил маджарин.
И таман в това се крие парадоксът на днешната почвеническа гражданска война в Европа. Както Източна, по този начин и Западна Европа през последните години претърпяха завой надясно, само че вместо това да способства за единството на Европа, завоят даже разшири пропастта, съществуваща сред двата района.
Макар западноевропейците да слагат под подозрение преимуществата от разликата, от известно време те живеят в културно разнолики общества. Докато жителите на Централна и Източна Европа живеят в етнически хомогенни общества и имат вяра, че разликата в никакъв случай няма да ги сполети. Консерваторите в Западна Европа мечтаят за континент, където обществата ще бъдат образувани от мнозинствата; на Изток те мечтаят за общество без малцинства и за държавни управления без съпротива.
Затова и въпреки консервативни политически водачи като Виктор Орбан, който желае да върне страната си 1100 години обратно, и Себастиан Курц, новият 31-годишен закостенял министър-председател на Австрия, да имат близки възгледи по въпроси като контрола над миграцията или недоверието в остарелия консерватизъм, те надалеч не са естествени съдружници, когато става дума за бъдещето на Европейския съюз.
Всъщност те се разграничават както 1968 година беше друга на Запад и на Изток. На Запад това беше гражданска война за суверенитета на индивида. А на Изток – гражданска война за суверенитета на нацията.
" Дневник " препечатва публикацията от Портала " Култура ". Англоезичната версия на текста е оповестена в " Ню Йорк таймс ".
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ