Историята на голямото метеоритно шествие от 1913 г.
През нощта на 9 февруари 1913 година жителите на територии, ситуирани в североизточната част на Съединените щати и югоизточната част на Канада, стават очевидци на метеорен театър, на който астрономите считат, че няма аналог.
Тъй като зимната нощ е облачна, множеството хора евентуално са на закрито и не виждат нищо.
Но няколко късметлии виждат, че към 21:00 часа в тъмното небе се появява шествие от 40 до 60 ярки огнени топки, движещи се постепенно от единия завършек на хоризонта до другия, до момента в който не изчезват в далечината.
Това не е съпроводено с звук, само че минимум осем станции в Канада уловят екот, довел до леки земетресения. На доста други места пък се чуват мощни, сходни на гръмотевици звуци, от време на време от хора, които даже не са виждали самите метеори.
Канадският астроном Кларънс Чант, който изследва явлението същата година, отбелязва, че за разлика от множеството падащи звезди, които „ се виждат за доста малко време “, тези тела се „ движат умерено ", давайки задоволително време на щастливия наблюдаващ да си намисли дори няколко стремежи, споделя Amusing Planet.
Най-забележителната характерност на явлението „ е бавното, величествено придвижване на телата и съвършената групировка, която те запазват”. Някои очевидци съпоставят зрелището с флота от дирижабли или бойни кораби. Други го оприличават на брилянтно осветлен пътнически трен.
Повечето наблюдаващи с невъоръжено око, с които Чант приказва, оповестяват за друг брой метеорни тела. Някои приказват за дузина или по-малко обекти, до момента в който други настояват, че са видели стотици или даже хиляди.
Само един очевидец - възпитаник от гимназията в Трентън, вижда метеорите с някакъв инструмент, в тази ситуация оперен бинокъл. Според него има общо към 10 групи и всяка от тях се състои от двадесет до четиридесет метеора. Цялото събитие продължава към 3.3 минути, като Чант отбелязва, че „ това е извънредно дълго време “.
"Метеорният трен " също по този начин се вижда на невиждано разстояние. Първоначално Чант пресмята метеорна върволица, разпростряла се на повече от 4 000 метра от земната повърхнина, само че съгласно водещия астроном Уилям Фредерик Денинг височината на метеорите би трябвало да е била по-висока от избраната от Чант, което би означавало още по-дълъг път на полета.
Денинг се чуди дали има моряци в Атлантическия океан, които може да са станали очевидци на същия театър. Призивът му води до минимум двама очевидци, един от които оповестява, че е видял метеорите край крайбрежията на Бразилия, на към 8 850 км от първото наблюдаване.
Изследване от 2013 година на Дон Олсън от Тексаския държавен университет и Стив Хъчеон от Астрономическата асоциация на Куинсланд в Австралия уголемяват известния път на шествието с хиляди километри – удивително разстояние за метеорите да следват кривата на планетата, без да се ударят в земята или да изчезнат назад в космоса.
Друга огромна тайнственост е появяването на няколко други ярки метеора в границите на няколко часа от огромното шествие, в това число друго метеорно шествие на същия курс към 5 часа по-късно. Още една специфичност е неналичието на радиант, т.е. няма точка на небето, от която наподобява да произлизат метеорите.
Например, годишният метеорен поток Персеиди, който доближават своя връх всеки август, получава името си, тъй като наподобява идват от област в съзвездието Персей, наречена радиант. В случая с метеорното шествие от 1913 година този радиант липсва. Метеорите не се популяризират във всички направления от една точка, а следват сходни пътеки в небето.
Чарлз Форт, хроникьор на необяснимото събитие от началото на 20 век, допуска в книгата си „ Нови земи “ от 1923 година, че то може да е било дело на извънземен разсъдък, а не на галактическа канара. Настоящата догадка е, че блуждаеща галактическа канара (или няколко тела) е била уловена от гравитационното притегляне на Земята и сложена във краткотрайна орбита, която по-късно се разпада.
Тъй като зимната нощ е облачна, множеството хора евентуално са на закрито и не виждат нищо.
Но няколко късметлии виждат, че към 21:00 часа в тъмното небе се появява шествие от 40 до 60 ярки огнени топки, движещи се постепенно от единия завършек на хоризонта до другия, до момента в който не изчезват в далечината.
Това не е съпроводено с звук, само че минимум осем станции в Канада уловят екот, довел до леки земетресения. На доста други места пък се чуват мощни, сходни на гръмотевици звуци, от време на време от хора, които даже не са виждали самите метеори.
Канадският астроном Кларънс Чант, който изследва явлението същата година, отбелязва, че за разлика от множеството падащи звезди, които „ се виждат за доста малко време “, тези тела се „ движат умерено ", давайки задоволително време на щастливия наблюдаващ да си намисли дори няколко стремежи, споделя Amusing Planet.
Най-забележителната характерност на явлението „ е бавното, величествено придвижване на телата и съвършената групировка, която те запазват”. Някои очевидци съпоставят зрелището с флота от дирижабли или бойни кораби. Други го оприличават на брилянтно осветлен пътнически трен.
Повечето наблюдаващи с невъоръжено око, с които Чант приказва, оповестяват за друг брой метеорни тела. Някои приказват за дузина или по-малко обекти, до момента в който други настояват, че са видели стотици или даже хиляди.
Само един очевидец - възпитаник от гимназията в Трентън, вижда метеорите с някакъв инструмент, в тази ситуация оперен бинокъл. Според него има общо към 10 групи и всяка от тях се състои от двадесет до четиридесет метеора. Цялото събитие продължава към 3.3 минути, като Чант отбелязва, че „ това е извънредно дълго време “.
"Метеорният трен " също по този начин се вижда на невиждано разстояние. Първоначално Чант пресмята метеорна върволица, разпростряла се на повече от 4 000 метра от земната повърхнина, само че съгласно водещия астроном Уилям Фредерик Денинг височината на метеорите би трябвало да е била по-висока от избраната от Чант, което би означавало още по-дълъг път на полета.
Денинг се чуди дали има моряци в Атлантическия океан, които може да са станали очевидци на същия театър. Призивът му води до минимум двама очевидци, един от които оповестява, че е видял метеорите край крайбрежията на Бразилия, на към 8 850 км от първото наблюдаване.
Изследване от 2013 година на Дон Олсън от Тексаския държавен университет и Стив Хъчеон от Астрономическата асоциация на Куинсланд в Австралия уголемяват известния път на шествието с хиляди километри – удивително разстояние за метеорите да следват кривата на планетата, без да се ударят в земята или да изчезнат назад в космоса.
Друга огромна тайнственост е появяването на няколко други ярки метеора в границите на няколко часа от огромното шествие, в това число друго метеорно шествие на същия курс към 5 часа по-късно. Още една специфичност е неналичието на радиант, т.е. няма точка на небето, от която наподобява да произлизат метеорите.
Например, годишният метеорен поток Персеиди, който доближават своя връх всеки август, получава името си, тъй като наподобява идват от област в съзвездието Персей, наречена радиант. В случая с метеорното шествие от 1913 година този радиант липсва. Метеорите не се популяризират във всички направления от една точка, а следват сходни пътеки в небето.
Чарлз Форт, хроникьор на необяснимото събитие от началото на 20 век, допуска в книгата си „ Нови земи “ от 1923 година, че то може да е било дело на извънземен разсъдък, а не на галактическа канара. Настоящата догадка е, че блуждаеща галактическа канара (или няколко тела) е била уловена от гравитационното притегляне на Земята и сложена във краткотрайна орбита, която по-късно се разпада.
Източник: profit.bg
КОМЕНТАРИ