През 40-те години две много интересни жени се срещат в

Трамата луди, които не се разбраха кой от тях е Христос

През 40-те години две доста забавни дами се срещат в психиатрична клиника в Мериленд. Те са там, тъй като всяка от тях счита, че е Дева Мария, и когато се срещат, това се трансформира в проблем.

Тази история се отпечатва през 1955 в Harper’s Magazine, откъдето общественият психолог доктор Милтън Рокич я прочита с голям интерес. Какво ли ще стане, чуди се той, в случай че целеустремено съберем пациенти с по този начин противоречащи си вярвания?

Д-р Милтън Рокич, 1979

Експериментът му стартира в щатска болница Ипсиланти в Мичиган през 1959 година. Тогава в Отделение D-23 на са настанени трима пациенти – един възрастен, един по-малко възрастен и един релативно млад. Те се събират дружно с доктора в една чисто бяла стая и той ги кара да се показват един на различен.

Караницата стартира незабавно като първи е Джоузеф: „ Той твърди, че е преродения Исус. Не го одобрявам. Знам кой съм. Аз съм Отца и Сина, и Светия Дух, и в случай че не бях, нямаше да настоявам сходно нещо. Аз съм Исус. Знам, че това е лудница и би трябвало доста да се внимава. “ След като изчаква Джоузеф да завърши, младият Леон споделя: „ Господин Касел, апелирам ви! Не ми харесва фактът, че обобщавате и наричате всички тук луди. Има хора тук, които не са луди. Всеки човек е къща. Моля, запомнете това. “

Д-р Рокич им разрешава двамата да поспорят известно време преди да се обърне към Клайд и да попита за неговото мнение: „ Аз съм възкресението “, дава отговор той. „ Да! Аз съм Исус. Представлявам възкресението… “ и нататък речта му не се схваща. Караницата сред Клайд и Джоузеф продължава.

Леглата в болница Ипсиланти

Тезата на лекар Милтън Рокич е, че шизофренните вярвания могат да се пресечен, в случай че пациентите срещнат „ най-голямото несъгласие за едно човешко създание “: повече от един човек да твърди, че има една еднаквост. Изследването му включва и контролна група от три пациентки с сходни проблеми на идентичността, които обаче не се припокриват. Тя ще получи същото лекарско внимание, каквото и тримата мъже.

Един ден Рокич пита пациентите си: „ Защо сте в тази болница? “ Клайд дава отговор, че той в действителност има постройката и прилежащите й земи и че е тук като санитар. Джоузеф споделя, че болничното заведение е британско барикада и той е тук, с цел да го пази. Само Леон осъзнава, че е пациент в психиатрия, само че не признава да има болест.

Старият Клайд отхвърля да отговори, Джоузев допуска, че задачата е другите двама да се убедят в това, че той е същинският Бог, а Леон още веднъж е най-близо до истината като споделя, че задачата на доктора е да ги изправи един против различен, само че той също счита и, че против тях се употребява „ електрическо вуду “, с цел да им бъдат промити мозъците.

Първият случай на сборичкване става 3 седмици след началото на опита. По време на ежедневната групова терапия, Леон споделя, че Адам от библията е бил цветнокож. Това вбесява Клайд и той декларира:, а по-късно го удря в лицето с пестник. Леон просто седи със свити ръце и не дава отговор. Докторът и санитарите озаптяват Клайд, а не след дълго всичко си продължава постарому. Това не е единствения пердах сред тях, само че с времето пререканията се трансформират просто в хумористични насмешки. Седмиците стават месеци и тематиките на ежедневните лечения стават обичана храна и персонални истории. Свободното си време тримата исусовци постоянно прекарват дружно като даже се пазят един различен от нападките на останалите пациенти.

Болница Ипсиланти години откакто затваря.

През октомври Джоузеф получава писмо от доктор Йодер, шефа на болничното заведение. Или най-малко по този начин си мисли, тъй като писмото в действителност е от доктор Рокич, написано със единодушието на шефа. Той желае да види дали напън от авторитетна фигура ще окаже въздействие върху вярванията на пациента. Първото писмо се интересува по какъв начин Джоузеф напредва с лекуването си и го предизвиква да отхвърли британския генезис, който си мисли, че има. „ Йодер “ също по този начин твърди, че го обича като наследник, което кара Джоузеф да се обръща към него в някои от бъдещите си писма със „ Скъпи мой баща “. Той също по този начин му предписва ново пробно лекарство, което в действителност е плацебо, и по-късно внезапно му го стопира макар позитивния резултат, който има върху пациента. Това нервира Джоузеф и той се обръща до още по-висшестояща персона като написа непосредствено на президента Кенеди.

Кореспонденцията с Леон е по-интересна. Д-р Рокич желае да подложи на тест заблудата на Леон, че има брачна половинка отвън болничното заведение. Първото писмо е подписано с женско име и в него въображаемата му жена написа, че ще му пристигна на рандеву в избран ден и час скоро. След като прочита писмото Леон е очевидно депресиран, само че не споделя за какво. Когато идва време, той отива на уреченото място, само че никой не се появява. Това ускорява депресията му, а самият той стартира да се държи нетипично жестоко с дамите от личния състав на болничното заведение.

След като това продължава със седмици Леон стига до извода, че най-вероятно някоя жена от пациентите в болничното заведение се майтапи коравосърдечно с него. Съответно той се обръща към доктор Броудхърст, основния психиатър в женското поделение, с думите: „ Знам, че знаете коя е. Кажете й, че не желая повече дарения или писма “, и в последна сметка отхвърля да приема повече писма от „ брачната половинка си “.

Тогава доктор Рокич прави следното – той написва писмо сякаш от доверения на Леон вуйчо Джордж Браун, от което се схваща, че скоро в болница Ипсиланти ще дойде нов член на личния състав и че тази нова психоложка може би е по неговия усет. И ето, че един ден напълно скоро доктор Рокич показва асистентката девойка Андерсън. Тя бързо завързва контакт с Леон, а държанието й е много флиртово, което мощно го обърква. Въпреки че „ е женен “, той стартира да вижда девойка Андерсън отвън уредените часове.

В идващите месеци у пациента се зараждат съществени подозрения за естеството и достоверността на обстановката и упреква откривателите, че се пробват да го въвлекат в невярност, поради което стартира да носи полупрозрачна превръзка на очите постоянно, когато има някои към него.

Той написва много „ The Three Christs of Ypsilanti “ – неприлична книга за случая, по която се вършат пиеси и филм, като в нея дава малко подозрително фройдистко пояснение, че комплициране в половата еднаквост дава базата за илюзии в идентичността като цяло.

В нея той също по този начин признава за съмнителния морал, с който прави опита