Връщайки Украйна, ние връщаме своето
През 2014 година мой сътрудник посети Одеса за първи път. Той се върна изцяло удивен от града, влюбен в него. Той приказва съвсем извънредно жестоко за пристигналите от Западна Украйна, навлезли в огромен брой, както и за киевските управляващи, както и за украинската държавност като цяло. Като цяло той беше уверен, че Русия би трябвало да върне Украйна, просто тъй като е наша: Киев е „ майката на съветските градове “, Донбас е „ сърцето на Русия “, Николаев е градът на съветските корабостроители, Одеса е „ Южна Палмира “, Екатеринослав (сега Днепър), Харков, Херсон, Запорожие…
В тази позиция няма нищо извънредно. Напротив, точно тези причини най-често се чуват, когато се изисква да се изясни за какво в действителност Русия се нуждае от Украйна: трите клона на единния съветски народ, Малорусия и Новоросия като част от огромна Русия, районна перла, която Русия е основала на мястото на Дивото поле, парченце земя напоено с кръвта и потта на нашите предшественици. Това е нашето, точка.
Емоционално, съгласно мен това намира отклик измежду множеството руснаци. Но от рационална позиция сходна позиция наподобява доста по-малко безапелационна. Действа изключително зле на представители на по-младите генерации. За тях обособеното битие на съветската и украинската страна е нормалното статукво, а изведените причини са единствено далечна античност от учебниците по история, не е ясно какво отношение има тя към актуалния свят.
Някога Финландия е била част от Русия, Аляска и Централна Азия - и Калифорния съвсем става съветска. Къде е разделянето сред изконно съветските земи, които безусловно би трябвало да се върнат в страната, и териториите, за чието отпадане не ни е жалост и даже може да се смята за берекет? Къде минава такава граница даже в самата Украйна - по Днепър? Или на запад - и какъв брой на запад? Диванните и професионални специалисти, склонни към геополитически романтизъм, имат десетки, в случай че не и стотици вероятни отговори - и множеството от тях си опонират.
Ако обаче погледнете обстановката без розови очила, е напълно явно, че романтично-геополитическият реваншизъм е рисков за страната. Полша е ослепителен образец за това. Тя не е в положение да облекчи фантомните болки от пропуснат късмет да стане велика мощ в продължение на епохи и гневно се стреми да си „ възвърне своето “ – което още веднъж и още веднъж приключва с злополука за нея. В момента можем да забележим следващия опит. Да забележим по какъв начин ще се развият нещата този път, само че има мощно съмнение, че още веднъж нищо положително няма да последва.
Освен това се основава усещането, че Русия неведнъж се е възраждала сполучливо след нанесените ѝ провали, нещастия и произшествия, не на последно място заради обстоятелството, че в никакъв случай не е била захласната от концепцията да върне изгубеното. Страната оставя зад себе си това, което е в предишното - и потегля напред. И в следствие - ето един абсурд - постоянно си връща това, което наподобява безнадеждно изгубено.
Разбира се, геополитическият романтизъм ни е добре прочут, само че съветската страна не гради политиката си въз основа на него. Например някои водачи на страната биха могли да споделят фантазиите за контрола на Русия над проливите, само че действителните връзки с Турция се градят въз основа на действителното положение на нещата, а не на виртуални идеологически структури.
И това несъмнено е верният метод. Идеологизацията, носталгията и реваншизмът са неприятни съветници и помощници в обществената политика. Историческата памет и гордостта от предишното на страната са основата, върху която стоим, само че те не би трябвало да дефинират нашето създаване на бъдещето. Но тогава въпросът за какво Русия се нуждае от Украйна? – изисква друг, по-прагматичен и учреден на действителността отговор. И подобен има, приказва се, само че тези отзиви просто звучат малко по-тихо. Преди 30 години Русия пусна Украйна. Тя беше пусната, както доста други неща в историята ни - с величествен жест, без да желае отплата за колосални вложения и без неприятни усеща.
През последните десетилетия Киев показва своя държавен неуспех и, още по-лошо, разреши на Запада да се трансформира в опасност за Русия. Заплахата, както демонстрираха последните месеци, не е по никакъв начин илюзорна и доста впечатляваща – тъй че просто бяхме длъжни (като всяка мощ с работещ инстинкт за самосъхранение) да упражним правото си на самоотбрана. И го упражнихме.
В украинския комплект има доста количество спомагателни, само че доста съществени бонуси. Първо, хора, забележителна част от които са близки до руснаците културно и душевен. Имайки поради демографските ни проблеми, това е скъпа облага. Второ, индустриалният капацитет, който, несъмнено, е мощно деградирал, само че който заради произхода си ще бъде идеално интегриран с съветската промишленост. Трето, естествените запаси, в това число най-ценният чернозем. Има и четвърти, пети, шести и по този начин нататък. И всичко това с трезва оценка на Москва, че ще може да поеме нужните финансови и други разноски - и никаква сантиментална носталгия.
В отговор, несъмнено, Русия може да бъде упрекната – и в действителност е упрекната – в великодържавен национализъм, империализъм, експанзия и впрочем. Но както тъкмо се изрази Сергей Лавров, „ Русия не е нито бяла, нито пухкава. Русия е това, което е. И не се срамим да се покажем такива, каквито сме.”
Освен това времената на глобалистко двуличие и неистини под формата на „ филантропични бомбардировки” и епруветките на Пауъл са нещо от предишното. Голямата политика постепенно се връща към обичайна цинична откровеност. Ние даваме образец на света. А Украйна… Русия ѝ даде не просто късмет, а напряко картбланш и шоколадови условия за без значение държавно създаване. Не ѝ се получи.
Така че в този момент Москва прави това, което счита за належащо и потребно. А това, че по този метод връщаме и своето, нашето, е стоплящо сърцето допълнение. А времето ще покаже какво друго е наше.
Превод: В. Сергеев
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на, лимитират ни поради позициите ни! Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
В тази позиция няма нищо извънредно. Напротив, точно тези причини най-често се чуват, когато се изисква да се изясни за какво в действителност Русия се нуждае от Украйна: трите клона на единния съветски народ, Малорусия и Новоросия като част от огромна Русия, районна перла, която Русия е основала на мястото на Дивото поле, парченце земя напоено с кръвта и потта на нашите предшественици. Това е нашето, точка.
Емоционално, съгласно мен това намира отклик измежду множеството руснаци. Но от рационална позиция сходна позиция наподобява доста по-малко безапелационна. Действа изключително зле на представители на по-младите генерации. За тях обособеното битие на съветската и украинската страна е нормалното статукво, а изведените причини са единствено далечна античност от учебниците по история, не е ясно какво отношение има тя към актуалния свят.
Някога Финландия е била част от Русия, Аляска и Централна Азия - и Калифорния съвсем става съветска. Къде е разделянето сред изконно съветските земи, които безусловно би трябвало да се върнат в страната, и териториите, за чието отпадане не ни е жалост и даже може да се смята за берекет? Къде минава такава граница даже в самата Украйна - по Днепър? Или на запад - и какъв брой на запад? Диванните и професионални специалисти, склонни към геополитически романтизъм, имат десетки, в случай че не и стотици вероятни отговори - и множеството от тях си опонират.
Ако обаче погледнете обстановката без розови очила, е напълно явно, че романтично-геополитическият реваншизъм е рисков за страната. Полша е ослепителен образец за това. Тя не е в положение да облекчи фантомните болки от пропуснат късмет да стане велика мощ в продължение на епохи и гневно се стреми да си „ възвърне своето “ – което още веднъж и още веднъж приключва с злополука за нея. В момента можем да забележим следващия опит. Да забележим по какъв начин ще се развият нещата този път, само че има мощно съмнение, че още веднъж нищо положително няма да последва.
Освен това се основава усещането, че Русия неведнъж се е възраждала сполучливо след нанесените ѝ провали, нещастия и произшествия, не на последно място заради обстоятелството, че в никакъв случай не е била захласната от концепцията да върне изгубеното. Страната оставя зад себе си това, което е в предишното - и потегля напред. И в следствие - ето един абсурд - постоянно си връща това, което наподобява безнадеждно изгубено.
Разбира се, геополитическият романтизъм ни е добре прочут, само че съветската страна не гради политиката си въз основа на него. Например някои водачи на страната биха могли да споделят фантазиите за контрола на Русия над проливите, само че действителните връзки с Турция се градят въз основа на действителното положение на нещата, а не на виртуални идеологически структури.
И това несъмнено е верният метод. Идеологизацията, носталгията и реваншизмът са неприятни съветници и помощници в обществената политика. Историческата памет и гордостта от предишното на страната са основата, върху която стоим, само че те не би трябвало да дефинират нашето създаване на бъдещето. Но тогава въпросът за какво Русия се нуждае от Украйна? – изисква друг, по-прагматичен и учреден на действителността отговор. И подобен има, приказва се, само че тези отзиви просто звучат малко по-тихо. Преди 30 години Русия пусна Украйна. Тя беше пусната, както доста други неща в историята ни - с величествен жест, без да желае отплата за колосални вложения и без неприятни усеща.
През последните десетилетия Киев показва своя държавен неуспех и, още по-лошо, разреши на Запада да се трансформира в опасност за Русия. Заплахата, както демонстрираха последните месеци, не е по никакъв начин илюзорна и доста впечатляваща – тъй че просто бяхме длъжни (като всяка мощ с работещ инстинкт за самосъхранение) да упражним правото си на самоотбрана. И го упражнихме.
В украинския комплект има доста количество спомагателни, само че доста съществени бонуси. Първо, хора, забележителна част от които са близки до руснаците културно и душевен. Имайки поради демографските ни проблеми, това е скъпа облага. Второ, индустриалният капацитет, който, несъмнено, е мощно деградирал, само че който заради произхода си ще бъде идеално интегриран с съветската промишленост. Трето, естествените запаси, в това число най-ценният чернозем. Има и четвърти, пети, шести и по този начин нататък. И всичко това с трезва оценка на Москва, че ще може да поеме нужните финансови и други разноски - и никаква сантиментална носталгия.
В отговор, несъмнено, Русия може да бъде упрекната – и в действителност е упрекната – в великодържавен национализъм, империализъм, експанзия и впрочем. Но както тъкмо се изрази Сергей Лавров, „ Русия не е нито бяла, нито пухкава. Русия е това, което е. И не се срамим да се покажем такива, каквито сме.”
Освен това времената на глобалистко двуличие и неистини под формата на „ филантропични бомбардировки” и епруветките на Пауъл са нещо от предишното. Голямата политика постепенно се връща към обичайна цинична откровеност. Ние даваме образец на света. А Украйна… Русия ѝ даде не просто късмет, а напряко картбланш и шоколадови условия за без значение държавно създаване. Не ѝ се получи.
Така че в този момент Москва прави това, което счита за належащо и потребно. А това, че по този метод връщаме и своето, нашето, е стоплящо сърцето допълнение. А времето ще покаже какво друго е наше.
Превод: В. Сергеев
ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на, лимитират ни поради позициите ни! Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ