През 1984 г. на Грег Андерсън му е поставена диагноза

През 1984 година на Грег Андерсън му е сложена диагноза „ рак на белите дробове с метастази “, а лекарите му дават единствено месец живот. Днес той е преподавател и съветник на здравни и стопански организации по въпросите на Съвършеното здраве. Андерсън е създател на пет книги, след които бестселърът „ Победителят на рака “ и „ 22 неоспорими закона на съвършеното здраве “. Философията му е учредена на безусловната религия, че постигането на напълно здраве е въпрос на персонален избор.

♥ Законът на прошката

„ Опрощаването възстановява в сърцата ни невинността, която познаваме – непорочност, която ни дава свободата да обичаме. “ ~ Робин КАРАДЖИЯН

Прошката е знамение, което се получава от единствено себе си. Прощавайки, ние отхвърляме омразата към другия. В мозъка и душата ни настъпва покой. Прошката е нещо персонално, невидимо, едно откровено нашепване, звучащо надълбоко в душата.

Нищо не обърква повече живота, нищо не предизвика толкоз заболяването, колкото омразата, угризенията и взаимните обвинявания. Тези три реакции към живота се градят на гнева, виновността и враждебността. Задържани в мозъка и сърцето, те блокират живота. Блокират личностния ни капацитет. Пресушават живота и го лишават от наслада и мир.

Всеки е кадърен да елементарни и на другите, и на себе си. И всеки може да го направи неотложно.

Прошката ни освобождавана от непрестанното самонаказване, което ни постанова решението да ненавиждаме. Прошката ни разрешава да обезвреждаме отровните страсти, които ни сковават. Решението да извиним ни прави свободни. Прошката е единственото, което може да ни избави от виновността и неприязънта.

Ние прощаваме, не с цел да остане другия ненаказан. Ние прощаваме, с цел да освободим себе си от яда и омразата. Изцелението настава като по знамение.

Последиците от това, че не можем да извиним на себе си или на другите са явни и като предписание - извънредно тежки. Омразата е крах за съвършеното здраве. Изберете не-прошката; изберете омразата и животът ви вечно ще е изпълнен с злоба, надълбоко отчаяние и маниакално самосъжаление.

Отказът от амнистия се дължи на страха. Тъй като се опасяваме какво могат или не могат да ни създадат другите, ние избираме гнева, нападението, защитата като метод да се усещаме сигурни. Омразата - най-гибелното, най-нездравословното възприятие, може да бъде победена само от прошката.

Законът за прошката се съблюдава доста мъчно. Той ни кара да преразгледаме претекстовете си. Изисква да се вгледаме дълбоко в нещата. Процесът на прощаването изисква да се откажем от убедеността си, че постоянно ние сме вършиме. А това в действителност е мъчно.

Прощаването не изисква от нас да изневеряваме на убежденията си или да подценяваме правилата си. Не е належащо да вършим взаимни отстъпки с личностния си интегритет. Не е нужно да се отхвърляме от това, което назоваваме своя истина. Достатъчно е да се сложим на мястото на другия и да се опитаме да проумеем неговата истина. Законът за прошката не желае от нас да живеем, пробвайки се да угодим на всеки, изневерявайки на себе си.

Законът за прошката ни оказва помощ да стигнем до истината, че не духът ни упорства да отстояваме непременно някаква своя справедливост, а персоналното ни его.

Законът е общовалиден и има идентична мощ във всички човешки взаимоотношения: персонални, фамилни, професионални, публични. Прошката е в действие за всичко, при всекиго, постоянно.

Нищо не осквернява съвършеното здраве на духа и тялото повече от ненавистта, угризенията и взаимните обвинявания. Тези страсти са доста по-опасни за нашето здраве от най-тежката физическа контузия.

Как наподобява Законът за прошката в деяние. Мога да отговоря на този въпрос само с персоналния си опит.

Лежах вкъщи, мършав от рака, с непрекъснати болки. Всички - и фамилията, и лекарите, а и аз самият знаехме, че загивам. И все пак нещо ме държеше. Звънях по телефона на всеки, който бе оживял. Исках да схвана по какъв начин го е постигнал. Отговорите постоянно бяха: „ Необходимо е да простиш. Опрощаването трансформира нещата. “

Първата ми реакция беше: „ Няма какво да прощавам. Опрощаването не е мой проблем. “ Грешах. На първо място бе моята сдържаност. Каквото и да погледнех, аз търсех да открия какво не му е наред. Правех това без изключение. Любимият ми обект бяха хората. Набързо изучавах даден човек, с цел да открия къде са слабите му места. Правех го за да унижа някого, с цел да се издигна над него в своите показа. Моето мислене беше накриво, лишено от състрадание и съчувствие. Критичността ми преминаваше в обвинявания. Заемах ролята на съдник. Бях уверен, че правият постоянно съм аз. Раздавах присъди и продължавах да потвърждавам правотата си на друго място. Моето отровно държание бе главната причина за диагнозата, която самичък си отсъдих. Бях въплътил възприятието си за достолепие и пълноценност в визията, че постоянно съм прав. Изпитвах нужда всеки да знае и признае, че съм прав.

Поведение на неприязън, подбудена от убеждението, че постоянно сме прави и че би трябвало непременно да отстоим правотата си, води до големи загуби на сила, генерирайки отрицателен дух и дух на опълчване, което е чиста прочувствена отрова и за нас, и за другите.

След втората интервенция, която удостовери, че ракът се е популяризирал в лимфната система, ми оставаха 30 дни живот. И едвам тогава, с произнесена смъртна присъда, знаейки часа на осъществяването й, аз започнах своето пътешестване към благосъстоянието на мозъка, духа и тялото си. Свързвах се непрестанно с хора, съумели да оцелеят, и от всички чувах все едно и също: „ Трябва да простиш. “ Отпадайки от ден на ден физически, започвах своята работа по опрощаването. Процесът се състои в съзнателни решения и дейности, които са неразделна част от явлението опрощаване. Всеки самичък открива своя метод да престане да показва негативни усеща, да постави линия на предишните несправедливости, били те действителни или мислени. Луиз Хей споделя, че е задоволително да желаяме да простим; за метода ще се погрижи БОГ.

Проумее ли се един път концепцията за прошката, тя би трябвало да се ползва непрестанно и откровено. Тя не е еднократен акт, а метод на живот. Същността на процеса е в това, да изчистиш враждебното си отношение към индивида, на който искаш да простиш - все едно дали това е някой различен или ти самият, и да започнеш да си представяш, че му се случват хубави и положителни неща.

В леглото, в което умирах, написах на лист:

Име:
Премахни:
Утвърди:

И започнах да сформирам дълъг лист от имена на хора, на които трябваше да простя. Притварях очи, отпусках се и ясно си представях индивида. Представях си по какъв начин споделям от цялата си душа: „ Прощавам ти. Прощавам ти напълно за всяка тягост, която си ми създал; за всичко, което не си направил за мен. “ Припомнях си обособени случаи. Не се вторачвах в детайлности, просто си спомнях обособените случки и освобождавах неприязънта, признавайки, че виновността в действителност е била моя.

После си представях по какъв начин на този човек му се случва нещо хубаво; по какъв начин има това, към което се стреми. Виждах го ухилен, благополучен, удовлетворен. Да поискаш на другия да му се случи нещо хубаво, е част от процеса на опрощаването.

Не постоянно всичко минаваше безпрепятствено. С изненада открих, че се съпротивлявам; болката оставаше. Постоянствах и след 3-4 извършения съумях да реализира прочувствената и духовна смяна, която ми бе нужна, с цел да изчистя от себе си задръстващата ме отрова. Когато не успявах, споделях: „ Боже, вземи това, не мога повече. “

Трудният миг от процеса на опрощаването за мен бе да си представям, че на другия му се случва нещо хубаво. Искрено се отдадох на този развой, без да чакам облекчение. Докато работех върху опрощаването, открих, че стартирам да опознавам хората, на които се пробвам да простя; да възприемам претекстовете им. Ден след ден напредвах по листата. Назовавах хора. Прощавах им и ги освобождавах от виновността. Утвърждавах ги. По доста пъти се връщах на някои имена, изключително когато споменът за тях ме изпълваше с огромно безпокойствие. И предлагах моята амнистия с огромна откровеност.

В някои случаи се оказа, че работата би трябвало да продължи посредством персонален контакт; че на някои хора би трябвало да се извиня персонално, не посредством писането. А това несъмнено не беше елементарно. Всъщност, това бяха едни от най-трудните моменти в живота ми: да се изправя очи в очи с индивида, който смятах за зложелател, и да му желая амнистия. Но и в никакъв случай през живота си не съм изживявал такова облекчение, както откакто съм намерил сили да е изправя пред врага си и да му желая амнистия. Едва тогава познах свободата; проумях, че прошката освобождава мен.

Времето, когато работех по опрощаването, бе обратът във физическото ми излекуване. Започнах да наваксвам изгубените килограми; по-лесно се справях с болките; мислите ми все по-дълго се задържаха в бъдещето, което предстоеше. И тези мисли бяха позитивни, надалеч от страха за идната гибел.

Вярвам, че с опрощаването ние се променяме освен на духовно ниво; трансформира се нашата биохимия. Знам, че лекарите и приятелите ми се усещат неудобно, когато споделям с тях своята религия в силата на прошката, само че факт е, че качеството на живот внезапно се усъвършенства, когато се практикува Законът за прошката.

Освободете се посредством прошката!

От: „ 22 неоспорими закона на съвършеното здраве “, Грег Андерсън, изд. Кибеа, 2012
Снимка: изд. Кибеа