Слово на Велики Четвъртък
Преди самото начало на Своите Страсти Господ събира възпитаници на Тайна вечеря. И въпреки нашият Господ да е имал правото да каже: " Аз нищо не съм приказвал скритом " (както е споделил на враговете Си); и въпреки на християнството да е непознат духа на заговора и конспирацията, на напразната игра на загадка, загадъчност и тайни, свойствена на окултистите, в сърцето на християнството има загадка.
Вечерята Христова е загадка. Първо, тъй като учениците се събират край Учителя, мразен от света, мразен от Княза на мира сего, пребиваващ в пръстена на злобата и смъртната заплаха, които явяват великодушието на Христа и изискват честност от учениците Му. Изискването е нарушено от страшното изменничество от страна на Иуда и е несъвършено изпълнено от другите възпитаници, които изпадат в сънливост заради отчаяние и заради унили интуиции, до момента в който е трябвало да бодърстват с Христос по време на молението за Чашата. Петър, под напора на страха, с обети се отхвърля от своя Учител. Всички възпитаници се разбягват.
Ала границата сред верността, въпреки и несъвършена, и цялостното изменничество си остава. Това е страшна граница: непримиримото сблъскване сред Неговото милосърдие и светостта, сред Царството Божие, което Той възвестява и принася на хората, и царството на Княза на мира сего. Нещо толкоз непримиримо, че приближавайки към тайната Христова, ние се озоваваме пред сетния избор. А приближаваме към Христос толкоз близко, колкото вярващите от другите религии не биха могли и да помислят. Те не могат да си показват, че е допустимо толкоз да се доближиш до Бога, както ние, когато ядем Христовата плът и пием Неговата кръв. Да се намерения е мъчно, камо ли да се изговори! Какво ли им е било на апостолите, когато чуват за първи път словата, с които Господ открива истината на Евхаристията! И горко ни, в случай че не изпитваме въпреки и дребна част от трепета, обхванал тогава апостолите.
Тайната вечеря е загадка и тъй като би трябвало да бъде укрита от враждебния свят, и тъй като в съществото си тя е непроницаема загадка за последното снизхождане на Богочовека към хората: Царят на царстващите и Господът на господстващите със Своите ръце умива нозете на учениците и по подобен метод явява смирението Си на всички нас. Какво може да го превъзмогне? Само едно: да съобщи Себе Си на гибел. И Господ го прави.
Ние сме слаби хора. И когато сърцата ни мъртвеят, ни се желае благоденствие. Ала до момента в който живото сърце е неверно, само че живо, по какво тъгува живото сърце?
По обект на любовта, безпределно заслужен за обич – желае да откри подобен обект на любовта и да му служи, без да жали себе си. Всички хорски мечтания са неразумни, тъй като са мечтания. Ала са живи, до момента в който живото сърце се стреми не към благоденствие, а към жертвена обич – да ни възрадват с неизказано милосърдие, а пък с парченце от това милосърдие ние да отвърнем на този подарък и правилно да послужим на Царя на царстващите и Господа на господстващите, така милосърден към прислужниците Си. Нашият Господ в лицето на апостолите ни е посочил свои другари. По-страшно е даже да го помислим, в сравнение с да мислим, че сме раби Божии. Рабът може в реверанс да скрие очите си; приятелят не може да се отклони и да не срещне погледа на приятеля си – укоризнен, прощаващ, проникващ в сърцето.
Тайната на християнството, в отличие от мнимите секрети, с които лъжеучения съблазняват хората, е като непроницаема за погледа глъбина от най-прозрачната вода – толкоз дълбока, че дъното не се вижда; а и го няма дъното.
Какво можем да кажем в довечера? Само едно: че Светите Дарове, които ще бъдат изнесени и предоставени нам, са самите тяло и кръв Христови, които в невъобразимия си сърдечен шок са вкусили апостолите. И че това наше заседание е същата тази продължаваща Тайна вечеря. Нека се молим, с цел да не издадем Божията загадка – тайната, която ни сплотява с Христа. За да преживеем тази топлина на тайната и да не я предадем, да ѝ отговорим, с въпреки и несъвършената си честност.
Блажени Августин споделя за Евхаристията много сложни за малодушното ни сърце слова. Той пояснява Евхаристията, в частност, като апел към страдалчески героизъм: за тялото и кръвта, които Христос ни е дал, ние би трябвало да сме подготвени да отдадем нашето тяло и нашата кръв. Към подвига на мъченичеството, в цялостния смисъл на думата, са призвани малко на брой. Ето за какво да не приказваме за неща, прекомерно високи за нас. Ала щом нашият Господ, умивайки нозете ни, ни предлага Своето Тяло и Своята Кръв, по какъв начин тогава да не изтърпим великодушно най-малко тези дребни неволи, които в този момент ни се постанова да понесем?!
Да се помолим в никакъв случай да не забравяме тайните, в които проникваме посредством великата загадка – Тайната вечеря – и в никакъв случай да не я издадем на забележими и невидими врагове, в никакъв случай да не сме вкаменено безчувствени по отношение на нея. И дано сърцето ни да е устремено към служението на Царя на царстващите, така доброжелателен и така непосредствен – до сетна непосредственост, до близостта на вкусеното от нас Приношение.
И още една мисъл би трябвало да посети всеки, който слуша това Евангелско четене. Ние виждаме, че нашият Господ в земния Си живот е съблюдавал вехтозаветния Закон. И в града Йерусалим Той е пристигнал поради празненствата, които е имало у иудеите – сред иудейската Пасха и иудейската Петдесетница. Той е пристигнал не да унищожи, а да извърши. И Неговият живот е почнал с това, че Той по Закона се е подложил на обрезание. Ала за какво в едно нещо нашият Господ е отправил толкоз мощно предизвикателство против законичеството – по въпроса за цялостното безучастие, което иудейските законници са претендирали в съботата?
Разбира се, това ни учи, че добротата е по-важна от обреда, по-важна от обредната точност, това ни избавя от заплахата на обрядоверието. И въпреки всичко наподобява, че работата не се изчерпва с това. Какво е означавало за иудея изключително строгото удостояване на съботата? Че креативната предприемчивост на Бога е приключена в седмия ден: в седмия ден Бог е отпочинал от труда Си и тази комплектност на Божието създание се чества всяка събота. И бездействието на вярващия е удостоверение за неговата религия в това, че светът няма да бъде променен (въпреки че и у иудеите по времето на Христа е имало обучение, въпреки и не напълно ясно, за бъдещия век и за възкресението, в което са вярвали фарисеите; садукеите прочее са го отричали, защото не такава е била всеобщата вяра). Ако се чества покоят на Бога, разбиран като цялостно безучастие, като преустановяване на Неговото творчество, значи светът е постоянен. Това е разказано със скръбна хубост в книга " Еклисиаст ": което е било, това и ще бъде.
На което нашият Господ опълчва друго обучение, неразрушаващо смисъла на Вехтия Завет, само че допълващо го: покоят на Бога не е преустановяване на творчеството Му (макар Божият свят да е приключен и идеален в степента, в която не е зависим на развалата на падналите духове и падналите люде). Ние и в този момент, виждайки по какъв начин Божието създание разцъфтява напролет, както и всяко друго създание, чуваме думите на Твореца, че всичко е прекомерно положително. И въпреки всичко замисълът на Бога още не е сбъднат – замисълът за преображението на света. Бог ни е основал като хора, а ние сами себе си сме основали като паднали хора. А Бог желае да ни въздигне до такова достолепие, за което и деятел Йоан не намира думи в посланието си, казвайки: в този момент сме рожби Божии, само че още не е станало очевидно, какво ще бъдем. И Господ ни споделя, че Отецът Му продължава да прави и продължава да твори, както и самичък Той продължава. Знамение за това е изцелението в съботата.
Божията благосклонност е безгранична, великодушна, тя изпреварва индивида, неговите просби и молби, да не приказваме за изправленията му. Ала Божията благосклонност е взискателна. Знаем по какъв начин да се държим с непознатите дребни деца и със личните си. Чуждите дребни деца, за които не носим отговорност, с наслада приласкаваме – в случай че не сме някакви зли хора, би трябвало да им дадем нещо сладко, да им се порадваме, без да желаеме нещо в подмяна. Ала не отговаряме за тях. И за тях, и за нас това е щастлив момент, без продължение и по-нататъшен смисъл. Ала Бог е добър към нас не като непознат чичко, който ни подарява бонбонче и продължава по пътя си, без да има нищо общо с нас. Христос среща изцеления от Него човек и му припомня, че даруваната му велика благосклонност по едно и също време с това е и условие: не бърка. Колкото повече Бог ни дава, толкоз повече Той и изисква от нас.
И още по-добре би било да разберем, че Неговата придирчивост към нас е най-хубавото, което Той ни дава. Думите " не бърка " са били казани на човек, изцелен от доста тежка и доста продължителна болест, измъкнат от най-горчива неволя. И всеки от нас, водещ сполучлив и като че ли нехаен живот, не знае над какви бездни го удържа Божията ръка, него – незрящия и невиждащия тези бездни. Затова тези думи са ориентирани към всеки от нас: не бърка, с цел да не се случи с теб нещо по-лошо. Дори тези от нас (а доста ли са те?), които нямат спомен за отминала ги по знамение неволя или за настигналата ги, а след това отдръпнала се неволя, имат всички учредения да знаят, че всеки момент може да ги сполети най-лошото. Довели сме себе си и Божия свят до такова положение, в което с нас би трябвало да се случват беди. И благоразумно за нас – да не приказваме за дълга на благодарността – е да не грешим; още повече, че не съгласно греховете ни постъпва с нас Господ.
Проповед на известния съветски лингвист, културолог, библеист, преводач и стихотворец Сергей Аверинцев (1937-2004), произнесена на 15 април 1993 година Проповедта е оповестена в: Аверинцев С.С. " Духовные слова ", Москва, Свято-Филаретовский православно-христианский институт, 2007 година, с. 71-78. Преводът от съветски е на Тони Николов. " Дневник " препечатва текста от портала " Култура "
Вечерята Христова е загадка. Първо, тъй като учениците се събират край Учителя, мразен от света, мразен от Княза на мира сего, пребиваващ в пръстена на злобата и смъртната заплаха, които явяват великодушието на Христа и изискват честност от учениците Му. Изискването е нарушено от страшното изменничество от страна на Иуда и е несъвършено изпълнено от другите възпитаници, които изпадат в сънливост заради отчаяние и заради унили интуиции, до момента в който е трябвало да бодърстват с Христос по време на молението за Чашата. Петър, под напора на страха, с обети се отхвърля от своя Учител. Всички възпитаници се разбягват.
Ала границата сред верността, въпреки и несъвършена, и цялостното изменничество си остава. Това е страшна граница: непримиримото сблъскване сред Неговото милосърдие и светостта, сред Царството Божие, което Той възвестява и принася на хората, и царството на Княза на мира сего. Нещо толкоз непримиримо, че приближавайки към тайната Христова, ние се озоваваме пред сетния избор. А приближаваме към Христос толкоз близко, колкото вярващите от другите религии не биха могли и да помислят. Те не могат да си показват, че е допустимо толкоз да се доближиш до Бога, както ние, когато ядем Христовата плът и пием Неговата кръв. Да се намерения е мъчно, камо ли да се изговори! Какво ли им е било на апостолите, когато чуват за първи път словата, с които Господ открива истината на Евхаристията! И горко ни, в случай че не изпитваме въпреки и дребна част от трепета, обхванал тогава апостолите.
Тайната вечеря е загадка и тъй като би трябвало да бъде укрита от враждебния свят, и тъй като в съществото си тя е непроницаема загадка за последното снизхождане на Богочовека към хората: Царят на царстващите и Господът на господстващите със Своите ръце умива нозете на учениците и по подобен метод явява смирението Си на всички нас. Какво може да го превъзмогне? Само едно: да съобщи Себе Си на гибел. И Господ го прави.
Ние сме слаби хора. И когато сърцата ни мъртвеят, ни се желае благоденствие. Ала до момента в който живото сърце е неверно, само че живо, по какво тъгува живото сърце?
По обект на любовта, безпределно заслужен за обич – желае да откри подобен обект на любовта и да му служи, без да жали себе си. Всички хорски мечтания са неразумни, тъй като са мечтания. Ала са живи, до момента в който живото сърце се стреми не към благоденствие, а към жертвена обич – да ни възрадват с неизказано милосърдие, а пък с парченце от това милосърдие ние да отвърнем на този подарък и правилно да послужим на Царя на царстващите и Господа на господстващите, така милосърден към прислужниците Си. Нашият Господ в лицето на апостолите ни е посочил свои другари. По-страшно е даже да го помислим, в сравнение с да мислим, че сме раби Божии. Рабът може в реверанс да скрие очите си; приятелят не може да се отклони и да не срещне погледа на приятеля си – укоризнен, прощаващ, проникващ в сърцето.
Тайната на християнството, в отличие от мнимите секрети, с които лъжеучения съблазняват хората, е като непроницаема за погледа глъбина от най-прозрачната вода – толкоз дълбока, че дъното не се вижда; а и го няма дъното.
Какво можем да кажем в довечера? Само едно: че Светите Дарове, които ще бъдат изнесени и предоставени нам, са самите тяло и кръв Христови, които в невъобразимия си сърдечен шок са вкусили апостолите. И че това наше заседание е същата тази продължаваща Тайна вечеря. Нека се молим, с цел да не издадем Божията загадка – тайната, която ни сплотява с Христа. За да преживеем тази топлина на тайната и да не я предадем, да ѝ отговорим, с въпреки и несъвършената си честност.
Блажени Августин споделя за Евхаристията много сложни за малодушното ни сърце слова. Той пояснява Евхаристията, в частност, като апел към страдалчески героизъм: за тялото и кръвта, които Христос ни е дал, ние би трябвало да сме подготвени да отдадем нашето тяло и нашата кръв. Към подвига на мъченичеството, в цялостния смисъл на думата, са призвани малко на брой. Ето за какво да не приказваме за неща, прекомерно високи за нас. Ала щом нашият Господ, умивайки нозете ни, ни предлага Своето Тяло и Своята Кръв, по какъв начин тогава да не изтърпим великодушно най-малко тези дребни неволи, които в този момент ни се постанова да понесем?!
Да се помолим в никакъв случай да не забравяме тайните, в които проникваме посредством великата загадка – Тайната вечеря – и в никакъв случай да не я издадем на забележими и невидими врагове, в никакъв случай да не сме вкаменено безчувствени по отношение на нея. И дано сърцето ни да е устремено към служението на Царя на царстващите, така доброжелателен и така непосредствен – до сетна непосредственост, до близостта на вкусеното от нас Приношение.
И още една мисъл би трябвало да посети всеки, който слуша това Евангелско четене. Ние виждаме, че нашият Господ в земния Си живот е съблюдавал вехтозаветния Закон. И в града Йерусалим Той е пристигнал поради празненствата, които е имало у иудеите – сред иудейската Пасха и иудейската Петдесетница. Той е пристигнал не да унищожи, а да извърши. И Неговият живот е почнал с това, че Той по Закона се е подложил на обрезание. Ала за какво в едно нещо нашият Господ е отправил толкоз мощно предизвикателство против законичеството – по въпроса за цялостното безучастие, което иудейските законници са претендирали в съботата?
Разбира се, това ни учи, че добротата е по-важна от обреда, по-важна от обредната точност, това ни избавя от заплахата на обрядоверието. И въпреки всичко наподобява, че работата не се изчерпва с това. Какво е означавало за иудея изключително строгото удостояване на съботата? Че креативната предприемчивост на Бога е приключена в седмия ден: в седмия ден Бог е отпочинал от труда Си и тази комплектност на Божието създание се чества всяка събота. И бездействието на вярващия е удостоверение за неговата религия в това, че светът няма да бъде променен (въпреки че и у иудеите по времето на Христа е имало обучение, въпреки и не напълно ясно, за бъдещия век и за възкресението, в което са вярвали фарисеите; садукеите прочее са го отричали, защото не такава е била всеобщата вяра). Ако се чества покоят на Бога, разбиран като цялостно безучастие, като преустановяване на Неговото творчество, значи светът е постоянен. Това е разказано със скръбна хубост в книга " Еклисиаст ": което е било, това и ще бъде.
На което нашият Господ опълчва друго обучение, неразрушаващо смисъла на Вехтия Завет, само че допълващо го: покоят на Бога не е преустановяване на творчеството Му (макар Божият свят да е приключен и идеален в степента, в която не е зависим на развалата на падналите духове и падналите люде). Ние и в този момент, виждайки по какъв начин Божието създание разцъфтява напролет, както и всяко друго създание, чуваме думите на Твореца, че всичко е прекомерно положително. И въпреки всичко замисълът на Бога още не е сбъднат – замисълът за преображението на света. Бог ни е основал като хора, а ние сами себе си сме основали като паднали хора. А Бог желае да ни въздигне до такова достолепие, за което и деятел Йоан не намира думи в посланието си, казвайки: в този момент сме рожби Божии, само че още не е станало очевидно, какво ще бъдем. И Господ ни споделя, че Отецът Му продължава да прави и продължава да твори, както и самичък Той продължава. Знамение за това е изцелението в съботата.
Божията благосклонност е безгранична, великодушна, тя изпреварва индивида, неговите просби и молби, да не приказваме за изправленията му. Ала Божията благосклонност е взискателна. Знаем по какъв начин да се държим с непознатите дребни деца и със личните си. Чуждите дребни деца, за които не носим отговорност, с наслада приласкаваме – в случай че не сме някакви зли хора, би трябвало да им дадем нещо сладко, да им се порадваме, без да желаеме нещо в подмяна. Ала не отговаряме за тях. И за тях, и за нас това е щастлив момент, без продължение и по-нататъшен смисъл. Ала Бог е добър към нас не като непознат чичко, който ни подарява бонбонче и продължава по пътя си, без да има нищо общо с нас. Христос среща изцеления от Него човек и му припомня, че даруваната му велика благосклонност по едно и също време с това е и условие: не бърка. Колкото повече Бог ни дава, толкоз повече Той и изисква от нас.
И още по-добре би било да разберем, че Неговата придирчивост към нас е най-хубавото, което Той ни дава. Думите " не бърка " са били казани на човек, изцелен от доста тежка и доста продължителна болест, измъкнат от най-горчива неволя. И всеки от нас, водещ сполучлив и като че ли нехаен живот, не знае над какви бездни го удържа Божията ръка, него – незрящия и невиждащия тези бездни. Затова тези думи са ориентирани към всеки от нас: не бърка, с цел да не се случи с теб нещо по-лошо. Дори тези от нас (а доста ли са те?), които нямат спомен за отминала ги по знамение неволя или за настигналата ги, а след това отдръпнала се неволя, имат всички учредения да знаят, че всеки момент може да ги сполети най-лошото. Довели сме себе си и Божия свят до такова положение, в което с нас би трябвало да се случват беди. И благоразумно за нас – да не приказваме за дълга на благодарността – е да не грешим; още повече, че не съгласно греховете ни постъпва с нас Господ.
Проповед на известния съветски лингвист, културолог, библеист, преводач и стихотворец Сергей Аверинцев (1937-2004), произнесена на 15 април 1993 година Проповедта е оповестена в: Аверинцев С.С. " Духовные слова ", Москва, Свято-Филаретовский православно-христианский институт, 2007 година, с. 71-78. Преводът от съветски е на Тони Николов. " Дневник " препечатва текста от портала " Култура "
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ