За „Дунавското хоро” и... още нещо
Преди година-две се появи спор даже за авторството на “Дунавското хоро” - не бил го написал Дико Илиев, а... Проучването на документите обаче демонстрира, че създател на хорото е Дико Илиев. Написал го е на 18 април 1937 година, по това време е бил музикант в полицейския оркестър. И в случай че се върнем към поговорката, че на хубавото дете всеки желае да бъде татко,
ще би трябвало да посоча, че и други хора са посягали на творчеството на Дико Илиев. Във Варна една наследничка на капелмайстор ме убеждаваше, че тези хора ги е писал не Дико Илиев, а нейният татко, а Дико Илиев единствено му ги е откраднал. С сходно изказване се срещнах и в Свищов. А в архива на капелмайстор Христо Маринков от Самоков срещнах едно хоро, написано от Дико Илиев към 1934 година, на което бай Дико е поставил заглавие “Игривата вдовица”, а Маринков е преписал същото хоро след 9 септември 1944 година, оповестил се за създател и му поставил заглавие ‘’Игривата работничка”. Сега, отново заради непознати апетити (на грамофонната фабрика “Симонавия”), то остана известно във фонотеката на радиото като “Варненско хоро”.
Тези недоразумения могат да се обяснят в прочут смисъл и с обстоятелството, че по някаква необяснима традиция, когато военните музиканти са преписвали в служебните си тефтерчета някой марш или хоро, наложително са вписвали заглавието на творбата, само че в никакъв случай не са вписвали кой е създателят на това произведение, заради което множеството от тези произведения след време остават с анонимен или противоречив създател.
След тези обяснения би трябвало отговорно да кажа, че с изключение на Дико Илиев с писането на хора и маршове за духов оркестър в Оряховския боен оркестър и другаде са се занимавали и двама други военни музиканти: Йордан Змейски и по-младият Андрей Врачански. Много постоянно обаче техни творби се възприемат от тези, които не знаят кой е техният създател, като творби на Дико Илиев. Причините са (освен горепосочените), че и Змейски, и Врачански са ги писали в стила на Дико Илиев, заради което от неведение при разработване на грамофонни плочи, касетки, дискове и други занимаващите се с изработването им са поставяли като създател името на Дико Илиев. Но би трябвало да отбележа, че бай Дико беше доста почтен и споделяше, че “Пролетни мечти” го е написал Йордан Змейски, а за “Моята годеница” даже е написал нотариално заверена декларация, че създател на хорото е Андрей Врачански.
Има и един различен документ от 24 юли 1974 година, възложен ми от наследниците на Андрей Врачански, в който се изброяват хора и маршове на Андрей Врачански, под които Дико Илиев се е подписал и е написал: “От посочените хора нагоре нито едно не е мое”.
Контактите ми с Дико Илиев (тъй като писах книга за него) ме убедиха, че той се отнася доста почтено към написаното от себе си и не демонстрира блян към заграбване на непознато творчество. Когато му зададох въпроса: “Календарското хоро твое ли е?”, той отговори: “Не е мое! Пак аз го върших, де, само че не е мое”. Което демонстрира, че е имало и непозната интервенция в изработването на хорото.
Горепосоченото не ни дава съображение да омаловажаваме труда и авторството на Змейски и Врачански. Факт е, че те останаха малко известни. Затова усещам морално обвързване да кажа по няколко думи и за тях.
Докато Дико Илиев е роден през 1898 година (почина през 1984 г.) и е написал първото си хоро ( “Искърско хоро”) на фронта през 1917 година, Йордан Змейски е роден в края на 1905 година, а Андрей Врачански през 1915 година Змейски е умрял през 1979 година, а Врачански през 1990 година Следвайки старшинството на годините на раждане, ще се спра поредно и на двамата.
Йордан Змейски е роден в Русе. Там получава и главното си обучение. А на 18-годишна възраст постъпва като музикантски възпитаник във флотския оркестър във Варна със специфичен инструмент флигорна. После служи като боен музикант в Свищов, Пловдив, Шумен и Русе. След 1944 година изкарва курс за диригент и го назначават за диригент на новосформирания към Областното ръководство на Народната милиция в Русе духов оркестър. Но даже и десетилетия по-късно военните оркестри свиреха, без да знаят името на създателя, маршовете му “Река Мур”, “Беломорски бисери”, “Клетва пред народа”, “Черно море”, “Гордостта на Народната милиция”, “Дефилир”, както и хората му “Пролетни мечти”, “Войнишко хоро”, “Великденско хоро” и други.
Семейството на музиканта
Андрей Врачански е роден в с. Селановци, покрай Оряхово. През 1935 година постъпва музикантски възпитаник (до 1939 г.) в Гарнизонния музикантски взвод в Оряхово, където от 1931 година музикант в оркестъра е и Дико Илиев. (Но от 1936 до 1938 година Дико Илиев се реалокира в полицейския оркестър в София.) Андрей Врачански е възпитаник на Дико Илиев и на пристигналия през 1932 година за капелмайстор в Оряхово Александър Вейнер - чех по националност, служил като капелмайстор в съветската войска и пристигнал в България с разрушените белогвардейски войски. После Врачански постъпва на свръхсрочна работа във военния оркестър в Крумовград (1939-1943 г.), след което още веднъж в Оряхово. Но през 1946 година заради привеждане на българската армия от военновременен към мирновременен състав полкът е разформирован и А. Врачански се прибира в Селановци.
Следвайки образеца на своя преподавател Дико Илиев, Андрей Врачански също написа голям брой произведения за духов оркестър. Съгласно един “пълен списък” на творбите му, показан ми от наследниците му, той е написал 42 марша за духов оркестър, 4 траурни марша, 16 прави хора, 17 Еленини хора, 15 Дайчови хора и още 13 други хора, както и 2 китки. Има и голям брой шлагери: 10 валса, 11 фокстрота, 15 танга и 16 румби.
Най-голяма известност са придобили маршът “Пролет дойде” и Елениното хоро “Моята годеница”. Не мога да давам оценка, нито пък да върша класиране на всичките тези произведения подред на номерата, защото не са ми известни всичките. Но едно е правилно - че всяка творба на който и да е композитор става известна заради честото й осъществяване
И е имало негови произведения, които са били харесвани и изпълнявани - да вземем за пример “Моята годеница”, “Весела тракийка”, “В детската градина”, “Весело сърце”, маршът “Пролет дойде” и други. За страдание, когато тези произведения са се преписвали в тефтерчетата на музикантите, не е отбелязвано кой е създателят, в резултат на което при записването им в радиото, на диск и така нататък се е разсъждавало по този начин: “Щом е хубаво, евентуално е на Дико Илиев” - той е създателят, придобил известност, неговите произведения са се свирили във всички военни оркестри.
Но в този момент, откакто и тримата ги няма на този свят, не трябва да ги скарваме задочно. Популярността през това време на Дико Илиев сред музикантските среди не значи, че е бил известен и измежду българското общество. Дори в архива му е непокътнат един отговор на негов въпрос до радиото, в който се споделя, че името му не се загатва, когато се извършват хората му, тъй като се събирало доста диалект. Наложи се да се намеси персонално Тодор Живков и тогава името му да стане известно.
Дано и тази публикация да помогне да се чуят и имената на Йордан Змейски и Андрей Врачански.
Атанас ИВАНОВ
/вестник "Над 55 "/
ще би трябвало да посоча, че и други хора са посягали на творчеството на Дико Илиев. Във Варна една наследничка на капелмайстор ме убеждаваше, че тези хора ги е писал не Дико Илиев, а нейният татко, а Дико Илиев единствено му ги е откраднал. С сходно изказване се срещнах и в Свищов. А в архива на капелмайстор Христо Маринков от Самоков срещнах едно хоро, написано от Дико Илиев към 1934 година, на което бай Дико е поставил заглавие “Игривата вдовица”, а Маринков е преписал същото хоро след 9 септември 1944 година, оповестил се за създател и му поставил заглавие ‘’Игривата работничка”. Сега, отново заради непознати апетити (на грамофонната фабрика “Симонавия”), то остана известно във фонотеката на радиото като “Варненско хоро”.
Тези недоразумения могат да се обяснят в прочут смисъл и с обстоятелството, че по някаква необяснима традиция, когато военните музиканти са преписвали в служебните си тефтерчета някой марш или хоро, наложително са вписвали заглавието на творбата, само че в никакъв случай не са вписвали кой е създателят на това произведение, заради което множеството от тези произведения след време остават с анонимен или противоречив създател.
След тези обяснения би трябвало отговорно да кажа, че с изключение на Дико Илиев с писането на хора и маршове за духов оркестър в Оряховския боен оркестър и другаде са се занимавали и двама други военни музиканти: Йордан Змейски и по-младият Андрей Врачански. Много постоянно обаче техни творби се възприемат от тези, които не знаят кой е техният създател, като творби на Дико Илиев. Причините са (освен горепосочените), че и Змейски, и Врачански са ги писали в стила на Дико Илиев, заради което от неведение при разработване на грамофонни плочи, касетки, дискове и други занимаващите се с изработването им са поставяли като създател името на Дико Илиев. Но би трябвало да отбележа, че бай Дико беше доста почтен и споделяше, че “Пролетни мечти” го е написал Йордан Змейски, а за “Моята годеница” даже е написал нотариално заверена декларация, че създател на хорото е Андрей Врачански.
Има и един различен документ от 24 юли 1974 година, възложен ми от наследниците на Андрей Врачански, в който се изброяват хора и маршове на Андрей Врачански, под които Дико Илиев се е подписал и е написал: “От посочените хора нагоре нито едно не е мое”.
Контактите ми с Дико Илиев (тъй като писах книга за него) ме убедиха, че той се отнася доста почтено към написаното от себе си и не демонстрира блян към заграбване на непознато творчество. Когато му зададох въпроса: “Календарското хоро твое ли е?”, той отговори: “Не е мое! Пак аз го върших, де, само че не е мое”. Което демонстрира, че е имало и непозната интервенция в изработването на хорото.
Горепосоченото не ни дава съображение да омаловажаваме труда и авторството на Змейски и Врачански. Факт е, че те останаха малко известни. Затова усещам морално обвързване да кажа по няколко думи и за тях.
Докато Дико Илиев е роден през 1898 година (почина през 1984 г.) и е написал първото си хоро ( “Искърско хоро”) на фронта през 1917 година, Йордан Змейски е роден в края на 1905 година, а Андрей Врачански през 1915 година Змейски е умрял през 1979 година, а Врачански през 1990 година Следвайки старшинството на годините на раждане, ще се спра поредно и на двамата.
Йордан Змейски е роден в Русе. Там получава и главното си обучение. А на 18-годишна възраст постъпва като музикантски възпитаник във флотския оркестър във Варна със специфичен инструмент флигорна. После служи като боен музикант в Свищов, Пловдив, Шумен и Русе. След 1944 година изкарва курс за диригент и го назначават за диригент на новосформирания към Областното ръководство на Народната милиция в Русе духов оркестър. Но даже и десетилетия по-късно военните оркестри свиреха, без да знаят името на създателя, маршовете му “Река Мур”, “Беломорски бисери”, “Клетва пред народа”, “Черно море”, “Гордостта на Народната милиция”, “Дефилир”, както и хората му “Пролетни мечти”, “Войнишко хоро”, “Великденско хоро” и други.
Семейството на музиканта
Андрей Врачански е роден в с. Селановци, покрай Оряхово. През 1935 година постъпва музикантски възпитаник (до 1939 г.) в Гарнизонния музикантски взвод в Оряхово, където от 1931 година музикант в оркестъра е и Дико Илиев. (Но от 1936 до 1938 година Дико Илиев се реалокира в полицейския оркестър в София.) Андрей Врачански е възпитаник на Дико Илиев и на пристигналия през 1932 година за капелмайстор в Оряхово Александър Вейнер - чех по националност, служил като капелмайстор в съветската войска и пристигнал в България с разрушените белогвардейски войски. После Врачански постъпва на свръхсрочна работа във военния оркестър в Крумовград (1939-1943 г.), след което още веднъж в Оряхово. Но през 1946 година заради привеждане на българската армия от военновременен към мирновременен състав полкът е разформирован и А. Врачански се прибира в Селановци.
Следвайки образеца на своя преподавател Дико Илиев, Андрей Врачански също написа голям брой произведения за духов оркестър. Съгласно един “пълен списък” на творбите му, показан ми от наследниците му, той е написал 42 марша за духов оркестър, 4 траурни марша, 16 прави хора, 17 Еленини хора, 15 Дайчови хора и още 13 други хора, както и 2 китки. Има и голям брой шлагери: 10 валса, 11 фокстрота, 15 танга и 16 румби.
Най-голяма известност са придобили маршът “Пролет дойде” и Елениното хоро “Моята годеница”. Не мога да давам оценка, нито пък да върша класиране на всичките тези произведения подред на номерата, защото не са ми известни всичките. Но едно е правилно - че всяка творба на който и да е композитор става известна заради честото й осъществяване
И е имало негови произведения, които са били харесвани и изпълнявани - да вземем за пример “Моята годеница”, “Весела тракийка”, “В детската градина”, “Весело сърце”, маршът “Пролет дойде” и други. За страдание, когато тези произведения са се преписвали в тефтерчетата на музикантите, не е отбелязвано кой е създателят, в резултат на което при записването им в радиото, на диск и така нататък се е разсъждавало по този начин: “Щом е хубаво, евентуално е на Дико Илиев” - той е създателят, придобил известност, неговите произведения са се свирили във всички военни оркестри.
Но в този момент, откакто и тримата ги няма на този свят, не трябва да ги скарваме задочно. Популярността през това време на Дико Илиев сред музикантските среди не значи, че е бил известен и измежду българското общество. Дори в архива му е непокътнат един отговор на негов въпрос до радиото, в който се споделя, че името му не се загатва, когато се извършват хората му, тъй като се събирало доста диалект. Наложи се да се намеси персонално Тодор Живков и тогава името му да стане известно.
Дано и тази публикация да помогне да се чуят и имената на Йордан Змейски и Андрей Врачански.
Атанас ИВАНОВ
/вестник "Над 55 "/
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ