Преди дни излезе книгата Културни сцени на политическото на проф.

Преди дни излезе книгата " Културни подиуми на политическото " на проф. Ивайло Дичев. " Предложените текстове са сбити в тази степен не поради желанието ми да бъда афористичен; пробвам да се състезавам с подкастите на ютюб, които се трансформират в главен вектор на просветата през днешния ден. Четенето на непознати мисли почва да ни се вижда загуба на време, в случай че не поддържат нашите лични, а пък аз, несъмнено, не знам с какви тъкмо мисли в главата ще вземе книгата ми читателят. Затова и предлагам разнообразни направления, в които той самичък да потегля и ги доразвива ", стартира той.

" Дневник " го потърси за мнение за сегашното положение на политическото. (очаквайте в събота фрагмент от новата книга)

Започвате книгата с това, че ви се желае да накарате читателите да се замислят и сами да стигнат до някакви заключения, решения. Към какво бихте желали да насочите вниманието им?

- Книгата се занимава с политическото в исторически проект, само че задачата ми е да стигна до това, което става през днешния ден. Политическото от ден на ден губи своето значение, трансформира се в спектакъл, медийна игра.

Наричам това естетизиране на политическото – изместване на дебатите от решение на действителни въпроси към културни войни към еднополовите бракове, историческата роля на християнството, афектираната чест на нацията (последно у нас – какво споделил турският посланик). Подобни тематики разбужат пристрастеностите, както прави художестената творба – съпреживяваме неща, които са като че ли все по надалеч от нас. Забележете големия интерес през днешния ден към интернационална политика, която до неотдавна на всички места по света беше на втори проект. Заклали някого в Бангладеш, ние изтръпваме. Дето споделил Хамлет " Каква му е Хекуба? ".

Просто полит-естетическата сцена през днешния ден стана ужасно въздействаща.

Какъв е историческият подтекст на това, което описвате?

- Основното е медийната гражданска война, която претърпяваме. Причината й не е единствено интернет, процесът стартира преди този момент с размножаването на операторите, които са в дива конкуренция между тях. В новата стопанска система на внимание борбата е доста жестока, оцелява единствено най-крайният, най-шумният. Разумните гласове просто не чуваме. Редица проучвания демонстрират, че с цел да ви виждат, да привлечете медийното внимание, би трябвало да употребите обидни думи, прочувствено натоварени квалификации.

Говоря за една цялостна смяна на културата. Диктаторите едно време – Хитлер, Сталин – те имат монопол върху общественото внимание, задължават жителите да ги слушат, заглушават гласа на съперниците си. Тази ера свърши. Сега политиците се борят за внимание и то е като на пазара на артикули.

В книгата може да видите и съпоставяне сред политиката от времето на класическата модерност – хора правилни на себе си и прочие, героични, изключителни, страшни, когато се разгневят.

Съвременният политик, в случай че се огледате, той главно би трябвало да е ухилен, привлекателен, да е човек като нас, да позволява публицистите в къщата си, да приказват за интимни неща. Той е повече звезда, в сравнение с водач.

Не може и да е пълен, да има някакъв проблем – има даже проучвания, които споделят, че през днешния ден Рузвелт не би бил определен, тъй като е бил неработоспособен. Започва да е значима визията, облеклото, усмивките, шегите, които той пуска за себе си. Нещата отиват и по-далеч със обществените мрежи – този човек всеки ден нещо ти написа, разяснява филми, качва песни.

Как всичко това се отразява върху правенето на политики?

- Не би трябвало да преувеличаваме, само че политиката съумява да прави все по-малко неща. Ако някой реши да реформира, на часа изникват митинги от разнообразни страни. Това е световна наклонност, не е присъща единствено за България на господин Борисов. Преди време имаше да вземем за пример проект за реорганизация на Париж, който пропадна след митинги и рецензии, а наблюдаващи заключиха: Ако през днешния ден се беше родил барон Осман (префектът, който преустройва Париж през 19 век), градът и до момента щеше да си е със средновековните улички.

Политическото е блокирано – и се получава абсурден резултат, тъкмо противоположното на това, което демократичните хора желаят – приватизация на политическото. Решенията се изместват в областта на частния бизнес, бизнесмени през днешния ден поемат от ден на ден от дилемите, които по-рано правеше страната – строят университети, провеждат армии, даже пращат ракети в космоса.

Така е, тъй като в обществената сфера по този начин и не съумяваме да се споразумеем какво желаеме и кого ще излъчим да го направи.

Тогава какво ще стане с страните?

- Това е и една от задачите на книгата ми - да се замислим желаеме ли въобще да бъдем ръководени, да имаме някакъв вид политически център на нашето общество. Или ще се съпротивляваме на всичко и ще слагаме кол на всички вероятни колела.

Според последната химера публичната тъкан ще се възвърне, в случай че по всяка тематика почнем да гласуваме по интернет – от павирането на улицата до оповестяването на война. Как може – споделят ви – да рейтваш всеки хотел, в който си отседнал и от това да зависи неговата категория, а за министър да не те питат? Един английски откривател съпостави къщата на Народното събрание, с къщата на " Биг брат " - в първия случай хората седят, гледат, ядосват се, само че нищо не могат да създадат. Докато при " Биг брат " с дейностите си можеш да изгониш участниците, това доста повече ни ангажира. Дали " Биг брат " не е по-близо до демократичния блян?

От друга страна, анонимното присъединяване в политиката live би размило отговорността такава, каквато я познаваме до в този момент – когато дават отговор всички, не дава отговор никой. Затова би трябвало да търсим някаква нова мярка, която да отговори на упованията на актуалния човек, който не може да прочете една публикация, без да си каже мнението изпод във форума. Тази потребност от интерактивност през днешния ден ражда прояви на отвращение, постоянно напълно ирационални митинги като жълтите жилетки във Франция, аресивни мобилизации във фейсбук.

Трябва да намерим метод да канализираме тази сила, с цел да е потребна, не деструктивна.

Какво може да се направи, би трябвало ли да бъде фиктивен нов вид ръководство, или да се върнем обратно?

- Мечтанията за връщане обратно са част от политическия спектакъл. Понеже няма утопии, оферират ни идилии – китното българско селце, където хора в носии орат земята-кърмилница и пеят национални песни. Идиличните мемоари за имперско великолепие на англичаните пък родиха Брекзит. Миналото не се повтаря. В сегашното предишното е картинка, фон, пред който играят сценките си политиците.

А в случай че нищо ново не бъде измислено, като че ли всички последващи държавни управления са обречени да не вършат действителна политика, решаваща проблеми, а да залитат по претенции на митингите, по този начин ли?

- Нали помните вица за оня, дето търсел ключа си под лампата, тъй като там било ярко? Съвременните популисти се борят с врагове, които могат да победят. Измислят някакви закани и се оправят с тях. Например афишират тържествена победа над джентдър идеологията, която сами са измислили. Преборват политическата уместност. Изискват опрощение за страшна засегнатост и така нататък Този запас на властта е остарял колкото човечеството.

Дали можем да се оправим с демократичния разпад, който претърпяваме, без сходни операции, търсейки умишлено и рационално съучастничество на жителите?

Цялата работа е в това " ние ", какво ни свързва, какво ни прави едно. Покрай изборите за европейски парламент ще чуете, че би трябвало да пазиме националните ползи, нацията. Но кои са тези национални общи ползи. Моите ползи не са същите като на предприемача, неговите пък са разнообразни от тези на служащите му. В предходни столетия това " ние " се конструира въз основата на някаква идентификация – провидение, морални правила, предшественици.

Но кое е това през днешния ден, по какъв начин да го намерим, по какъв начин да намерим пресечната точка сред толкоз все по-различни ползи? Това е огромният въпрос. Съвременният свят фрагментира от ден на ден специалностите, културите, трудовите взаимоотношения. Ние даже не живеем към този момент в една територия – в мрежата, където прекарваме все по-голяма част от живота си, ние сме по-близо до хора на другия завършек на земята, в сравнение с до съседите от входа до нас.

Политиката почва от това да се направи някакво ние. Ние тук, на територията на България? Или ние, мрежата от българи по света? Или ние, европейците? Или ние, човешките същества...

Доколко завоят обратно към национализма е българска борба, българска тематика? В книгата си споменавате, че България исторически е подражател. Дали и тези тематики са привнесени?

- Това са световни тематики. Както беше световна утопията на комунизма. Мода, която пристигна и тук. Фашизмът - също. Тези неща идват отнякъде и главно е поради престижа на съответните страни. Хората си споделят – ето тази страна е сполучлива, ще вършим като тях.

Сега, тъй като американците са сполучливи, а там има евангелисти фундаменталисти, внезапно техните тематики се придвижват и тук. Тези моди обаче в този момент се укрепват и от обществените мрежи, от троловете в тях.

Представете си придвижването на тези тематики – измислят ги някакви евангелисти в Америка, да вземем за пример " джендър идеологията ", минава през Путиновите хора, които са сякаш православни, и идват тук и внезапно се взимат на въоръжение от Българска социалистическа партия. Една безусловно еклектична постмодерна обстановка, която би трябвало да внуши някаква шаблонност, единност. А в действителност основава чувство за цялостен разпад.

Усещането за безпорядък плаши жителите и те са склонни да се извърнат към популистите с простите решения. Забравяйки, че таман те основават този безпорядък.

Казвате, че сполучливите политици би трябвало да са положителни в популисткия спектакъл, а политиките остават на назад във времето. Това до каква степен важи за премиера Бойко Борисов?

- Борисов е талант. Помислете за кой различен политик в България отвън Тодор Живков има вицове – единствено за Борисов. Това демонстрира, че си интимно непосредствен на хората. Той изобразява мощния, мъжкаря, момчето от народа, което се е издигнало.

Но главното му качество не е този облик, а че той съумява да удържа властта в партията си. Вижда се, че там има някакъв център, за разлика от множеството останали партии. Той уволнява, държи властта. Както споделих – хората са комплицирани от сложността на световния свят, търсят някаква здрава опора.

Българите не са най-големите демократи, желаят си отговорник. Това е заложено даже още от османско време, когато локалните първенци са ходили да се договарят с властта. До през днешния ден чакаме това – някакъв отличник да върви и да се договаря от наше име с далечната и непозната по определение власт. Това правеше Живков в Москва, това в този момент прави и Борисов в Берлин.

Имат ли място обичайните политици на този декор, на тази сцена?

- Не знам по какъв начин да върнем времето на рационалните политици. Тези хора ще се появят сега, в който настъпи тежка рецесия.

Живеем към този момент прекомерно добре, има като че ли прекомерно малко съществени проблеми, в последните 20 години страната върви добре, развива се. Сякаш няма отрицателни последствия от нелепостите на един или различен политик. И тъй като някак си нещата вървят без фрапантни проблеми, остава усещането, че няма кой знае какво значение политиците какво вършат и приказват.

И тук влиза първокласната добавка – символиката. Разиграват се театри на тематика великолепие, античност, обичайното семейство и така нататък Политическото стартира да се върти и към това да ни признаят, да ни почитат. Обиждаме се, че в храната ни имало 0.1 % по-малко някаква съставна част, в сравнение с в храната в страни в Западна Европа (моето потомство май е не запомнило по какъв начин гледахме западните шоколади в Кореком!). Обиждаме се и от регулациите за превозвачите, за които упорстват западните служащи. Искаме нашата нация да може да споделя " не ", да тропа по масата, да предоговаря условия. Но някак сме сигурни, че няма да ни изхвърлят от Европейски Съюз и да се върнем в гладното време на 90-те. Защо ли – ами тъй като сме там по право, по античност, надали не са ни вкарали принудително да ни оберат. Ето с такива едни художествени причини живеем.

Би било добре да гледаме на изборите като нещо, което не е чак толкоз значимо, да избираме рационално, не със пристрастености. Съюзът обича да драматизира своите институционални стъпки, тъй като се бори и той, горкият, за внимание.