Легендата за красавицата Стана и султан Мурад изплува покрай костите на плажа в Китен
Преди десетина дни на плажа в Китен деца си копали тунел в пясъка. На метър дълбочина малчуганите се натъкнали на… кости. Първоначално всички - и те, и родителите им, и летовниците наоколо, се стъписали и паникьосали, задавайки си въпроса: За какви кости става въпрос? Човешки ли са?
Тогава историкът Атанас Орачев успокои духовете, като изясни, че най-вероятно се касае за кости от античен некропол. И описа позабравената легенда за Бяла Стана Урдовизка.
Пред „ Труд “ той описа забавни случки, свързани с най-мистичната българска планина Странджа.
– Г- н Орачев, какво е вашето мнение за откритите от деца кости на плажа в Китен. Успяхте ли да ги видите и какво допускате за тях?
– Не можах да ги видя: изкопът беше засипан, а костите отнесени от полицията. От показаните ми фотоси проличава, че те не са били в анатомичен порядък и най-вероятно са от разнесен тукашен гроб тогава, когато с трактор е била „ подравнена “ плажната линия Атлиман (Залива на коня).
Той ще да е бил от некропол - актуален, феодален или древен.
Предположението обаче следва да се удостовери или отхвърли от геофизични изследвания и археоложки сондажи, които да открият характера на възможния некропол. В него ще да са били погребвани жителите на тракийската или пък на средновековната цитадела Урдовиза, която е завладяна и разсипана от генуезкия адмирал Паганино Дория през 1352 година
– Разкажете легендата за Бяла Стана Урдовизка?
– Дължим я на странджанския краевед Георги Попаянов и в главния си вид тя споделя за нея и султан Мурад, който бил обсадил Урдовиза. Там живеела хубавицата Стана, той я изискал за брачна половинка и тя приела, само че поискала бъдещият u брачен партньор да извърши едно нейно предпочитание: земята, която можел да обиколи ездач на кон от изгрев до залез слънце, да бъде освободена от налози.
Турчинът се съгласил и в една ранна заран героинята яхва кон и през целия ден язди през планинските баири и долове. Жребецът се обливал в пяна, но Стана бързала… Преди мръкване тя съумяла да заобиколи Ургари (дн. Българи), Мързево (дн. Кондолово), Граматиково, Заберново, Стоилово, Бяла вода и ред други села (общо 17 или 19 на брой). Вихрената обиколка приключила при северния залив на Урдовиза, само че конят и Стана издъхват от изтощеност.
Султанът обаче е удържал думата си и е освободил от налози обходените села. Оттогава заливът носел името Атлиман (Конски залив), а обиколената област с умишлен ферман е била привилегирована и я нарекли Хасекия. Налице са обаче и гръцки версии за богините-основателки Сиза, Виза и Агата, които на собствен ред е записал писателят Георги Попстаматов.
Фолклористичното разпластяване на другите предания, което направи и учителят-изследовател Елена Банчева, ми разрешава да обобщавам. Първо- в част от наличните гръцки версии се открива съществуването на продуциращи троични антични негръцки подложки. Те имат скотовъдно-земеделски, тоест селски и респективно трако-български темперамент.
Второ - „ преданията “ за Виза, Сиза и Агата са образец за целеустремено късно гръцко творчество (от втората половина на XIX век). То прекроява фолклорни версии, зад които прозират антични показа за трите Велики тракийски богини. Тяхното съществуване първа видя Диляна Ботева, а аз ги обособих и идентифицирах измежду сцените върху тракийските съкровища.
Трето: тези показа са консервирани в Странджа и след християнизацията, с цел да се премислят и в облиците и преданията за Света Марина. Тя също е „ троична “, тъй като тук е известна като Люта, Чурута и Огнена. Особено добре късното гръцко преосмисляне личи при Виза/Урдовиза.
В българския фолклор изпъква Бяла Стана Урдовизка, до момента в който в гръцките версии (заимствани и целеустремено претворени в духа на „ Мегали концепцията “ след 1844 г.) този странджански фолклорен персонаж се свързва с Моновиза и се етимологизира Едногърда под въздействието на визиите за амазонките.
Гръцката версия е повлияла и на българската: странджанци – въпреки да знаят и да пеят за Стана, знаят и за жена българка с една нянка. Така и те възприемат гръцката национална етимология за Урдовиза, която била Моновиза.
„ Едногърдият “ персонаж фолклорното мислене обаче въпреки всичко свързва не с Виза/Урдовиза/Моновиза, а с Мария/Мара – наподобява и с цел да го отличи от Бяла Стана.
– Познавач сте на историята на Странджа, за какви съкровища заровени в планината има митове?
– Такива антични митове де факто няма, или най-малко аз не съм засичал сходни при своите към този момент 40-годишни обходи и анкети в Странджа и нейното крайбрежие.
Има обаче низ от иманярски измислици, които се свързват с Вълчан челник. Тези „ малджийски “ мечти бяха взаимствани от едни „ люде “, дето сякаш трябваше да „ пазят “ българското културно-историческо завещание.
Те даже започнаха да създават и да популяризират „ иманярски карти “, а още през 70-те години на предишния век под тяхното „ скрито “ управление и егидата на Пенчо Кубадински беше основана и „ Лаборатория за разкриване на съкровища по сведение на популацията “. С височайшата благословия и с „ алените карти “ напред те сътвориха сума ти пакости.
Темата изисква независим роман, само че тук ще посоча единствено една от тях – за Бастет.
Един овластен иманяр от тогавашния комитет за просвета Кр. Мутафчиев организира по такава карта разкопки в малкотърновската цитадела „ Голямото градище “, а по-късно и в римския рудник под нея, който беше взривен и през днешния ден е наводнен.
След излизането си от пандиза, където беше вкаран за потвърдено присвоена валута, той не се посвени да разгласи сторените бели за „ изследвания “ на „ Гробницата на египетската богиня Бастет “. И тази история обаче изисква независим роман.
– Какво знаете още за тази Лаборатория за разкриване на съкровища?
– Тази лаборатория даже беше основана с присъединяване на учени, геофизици, над института по Тракология и действа някъде до 1989-1990-а година. На няколко пъти се сблъсквах с нейни служащи.
Те ходеха с иманярски карти, отпред с един полковник и бяха налазили цялата страна. Обясняваха, че като намерят тези съкровища, ще изпълнят хазната.
След 1990 година те продължиха да продават иманярски карти, към 4000-6000 лева струваше една. Т. е. вместо да пазят културното завещание, те започнаха да го грабят. Имаше хора, зарибени от тях, които даже продаваха колите и жилищата си, с цел да си купят иманярска карта и да тръгнат да търсят съкровища.
– Кое е най-интересното място в Странджа, съгласно вас?
– Много са: Странджа добре илюстрира по какъв начин „ прелестният българския пейзаж е изпълнен с история “. От научна позиция са значими землищата, в които има замъци с прилежащи селища, римски вили и селски светилища.
Комплексното им изследване е належаща научна задача, а нейното осъществяване може да очертае по какъв начин незасегнатото от „ варварските нашествия “ тракийско население се влива в българската националност. Особено значимо е да се изследва по цялата повърхност най-малко една планинска цитадела с прилежащо село и некрополи от IV в. сл. Хр. насетне.
– В някои села – Кирово, Вършило, се описват митове за живели в миналото там великани-елини и се споделя за техни гробища? Да имаме вяра ли в тези разкази?
– Тази „ легенда “ съм я записвал и в други села и обходих значително „ Елински гробета “. Версиите за „ великани-елини “ са елементарно разпознаваеми, тъй като отпращат към добре известните легенди за Титаните.
Зад българските показа за тези „ гробета “ още веднъж се крие антична тракийска обредна поставка и тъй като във всички посочени ми „ елински гробета “ няма каквито и да е било следи от некрополи. В случая става въпрос за ритуал, който е обвързван с така наречен Самогонен елен.
През 1977 година в с. Стоилово събрах информации, от които проумях, че става въпрос за съответни свещени места, където еленът бил идвал и самичък подлагал главата си под жертвения нож. Тракийският фетиш към самогонния елен е прочут още на Филострат, който най-вероятно през III в. сл. Хр. е написал съчинението „ Герои “.
От него научаваме, че „ Резос, който Диомед бил умъртвил под Троя…, се занимавал с лов. А доказателство за заниманието на Героя с лов било, че глиганите и сърните, пък и каквито животни има в планината, се отправяли на двойки или тройки при жертвеника на Резос, принасяли се в жертва, без да ги връзват, и сами се подлагали на ножа.
Говори се също по този начин, че този Герой отблъсквал чумата от планината… “ Представите за „ самогонния елен “ имат безспорен трако-малоазийски темперамент и показателно оцеляват таман в Странджа.
Неслучайно еленът заема особено място в сцените по тракийските съкровищни предмети, а таман в Странджа той бил идвал при жертвеника на панагира на Св. св. Константин и Елена. Ето за какво някои типично тракийски сюжети върху съкровищните предмети илюстрират в зооморфен код „ саможертвата на елена “.
Такива са сцените в приложения в Луковитското (лъв атакува елен) и Летнишкото (грифон атакува елен) съкровища, в една каничка от Рогозенското богатство (лъв атакува елен) и другаде. И тези „ еленски версии “ заслужават обособен роман.
Тук ще си разреша да посоча, че странджанските „ еленски гробета “ не са на „ жидове “или на титани-великани, а маркират тракийски обредни места на култа към „ Самогонния елен “.
– Кой е най-ценният бит на локалното население и по какъв начин да бъде непокътнат?
– Безспорно това е нестинарството и тъй като Св. св. Константин и Елена след християнизацията на Странджа (изглежда още през IV – V в. сл. Хр.) са станали „ патрони “ на локалните нестинари.
Те и през днешния ден практикуват в с. Българи (бивше Ургари), а нестинарството в неговата достоверна форма беше оповестено от ЮНЕСКО за международно нематериално завещание, защото и през днешния ден тук могат да се видят най-зрелищните и загадъчни антични обреди в Европа.
„ Игрите върху огън “ са се запазили само в Източна Странджа и ги играят годишно от хилядолетия „ нестинари “ и „ нестинарки “.
Многократно имах опцията да видя по какъв начин въздейства „ магията “ на танца в огнения кръг и неописуемият темп на нестинарския барабан: от време на време прифатат (като самобитни неофити) даже и чуждоземни посетители на празника.
Не мога обаче да не посоча, че в наши дни нестинарството породи и самобитен поминък – така наречен огнеходци, което може да постави завършек на достоверния хилядолетен ритуал.
– Коя е най- впечатляващата легенда за Странджа?
– За планината няма легенда, не е явен даже произходът на нейното име. Ал. Фол предложи една хитроумна догадка: тъй като било имало тракийско племе „ тонзи “, той съчини „ тратонзи “ и респективно „ Тратонзос “, откъдето сякаш пристигнало и днешното име на Странджа.
За мен най-интересната и неразучена уместно именита визия е онази, която е обвързвана с древнотракийските долмени. В Странджа ги назовават „ Змеюви дупки “, „ Змеюви къщи “, а тези Змейове са равнозначни с оня „ Дракон “, зад който прозира една от древнотракийските показа за Орфей.
До 70-те години на предишния век някои долмени бяха почитани като параклиси на „ Свети дух “: подобен да вземем за пример поддържаше в с. Стоилово „ баба Дукена “.
И това е тематика за различен независим роман, който изисква обстоен обзор на „ драконовите “ и на някои други присъщи подиуми, само че не на фона на постулирания от траколозите „ тракийски орфизъм “, а на типичните за региона скотовъдно-земеделски обредни практики и вярвания.
Те открояват изключителната протяжност обратно във времето на странджанския фолклор… Чак до тези времена, когато се поставят началата на първите европейски цивилизационни модели.
Д-р Атанас Стойчев Орачев е роден в София през 1953 година Отбива постоянната си военна работа в Българския военно-морски флот и Отряда за битка с естествени бедствия – гр. София като инструктор-водолаз. Ръководител на водолазните работи на експедициите „ Аполония-Странджа” и „ Месамбрия-Хемус”.
Защитава с отличие дипломната си работа, а за изследователска активност Историческият факултет на СУ „ Св. Кл. Охридски” му присъжда премията „ Марин Дринов” за 1982 година
Защитава през 1988-1989 година дисертационния си труд „ Thracia Pontica. Проблеми на извороведското и историографското проучване на Западното Черноморие”.
Автор на над 250 проучвания в профилирания щемпел и на редица монографии, някои от които са издадени и на британски, немски, френски, съветски, испански и японски език.
Тогава историкът Атанас Орачев успокои духовете, като изясни, че най-вероятно се касае за кости от античен некропол. И описа позабравената легенда за Бяла Стана Урдовизка.
Пред „ Труд “ той описа забавни случки, свързани с най-мистичната българска планина Странджа.
– Г- н Орачев, какво е вашето мнение за откритите от деца кости на плажа в Китен. Успяхте ли да ги видите и какво допускате за тях?
– Не можах да ги видя: изкопът беше засипан, а костите отнесени от полицията. От показаните ми фотоси проличава, че те не са били в анатомичен порядък и най-вероятно са от разнесен тукашен гроб тогава, когато с трактор е била „ подравнена “ плажната линия Атлиман (Залива на коня).
Той ще да е бил от некропол - актуален, феодален или древен.
Предположението обаче следва да се удостовери или отхвърли от геофизични изследвания и археоложки сондажи, които да открият характера на възможния некропол. В него ще да са били погребвани жителите на тракийската или пък на средновековната цитадела Урдовиза, която е завладяна и разсипана от генуезкия адмирал Паганино Дория през 1352 година
– Разкажете легендата за Бяла Стана Урдовизка?
– Дължим я на странджанския краевед Георги Попаянов и в главния си вид тя споделя за нея и султан Мурад, който бил обсадил Урдовиза. Там живеела хубавицата Стана, той я изискал за брачна половинка и тя приела, само че поискала бъдещият u брачен партньор да извърши едно нейно предпочитание: земята, която можел да обиколи ездач на кон от изгрев до залез слънце, да бъде освободена от налози.
Турчинът се съгласил и в една ранна заран героинята яхва кон и през целия ден язди през планинските баири и долове. Жребецът се обливал в пяна, но Стана бързала… Преди мръкване тя съумяла да заобиколи Ургари (дн. Българи), Мързево (дн. Кондолово), Граматиково, Заберново, Стоилово, Бяла вода и ред други села (общо 17 или 19 на брой). Вихрената обиколка приключила при северния залив на Урдовиза, само че конят и Стана издъхват от изтощеност.
Султанът обаче е удържал думата си и е освободил от налози обходените села. Оттогава заливът носел името Атлиман (Конски залив), а обиколената област с умишлен ферман е била привилегирована и я нарекли Хасекия. Налице са обаче и гръцки версии за богините-основателки Сиза, Виза и Агата, които на собствен ред е записал писателят Георги Попстаматов.
Фолклористичното разпластяване на другите предания, което направи и учителят-изследовател Елена Банчева, ми разрешава да обобщавам. Първо- в част от наличните гръцки версии се открива съществуването на продуциращи троични антични негръцки подложки. Те имат скотовъдно-земеделски, тоест селски и респективно трако-български темперамент.
Второ - „ преданията “ за Виза, Сиза и Агата са образец за целеустремено късно гръцко творчество (от втората половина на XIX век). То прекроява фолклорни версии, зад които прозират антични показа за трите Велики тракийски богини. Тяхното съществуване първа видя Диляна Ботева, а аз ги обособих и идентифицирах измежду сцените върху тракийските съкровища.
Трето: тези показа са консервирани в Странджа и след християнизацията, с цел да се премислят и в облиците и преданията за Света Марина. Тя също е „ троична “, тъй като тук е известна като Люта, Чурута и Огнена. Особено добре късното гръцко преосмисляне личи при Виза/Урдовиза.
В българския фолклор изпъква Бяла Стана Урдовизка, до момента в който в гръцките версии (заимствани и целеустремено претворени в духа на „ Мегали концепцията “ след 1844 г.) този странджански фолклорен персонаж се свързва с Моновиза и се етимологизира Едногърда под въздействието на визиите за амазонките.
Гръцката версия е повлияла и на българската: странджанци – въпреки да знаят и да пеят за Стана, знаят и за жена българка с една нянка. Така и те възприемат гръцката национална етимология за Урдовиза, която била Моновиза.
„ Едногърдият “ персонаж фолклорното мислене обаче въпреки всичко свързва не с Виза/Урдовиза/Моновиза, а с Мария/Мара – наподобява и с цел да го отличи от Бяла Стана.
– Познавач сте на историята на Странджа, за какви съкровища заровени в планината има митове?
– Такива антични митове де факто няма, или най-малко аз не съм засичал сходни при своите към този момент 40-годишни обходи и анкети в Странджа и нейното крайбрежие.
Има обаче низ от иманярски измислици, които се свързват с Вълчан челник. Тези „ малджийски “ мечти бяха взаимствани от едни „ люде “, дето сякаш трябваше да „ пазят “ българското културно-историческо завещание.
Те даже започнаха да създават и да популяризират „ иманярски карти “, а още през 70-те години на предишния век под тяхното „ скрито “ управление и егидата на Пенчо Кубадински беше основана и „ Лаборатория за разкриване на съкровища по сведение на популацията “. С височайшата благословия и с „ алените карти “ напред те сътвориха сума ти пакости.
Темата изисква независим роман, само че тук ще посоча единствено една от тях – за Бастет.
Един овластен иманяр от тогавашния комитет за просвета Кр. Мутафчиев организира по такава карта разкопки в малкотърновската цитадела „ Голямото градище “, а по-късно и в римския рудник под нея, който беше взривен и през днешния ден е наводнен.
След излизането си от пандиза, където беше вкаран за потвърдено присвоена валута, той не се посвени да разгласи сторените бели за „ изследвания “ на „ Гробницата на египетската богиня Бастет “. И тази история обаче изисква независим роман.
– Какво знаете още за тази Лаборатория за разкриване на съкровища?
– Тази лаборатория даже беше основана с присъединяване на учени, геофизици, над института по Тракология и действа някъде до 1989-1990-а година. На няколко пъти се сблъсквах с нейни служащи.
Те ходеха с иманярски карти, отпред с един полковник и бяха налазили цялата страна. Обясняваха, че като намерят тези съкровища, ще изпълнят хазната.
След 1990 година те продължиха да продават иманярски карти, към 4000-6000 лева струваше една. Т. е. вместо да пазят културното завещание, те започнаха да го грабят. Имаше хора, зарибени от тях, които даже продаваха колите и жилищата си, с цел да си купят иманярска карта и да тръгнат да търсят съкровища.
– Кое е най-интересното място в Странджа, съгласно вас?
– Много са: Странджа добре илюстрира по какъв начин „ прелестният българския пейзаж е изпълнен с история “. От научна позиция са значими землищата, в които има замъци с прилежащи селища, римски вили и селски светилища.
Комплексното им изследване е належаща научна задача, а нейното осъществяване може да очертае по какъв начин незасегнатото от „ варварските нашествия “ тракийско население се влива в българската националност. Особено значимо е да се изследва по цялата повърхност най-малко една планинска цитадела с прилежащо село и некрополи от IV в. сл. Хр. насетне.
– В някои села – Кирово, Вършило, се описват митове за живели в миналото там великани-елини и се споделя за техни гробища? Да имаме вяра ли в тези разкази?
– Тази „ легенда “ съм я записвал и в други села и обходих значително „ Елински гробета “. Версиите за „ великани-елини “ са елементарно разпознаваеми, тъй като отпращат към добре известните легенди за Титаните.
Зад българските показа за тези „ гробета “ още веднъж се крие антична тракийска обредна поставка и тъй като във всички посочени ми „ елински гробета “ няма каквито и да е било следи от некрополи. В случая става въпрос за ритуал, който е обвързван с така наречен Самогонен елен.
През 1977 година в с. Стоилово събрах информации, от които проумях, че става въпрос за съответни свещени места, където еленът бил идвал и самичък подлагал главата си под жертвения нож. Тракийският фетиш към самогонния елен е прочут още на Филострат, който най-вероятно през III в. сл. Хр. е написал съчинението „ Герои “.
От него научаваме, че „ Резос, който Диомед бил умъртвил под Троя…, се занимавал с лов. А доказателство за заниманието на Героя с лов било, че глиганите и сърните, пък и каквито животни има в планината, се отправяли на двойки или тройки при жертвеника на Резос, принасяли се в жертва, без да ги връзват, и сами се подлагали на ножа.
Говори се също по този начин, че този Герой отблъсквал чумата от планината… “ Представите за „ самогонния елен “ имат безспорен трако-малоазийски темперамент и показателно оцеляват таман в Странджа.
Неслучайно еленът заема особено място в сцените по тракийските съкровищни предмети, а таман в Странджа той бил идвал при жертвеника на панагира на Св. св. Константин и Елена. Ето за какво някои типично тракийски сюжети върху съкровищните предмети илюстрират в зооморфен код „ саможертвата на елена “.
Такива са сцените в приложения в Луковитското (лъв атакува елен) и Летнишкото (грифон атакува елен) съкровища, в една каничка от Рогозенското богатство (лъв атакува елен) и другаде. И тези „ еленски версии “ заслужават обособен роман.
Тук ще си разреша да посоча, че странджанските „ еленски гробета “ не са на „ жидове “или на титани-великани, а маркират тракийски обредни места на култа към „ Самогонния елен “.
– Кой е най-ценният бит на локалното население и по какъв начин да бъде непокътнат?
– Безспорно това е нестинарството и тъй като Св. св. Константин и Елена след християнизацията на Странджа (изглежда още през IV – V в. сл. Хр.) са станали „ патрони “ на локалните нестинари.
Те и през днешния ден практикуват в с. Българи (бивше Ургари), а нестинарството в неговата достоверна форма беше оповестено от ЮНЕСКО за международно нематериално завещание, защото и през днешния ден тук могат да се видят най-зрелищните и загадъчни антични обреди в Европа.
„ Игрите върху огън “ са се запазили само в Източна Странджа и ги играят годишно от хилядолетия „ нестинари “ и „ нестинарки “.
Многократно имах опцията да видя по какъв начин въздейства „ магията “ на танца в огнения кръг и неописуемият темп на нестинарския барабан: от време на време прифатат (като самобитни неофити) даже и чуждоземни посетители на празника.
Не мога обаче да не посоча, че в наши дни нестинарството породи и самобитен поминък – така наречен огнеходци, което може да постави завършек на достоверния хилядолетен ритуал.
– Коя е най- впечатляващата легенда за Странджа?
– За планината няма легенда, не е явен даже произходът на нейното име. Ал. Фол предложи една хитроумна догадка: тъй като било имало тракийско племе „ тонзи “, той съчини „ тратонзи “ и респективно „ Тратонзос “, откъдето сякаш пристигнало и днешното име на Странджа.
За мен най-интересната и неразучена уместно именита визия е онази, която е обвързвана с древнотракийските долмени. В Странджа ги назовават „ Змеюви дупки “, „ Змеюви къщи “, а тези Змейове са равнозначни с оня „ Дракон “, зад който прозира една от древнотракийските показа за Орфей.
До 70-те години на предишния век някои долмени бяха почитани като параклиси на „ Свети дух “: подобен да вземем за пример поддържаше в с. Стоилово „ баба Дукена “.
И това е тематика за различен независим роман, който изисква обстоен обзор на „ драконовите “ и на някои други присъщи подиуми, само че не на фона на постулирания от траколозите „ тракийски орфизъм “, а на типичните за региона скотовъдно-земеделски обредни практики и вярвания.
Те открояват изключителната протяжност обратно във времето на странджанския фолклор… Чак до тези времена, когато се поставят началата на първите европейски цивилизационни модели.
Д-р Атанас Стойчев Орачев е роден в София през 1953 година Отбива постоянната си военна работа в Българския военно-морски флот и Отряда за битка с естествени бедствия – гр. София като инструктор-водолаз. Ръководител на водолазните работи на експедициите „ Аполония-Странджа” и „ Месамбрия-Хемус”.
Защитава с отличие дипломната си работа, а за изследователска активност Историческият факултет на СУ „ Св. Кл. Охридски” му присъжда премията „ Марин Дринов” за 1982 година
Защитава през 1988-1989 година дисертационния си труд „ Thracia Pontica. Проблеми на извороведското и историографското проучване на Западното Черноморие”.
Автор на над 250 проучвания в профилирания щемпел и на редица монографии, някои от които са издадени и на британски, немски, френски, съветски, испански и японски език.
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ