Трима души в един спектакъл - за отшелничеството, слепотата и вярата
Постановката на Габровския трагичен спектакъл " За Първото българско царство: Отшелника " изцяло справедливо обра овациите на публиката не единствено из страната, само че и в Народния спектакъл " Иван Вазов " в София. Историческите събития на Първото българско царство са разказани през историята на няколко души, срещнали се при разнообразни условия със Св. Иван Рилски. Пред фена последователно се разкриват действия на праведници и грешници, опълчването на алчността и завистта, настъпило смирение за едни и отводът да бъде признато от други. Остава отворен въпросът кои са зрящите и кои слепците.
С 12-годишния Валентин Петров, който влиза в ролята на Лука - племенника на св. Иван Рилски, режисьора Петринел Гочев и Петко Койчев -директор на Габровския трагичен театър " Рачо Стоянов ", беседваме за отшелничеството, слепотата и вярата.
ВАЛЕНТИН ПЕТРОВ:
Как реши да се запишеш в театрална школа?
Обичам да виждам театрални спектакли, което разпали желанието ми да се занимавам с нещо сходно. Научих за детската театрална школа „ Котешката къща “ към Габровския спектакъл и разбрах, че там е доста занимателно и прелестно. Отидох на кастинг и бях признат. Започнахме с другите деца постепенно и последователно да построяваме колектив. Родителите ми също бяха удовлетворени, че ще пренеса „ театралните изяви ” там.
Къде е по-страшно - на сцената или на контролно?
Аз нямам проблеми в учебно заведение, само че контролните постоянно са страшни. Те крият „ незнайни ”, до момента в който на сцената всичко е игра и развлечение. Листът на контролното гледа начумерено, до момента в който погледите в театъра са доброномарени.
Трудно ли ти беше да научиш толкоз дълъг текст и то на акцент?
Всеки е добър в нещо – един в спорта, различен в математиката, трети в химията, а аз с лекост запаметявам дълги текстове. Мама бе по този начин добра да ме „ натиска ” до научаване на последния ред. В началото беше мъчно, изключително до момента в който играя на сцената. Затова получавах помощ от режисьора Петринел Гочев, който беше извънредно толерантен. На първата подготовка работихме последния ми монолог, а аз бях научил първия. След това научих последния, но още веднъж работихме различен монолог. Така наваксвах, а на идната подготовка ме очакваше следващият различен текст. В последна сметка обаче се оправих. За диалекта ми оказа помощ езиковият експерт на спектакъла Александър Ильов. Домашните от време на време ми се постановяваше да пиша зад сцената.
Как си представяше св. Иван Рилски преди и какво се промени след присъединяване ти в представлението?
Като при всяко дете обликът, който изниква при споменаването на някой Светец, е този от иконите и учебниците. Благодарение на представлението научих, че е живял в пещера в Рила. Разбрах, че хората са вярвали в неговите качества да лекува и оказва помощ. Научих и за срещата му с цар Петър. Чувствам, че докосвайки се до неговия персонаж, съм се докоснал до самия Иван Рилски. Спектакълът предизвика в мен желанието да посетя Рилския манастир и това направих с моето семейство.
Светците екшън герои ли са или са елементарни хора?
Иван Рилски е един елементарен човек. Той е вярвал в Бог, желал е хората да бъдат положителни и почтени. Това, което го разграничава от другите, тогава и в този момент, е неговата добрина и откровено предпочитание да оказва помощ.
Какво би желал да виждат повече хората към себе си?
В спектакъла излиза наяве какъв брой кьорав е българинът за нещата към себе си. Вярвам, че хората имат способността да видят положителното към тях, само че би трябвало просто да го пожелаят. Всеки би трябвало да се научи да прави оценка благородните действия.
Какво за теб е Великден?
Това е празник, който събира фамилията и се свързва с традицията на боядисаните яйца и сладките козунаци.
ПЕТРИНЕЛ ГОЧЕВ
Историята и вярата през призмата на елементарните хора – това ли е гаранцията за правота?
Не. Виждането на „ елементарните “ хора за тези области на човешкото познание и опит не могат да бъдат гаранция за меродавност. Да се отхвърля нуждата от задълбочени познания, които трансформират незнаещия в компетентен, е много безотговорна позиция и когато човек работи от тази позиция, последствията са постоянно разрушителни. Но в конфликта на „ елементарния ” човек с Живата история и Живата религия, с действието им в живота, се ражда една истина и това е истината на сетивата. Да усетиш с тялото си Историята и Вярата е непостижимо за който и да е кабинетен откривател. Едно удостоверение за живия живот от първа ръка, когато е искрено, може да отвори очите ни за неподозирани измерения на живота. В Библията има едно изречение – „ Страшно е да попаднеш в ръката на Живия Бог “. Доста близо е същинското прекарване на нещата. Да четеш за историческа борба е едно, да си вътре и да се опитваш да оцелееш, прерязвайки гърлото на някой като теб, който също желае да оцелее и би направил същото с теб, е друго. Да четеш по какъв начин някой е нахранил пет хиляди души с две риби и пет хляба е едно – звучи като приказка, само че да си последнияТ от тези пет хиляди и да си видял по какъв начин хлябът се множи пред очите ти - друго е.
Как се е трансформирала връзката ни с Бог през вековете?
Не инцидентно описваме Бог като Отец, Баща, дори не татко, тъй като обръщението „ Отче “ има умалителен темперамент – като Тате. Учените хора в църквата настояват, че неговото отношение не се е трансформирало. Той е самият източник на обич. Като неизменим татко. Такова отношение не може да се прекъсне. Човек може да се разведе, да се откаже от другарство, само че няма по какъв начин да отстрани родството с родителите си, нито пък родителите с децата си. Ето по този начин е и с това отношение – не може да изчезне. Можем да го отхвърляме, да го заплюваме, да се опитваме да злоупотребяваме с него, или да нехаем и да си мислим, че това не е част от нас – това е било през вековете, в този момент също. Но родството не се разрушава от настроения и хипотези. То е.
Как носим кръста си – гордо или с вайкане?
Според това по какъв начин виждаме кръста. Ако ни се коства голям и тежък, се вайкаме. Ако е лек и комфортен, си мълчим. Честно казано, не знам по какъв начин другият човек претърпява една или друга част от живота си. Аз много се блъскам и негодувам против някакви неща, несправедливости, отнети права и обич, само че почтено казано това са детинщини. Крайно време е да порасна и да спра. Истината е, че всеки ден се разсънвам и персонално мое решение е по кой път да хвана – в случай че реша мога и да не се помръдна от леглото. Така сигурно тежест няма да има, а кръстът ще остане подпрян на стената и няма да тежи на никого.
Отшелничеството на Св. Иван Рилски постоянно е будило полемики. Според Вас то ли е единственият път към светостта?
Честно казано, не съм взел участие в такива разногласия. По-скоро то не интересува хората отвън Рилския манастир. За мен беше огромна изненада да намеря този материал и посредством него се възпламени ползата ми към Светеца. А самите истории не се занимават с него, а с хора, които са се сблъскали с този чудноват човек. Толкова са живи тези разкази, толкоз същински части от живота има в тях, че аз по-скоро се претърпявам като един от тях, като изплашен и неможещ да се оправи с обстоятелството на чудото, в сравнение с като почитател на Светеца. А за светостта – не знам, дали това е цел на някой. Може би задачата е да преминем някак през живота по този начин, че да останем чисти от разрушителността на злото и гибелта, а по пътя някои от нас реализират светостта.
Самият Вие сте претърпели отшелничество от театъра и то за 7 години – едно значимо библейско число. Катарзис, или единствено надълбоко вдишване на мирис беше този интервал?
Не схващам този интервал по този начин. Правенето на спектакъл може да бъде много прелестно занятие. В края на краищата става дума за игра, изкуствата са умела игра, каквато не е самият живот. Там нещата са много по–истински. В живота едно дете се ражда в действителност, един човек в действителност си отива, една обич в действителност се случва, или една неистина в действителност опустошава всичко. Просто се уморих от тази игра - театъра. Междувременно ми се роди още едно дете, строих нов дом, обичах, мразех, лъгах и споделях истината - значими неща. После взех решение да направя едно зрелище, а човек елементарно се пристрастява към източниците на наслаждение. Човек обича да играе, даже неосъзнато. Просто аз съзнавам това. Е, и част от хляба си изкарвам по този метод.
За какво още сме слепи?
Не обичам да приказвам от името на доста хора. Тези систематизирания постоянно изключват някого и са погрешни, даже да наподобяват в думите си в действителност. В момента в действителност виждам доста неприятно. Опитвам се да изсвирвам на пиано и мъчно виждам нотите, дребните знаци, петолинието се раздвоява и виждам лъжливи линии. Мисля, че тъкмо по този метод изгубвам действителна визия за живота, виждам подправени врагове, или герои, пропущам основни събития в живота си, или не съумявам да се вслушам в хармонията на любовта, която е към мен. Но както споделя Апостол Павел – един ден ще прогледнем и ще забележим всичко ясно. Чакам този ден!
Какво е за Вас Великден?
Аз съм християнин и за мен Великден има същото значение, като за всички християни – Възкресението на нашия Господ, Иисус Христос.
ПЕТКО КОЙЧЕВ
Ранена ли е към момента българската просвета и заличими ли са белезите?
Времето заличава всички белези. Години наред обаче политиката на страната беше неразбираема във връзка с културата. В опитите си да намерим подобаващия вид за финансиране, загубихме доста насъбран опит, загубихме една построена просвета в публиката ни. Сега, несъмнено, нещата се трансформират, съгласно мен театърът стартира интервал на напредък и репертоарите на огромна част от държавните културни институти го потвърждават, само че и освен. Наличието на доста групи и организации, занимаващи се с просвета, само че в частния бранш, демонстрира, че ползата към културния артикул пораства, само че към момента сме първоначално.
Недооценяването или оцеляването е по-страшно за един създател?
Оцеляването е наложително, само че оценяването е нещо, което дава криле на създателя. Кое е по-страшНото... не знам, всеки персонално дефинира за себе си, само че едно е несъмнено, с цел да твориш би трябвало да си жив.
Според феновете - представлението е самоуверено, въздействащо, многопластово и извънредно. Какво е то съгласно Вас?
Според мен е всичко това, което феновете са определили. Аз бих допълнил, че „ За Първото българско царство: Отшелника ” е напомнящ театър. Напомня ни, че не сме сами, че има една божествена мощ, на която би трябвало да се опрем.
Погълна ли спектакълът сцената на Народния спектакъл, както бяха първичните опасения, или в противен случай – съумя да го извиси?
Сцената на Народен спектакъл „ Иван Вазов ” ни извиси. С Божията помощ успяхме да развълнуваме и да „ пренесем ” публиката хиляда години обратно, единствено с цел да открие, че тогава нещата не са били доста разнообразни от в този момент. Тук е моментът да благодаря на екипа на Народния спектакъл и персонално на шефа – Мариус Донкин, за поканата и помощта, която ни оказват.
Как реагира публиката на смелостта на спектакъла?
13 спирания с овации по време на самия театър, няколко биса, разчувствани очи, сълзи и без да пресилвам голямо неспокойствие. За мое благополучие, това неспокойствие го има и в очите на публиката в по-малките градове. След гастрола в Карлово и Ловеч, една част от хората ни чакаха и желаеха да споделят мнението си с екипа. Това е смисълът – да си тръгнеш от един театър с нещо – положително въодушевление, тематика за размисъл, избрана страст и т. н.
Гостувате към този момент на няколко подиуми отвън Габрово. Какво следва?
На спектакъла му следва да пътува, с цел да го видят повече хора. А в театъра в този момент се работи върху текста на Антон Страшимиров – „ Свекърва ”. Отново режисьор е Петринел Гочев. Предстои и другият режисьор Васил Дуев да стартира работа. Той е част от трупата на Габровския спектакъл и направи два спектакъла в границите на този сезон при нас – „ Истината или се осмеляваш ” и „ Начало на спектакъла ” - авторска режисура, компилация от негови текстове и типичен творби. Първоначалната концепция беше да сътвори театър за 27 март, който да изиграем един път, като привет за публиката в Габрово. Интересът към постановката беше огромен и това ни накара да премислим. Сега на Васил Дуев му следва да поработи още малко върху „ Начало на спектакъла ”, тъй като с него откриваме Международния фестивал на комедийния театър – Габрово’19. Това ще е 11-то издание на фестивала, чийто хазаин е Габровският спектакъл. Месец май е фестивален месец в града и ще насочим огромна част от силата на екипа в реализирането на фестивала, това е и времето на Габровския карнавал. Селекционер на Международния фестивал на комедийния театър тази година е Мирела Иванова, която е драматург в Народен спектакъл „ Иван Вазов “.
За какво още сме слепи?
За доста неща, само че от ден на ден ослепяваме за себе си...
Какво е за Вас Великден?
Почивка... Шегата настрани – време за най-близките ти хора, време за себе си, време за размисъл и Възкресение.
С 12-годишния Валентин Петров, който влиза в ролята на Лука - племенника на св. Иван Рилски, режисьора Петринел Гочев и Петко Койчев -директор на Габровския трагичен театър " Рачо Стоянов ", беседваме за отшелничеството, слепотата и вярата.
ВАЛЕНТИН ПЕТРОВ:
Как реши да се запишеш в театрална школа?
Обичам да виждам театрални спектакли, което разпали желанието ми да се занимавам с нещо сходно. Научих за детската театрална школа „ Котешката къща “ към Габровския спектакъл и разбрах, че там е доста занимателно и прелестно. Отидох на кастинг и бях признат. Започнахме с другите деца постепенно и последователно да построяваме колектив. Родителите ми също бяха удовлетворени, че ще пренеса „ театралните изяви ” там.
Къде е по-страшно - на сцената или на контролно?
Аз нямам проблеми в учебно заведение, само че контролните постоянно са страшни. Те крият „ незнайни ”, до момента в който на сцената всичко е игра и развлечение. Листът на контролното гледа начумерено, до момента в който погледите в театъра са доброномарени.
Трудно ли ти беше да научиш толкоз дълъг текст и то на акцент?
Всеки е добър в нещо – един в спорта, различен в математиката, трети в химията, а аз с лекост запаметявам дълги текстове. Мама бе по този начин добра да ме „ натиска ” до научаване на последния ред. В началото беше мъчно, изключително до момента в който играя на сцената. Затова получавах помощ от режисьора Петринел Гочев, който беше извънредно толерантен. На първата подготовка работихме последния ми монолог, а аз бях научил първия. След това научих последния, но още веднъж работихме различен монолог. Така наваксвах, а на идната подготовка ме очакваше следващият различен текст. В последна сметка обаче се оправих. За диалекта ми оказа помощ езиковият експерт на спектакъла Александър Ильов. Домашните от време на време ми се постановяваше да пиша зад сцената.
Как си представяше св. Иван Рилски преди и какво се промени след присъединяване ти в представлението?
Като при всяко дете обликът, който изниква при споменаването на някой Светец, е този от иконите и учебниците. Благодарение на представлението научих, че е живял в пещера в Рила. Разбрах, че хората са вярвали в неговите качества да лекува и оказва помощ. Научих и за срещата му с цар Петър. Чувствам, че докосвайки се до неговия персонаж, съм се докоснал до самия Иван Рилски. Спектакълът предизвика в мен желанието да посетя Рилския манастир и това направих с моето семейство.
Светците екшън герои ли са или са елементарни хора?
Иван Рилски е един елементарен човек. Той е вярвал в Бог, желал е хората да бъдат положителни и почтени. Това, което го разграничава от другите, тогава и в този момент, е неговата добрина и откровено предпочитание да оказва помощ.
Какво би желал да виждат повече хората към себе си?
В спектакъла излиза наяве какъв брой кьорав е българинът за нещата към себе си. Вярвам, че хората имат способността да видят положителното към тях, само че би трябвало просто да го пожелаят. Всеки би трябвало да се научи да прави оценка благородните действия.
Какво за теб е Великден?
Това е празник, който събира фамилията и се свързва с традицията на боядисаните яйца и сладките козунаци.
ПЕТРИНЕЛ ГОЧЕВ
Историята и вярата през призмата на елементарните хора – това ли е гаранцията за правота?
Не. Виждането на „ елементарните “ хора за тези области на човешкото познание и опит не могат да бъдат гаранция за меродавност. Да се отхвърля нуждата от задълбочени познания, които трансформират незнаещия в компетентен, е много безотговорна позиция и когато човек работи от тази позиция, последствията са постоянно разрушителни. Но в конфликта на „ елементарния ” човек с Живата история и Живата религия, с действието им в живота, се ражда една истина и това е истината на сетивата. Да усетиш с тялото си Историята и Вярата е непостижимо за който и да е кабинетен откривател. Едно удостоверение за живия живот от първа ръка, когато е искрено, може да отвори очите ни за неподозирани измерения на живота. В Библията има едно изречение – „ Страшно е да попаднеш в ръката на Живия Бог “. Доста близо е същинското прекарване на нещата. Да четеш за историческа борба е едно, да си вътре и да се опитваш да оцелееш, прерязвайки гърлото на някой като теб, който също желае да оцелее и би направил същото с теб, е друго. Да четеш по какъв начин някой е нахранил пет хиляди души с две риби и пет хляба е едно – звучи като приказка, само че да си последнияТ от тези пет хиляди и да си видял по какъв начин хлябът се множи пред очите ти - друго е.
Как се е трансформирала връзката ни с Бог през вековете?
Не инцидентно описваме Бог като Отец, Баща, дори не татко, тъй като обръщението „ Отче “ има умалителен темперамент – като Тате. Учените хора в църквата настояват, че неговото отношение не се е трансформирало. Той е самият източник на обич. Като неизменим татко. Такова отношение не може да се прекъсне. Човек може да се разведе, да се откаже от другарство, само че няма по какъв начин да отстрани родството с родителите си, нито пък родителите с децата си. Ето по този начин е и с това отношение – не може да изчезне. Можем да го отхвърляме, да го заплюваме, да се опитваме да злоупотребяваме с него, или да нехаем и да си мислим, че това не е част от нас – това е било през вековете, в този момент също. Но родството не се разрушава от настроения и хипотези. То е.
Как носим кръста си – гордо или с вайкане?
Според това по какъв начин виждаме кръста. Ако ни се коства голям и тежък, се вайкаме. Ако е лек и комфортен, си мълчим. Честно казано, не знам по какъв начин другият човек претърпява една или друга част от живота си. Аз много се блъскам и негодувам против някакви неща, несправедливости, отнети права и обич, само че почтено казано това са детинщини. Крайно време е да порасна и да спра. Истината е, че всеки ден се разсънвам и персонално мое решение е по кой път да хвана – в случай че реша мога и да не се помръдна от леглото. Така сигурно тежест няма да има, а кръстът ще остане подпрян на стената и няма да тежи на никого.
Отшелничеството на Св. Иван Рилски постоянно е будило полемики. Според Вас то ли е единственият път към светостта?
Честно казано, не съм взел участие в такива разногласия. По-скоро то не интересува хората отвън Рилския манастир. За мен беше огромна изненада да намеря този материал и посредством него се възпламени ползата ми към Светеца. А самите истории не се занимават с него, а с хора, които са се сблъскали с този чудноват човек. Толкова са живи тези разкази, толкоз същински части от живота има в тях, че аз по-скоро се претърпявам като един от тях, като изплашен и неможещ да се оправи с обстоятелството на чудото, в сравнение с като почитател на Светеца. А за светостта – не знам, дали това е цел на някой. Може би задачата е да преминем някак през живота по този начин, че да останем чисти от разрушителността на злото и гибелта, а по пътя някои от нас реализират светостта.
Самият Вие сте претърпели отшелничество от театъра и то за 7 години – едно значимо библейско число. Катарзис, или единствено надълбоко вдишване на мирис беше този интервал?
Не схващам този интервал по този начин. Правенето на спектакъл може да бъде много прелестно занятие. В края на краищата става дума за игра, изкуствата са умела игра, каквато не е самият живот. Там нещата са много по–истински. В живота едно дете се ражда в действителност, един човек в действителност си отива, една обич в действителност се случва, или една неистина в действителност опустошава всичко. Просто се уморих от тази игра - театъра. Междувременно ми се роди още едно дете, строих нов дом, обичах, мразех, лъгах и споделях истината - значими неща. После взех решение да направя едно зрелище, а човек елементарно се пристрастява към източниците на наслаждение. Човек обича да играе, даже неосъзнато. Просто аз съзнавам това. Е, и част от хляба си изкарвам по този метод.
За какво още сме слепи?
Не обичам да приказвам от името на доста хора. Тези систематизирания постоянно изключват някого и са погрешни, даже да наподобяват в думите си в действителност. В момента в действителност виждам доста неприятно. Опитвам се да изсвирвам на пиано и мъчно виждам нотите, дребните знаци, петолинието се раздвоява и виждам лъжливи линии. Мисля, че тъкмо по този метод изгубвам действителна визия за живота, виждам подправени врагове, или герои, пропущам основни събития в живота си, или не съумявам да се вслушам в хармонията на любовта, която е към мен. Но както споделя Апостол Павел – един ден ще прогледнем и ще забележим всичко ясно. Чакам този ден!
Какво е за Вас Великден?
Аз съм християнин и за мен Великден има същото значение, като за всички християни – Възкресението на нашия Господ, Иисус Христос.
ПЕТКО КОЙЧЕВ
Ранена ли е към момента българската просвета и заличими ли са белезите?
Времето заличава всички белези. Години наред обаче политиката на страната беше неразбираема във връзка с културата. В опитите си да намерим подобаващия вид за финансиране, загубихме доста насъбран опит, загубихме една построена просвета в публиката ни. Сега, несъмнено, нещата се трансформират, съгласно мен театърът стартира интервал на напредък и репертоарите на огромна част от държавните културни институти го потвърждават, само че и освен. Наличието на доста групи и организации, занимаващи се с просвета, само че в частния бранш, демонстрира, че ползата към културния артикул пораства, само че към момента сме първоначално.
Недооценяването или оцеляването е по-страшно за един създател?
Оцеляването е наложително, само че оценяването е нещо, което дава криле на създателя. Кое е по-страшНото... не знам, всеки персонално дефинира за себе си, само че едно е несъмнено, с цел да твориш би трябвало да си жив.
Според феновете - представлението е самоуверено, въздействащо, многопластово и извънредно. Какво е то съгласно Вас?
Според мен е всичко това, което феновете са определили. Аз бих допълнил, че „ За Първото българско царство: Отшелника ” е напомнящ театър. Напомня ни, че не сме сами, че има една божествена мощ, на която би трябвало да се опрем.
Погълна ли спектакълът сцената на Народния спектакъл, както бяха първичните опасения, или в противен случай – съумя да го извиси?
Сцената на Народен спектакъл „ Иван Вазов ” ни извиси. С Божията помощ успяхме да развълнуваме и да „ пренесем ” публиката хиляда години обратно, единствено с цел да открие, че тогава нещата не са били доста разнообразни от в този момент. Тук е моментът да благодаря на екипа на Народния спектакъл и персонално на шефа – Мариус Донкин, за поканата и помощта, която ни оказват.
Как реагира публиката на смелостта на спектакъла?
13 спирания с овации по време на самия театър, няколко биса, разчувствани очи, сълзи и без да пресилвам голямо неспокойствие. За мое благополучие, това неспокойствие го има и в очите на публиката в по-малките градове. След гастрола в Карлово и Ловеч, една част от хората ни чакаха и желаеха да споделят мнението си с екипа. Това е смисълът – да си тръгнеш от един театър с нещо – положително въодушевление, тематика за размисъл, избрана страст и т. н.
Гостувате към този момент на няколко подиуми отвън Габрово. Какво следва?
На спектакъла му следва да пътува, с цел да го видят повече хора. А в театъра в този момент се работи върху текста на Антон Страшимиров – „ Свекърва ”. Отново режисьор е Петринел Гочев. Предстои и другият режисьор Васил Дуев да стартира работа. Той е част от трупата на Габровския спектакъл и направи два спектакъла в границите на този сезон при нас – „ Истината или се осмеляваш ” и „ Начало на спектакъла ” - авторска режисура, компилация от негови текстове и типичен творби. Първоначалната концепция беше да сътвори театър за 27 март, който да изиграем един път, като привет за публиката в Габрово. Интересът към постановката беше огромен и това ни накара да премислим. Сега на Васил Дуев му следва да поработи още малко върху „ Начало на спектакъла ”, тъй като с него откриваме Международния фестивал на комедийния театър – Габрово’19. Това ще е 11-то издание на фестивала, чийто хазаин е Габровският спектакъл. Месец май е фестивален месец в града и ще насочим огромна част от силата на екипа в реализирането на фестивала, това е и времето на Габровския карнавал. Селекционер на Международния фестивал на комедийния театър тази година е Мирела Иванова, която е драматург в Народен спектакъл „ Иван Вазов “.
За какво още сме слепи?
За доста неща, само че от ден на ден ослепяваме за себе си...
Какво е за Вас Великден?
Почивка... Шегата настрани – време за най-близките ти хора, време за себе си, време за размисъл и Възкресение.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ