Министерството на културата е вредно за живота на Тютюневия град
Последният скандал към съборените съборетини, за които група жители претендират да са скъпо историческо завещание, би трябвало да роди най-малко две-три положителни инициативи. Примерно - ново законодателство, преструктуриране на отрасловите ведомства и служби, децентрализация на пълномощията и парите, " промяна " на културния министър от безспорен монарх в редови член на държавното управление и така нататък
За страдание, за следващ път нищо сходно не се случи. Вместо това, бе разиграна баналната до погнуса сценка " Всички в кафяво, единствено господин министъра и присъдружните му служители - задачите в бяло! " Или както Нане изяснява на Вуте какво знамение е новогодишната заря в София: " Нема, нема, па току си... и мамата, и лелята, а след това отново нема... "
Ясно е защо ще си приказваме оттук насетне - за прословутите тютюневи хранилища в Пловдив. Откак пукна демокрацията преди 32 години, в мокрите сънища на едни те се прераждат в огледални копия на " Лувъра ", " Ермитаж " -а, " Болшой спектакъл " или " Ковънт гардън ", а на други - в близнак на " Емпайър стейт билдинг " (най-малко), хотели от веригите " Хилтън " и " Мариот " или " някакви " си по-обикновени търговски или бизнес центрове.
Това е тъжната и грозна истина за тютюневите хранилища. Ако човек ги види отдалеко и без очила, ще тръгне да ги избавя и консервира в истинския им тип. Като ги види от близко, откъм гърба и от вътрешната страна - сигурно първата му работа ще е да се " обади " на булдозерите и фадромите.
В първата категория " мечтатели ", естествено, влиза представителната извадка на така наречен партиен и интелектуален хайлайф, позната като политическа класа. Амбициите на нейните жители са известни - хем да запишат имената си в златните страници на българската народна власт, хем да изкарат някой лев сякаш около другото.
Интимната им мисъл обаче е " леко " по-завоалирана: това да стане, без да се карат с никого, без да подписват нищо, без някой да стовари отговорността върху драгоценните им гърбове,
без някой да прати донос по техен адрес в прокуратурата
и да станат за кашмер и на кокошките.
Във втората категория " мечтатели " също не е загадка кой влиза и за какво. При тях нещата обаче са надалеч по-ясни и еднопосочни: имаме един парцел, имаме едни пари, имаме една концепция, ще развъртим печеливш бизнес и ще умножим парите си най-малко три пъти. Или най-малко по този начин наподобяват нещата в профил, тъй като откогато вървят дейните разправии към въпросните тютюневи хранилища, никой от протестиращите и забраняващите не се сети (по-скоро - не пожела) да попита притежателите и евентуалните вложители какво тъкмо желаят да построят върху руините, на какъв брой хора ще обезпечат работа,
какви налози ще заплащат на общината и на страната,
по какъв начин ще подчинят новите си придобивки на вековната интелектуална традиция под тепетата и какъв брой би им коствало това.
Има и една трета категория хора, участващи интензивно в " процеса ". В театъра и в шоубизнеса им викат клакьори. Тоест - фенове, които или ръкопляскат и замерят актьорите и шоу звездите със сутиени и бикини, или крещят и псуват, до момента в който " бомбардират " сцената с плодове и зеленчуци.
Днес тези хора считат себе си за гражданско общество, а " професионалните " си дела - за само верни. Нищо, че доста постоянно най-малко две трети от тях въобще не вдяват защо става дума. В противоположен случай никак нямаше да стачкуват, тъй като щяха да постъпят по същия метод.
Лакмусът е безпощадно непогрешим. Човек получава едно само завещание - два декара във към момента бъдещия столичен парк " Въртопо ". Реституцията минава и отпътува, промяната на предназначението на земята - от земеделска в строително " леке " - също. Един прелестен ден, при наследника идват вложители, които му оферират
750 000 евро кеш за земята плюс два жилището от по 100 квадрата
и четири паркоместа в бъдещия 10-етажен блок. Или общо към 3 милиона лв..
От другата страна на офертата стои делничният факт, че въпросните два декара са обичани на всички притежатели на кучета в региона, а общината счита върху тях да построи и детска площадка, и безвъзмезден публичен паркинг за 50 леки коли. Проблемът е, че общината няма " огледален " имот за заменка, а кметът и съветниците му не желаят да купят декарите по пазарни цени, след което да ги подарят на данъкоплатците и гласоподавателите си.
Оттук нататък задачата става все по-сложна, само че решението си остава все по този начин просто като фасул. Няма жител и селяндур на света, който ще се откаже от единственото си завещание в интерес на съкварталците. Няма и съкварталци на света, които ще седнат и ще съберат 750 000 евро, с цел да изплатят двата декара в своя изгода. А общината взема решение проблема по единствения вероятен метод - прави се на умряла лисица. Хем не заплаща нищо на наследника, хем не прави детска площадка и безвъзмезден паркинг,
хем не разрешава върху тези два декара да се прави каквото и да било.
Даже не разрешава стъпването върху тях, само че го прави по този начин, че никой нищо да не разбере.
Горе-долу - това е " завареното състояние " в така наречен Тютюнев град под седемте тепета. Неговата явна простота обаче дотам подвигна антисистемния адреналин на служебния културен министър Велислав Минеков, че късно през нощта той скъса " едни " предупредителни ленти и нахлу в непознат парцел - без да изиска позволение от притежателите му, без да разполага със " съответния " правосъден акт и без да е съпроводен от дежурни служители на реда и дежурен прокурор. Всички тези " реквизити " в тази ситуация - дружно или по настрана - са безусловно наложителни, тъй като в случай че някой от тях липсва,
служебният министър сигурно ще бъде наказан за безчинство.
Черният комизъм настрани. Ако действието се развиваше в Съединени американски щати, той като нищо щеше да бъде убит в изискванията на неизбежна самозащита и навлизане в непозната благосъстоятелност без позволение. Както обаче гласи едно от най-дежурните български оправдания - тука е по този начин! Тоест - всеки има право да прави каквото му хрумне, стига да е на власт даже и за девет седмици и половина. На фотографията - в качеството си на длъжностно лице, министър Минеков нахлува в непознат парцел без позволение, без правосъдна заповед и без да е съпроводен от представители на Министерство на вътрешните работи и дежурен прокурор. При това - в извънработно време и без притежателите на парцела да имат даже смътна визия какво се случва зад гърбовете им.
Всъщност, като споменахме така наречен Тютюнев град и до момента в който още не сме подхванали тематиката всъщност, споделяме нещо сакрално. Такова " животно няма ", в никакъв случай не е имало и, в случай че продължаваме да я караме по досегашния метод, в никакъв случай няма да има.
Това е фикс концепция, наметната с някакви интелектуални " парцалки " и призвана да наподобява като Латинския квартал на Париж. Корените й се губят някъде в средата на 80-те години на предишния век, когато пловдивският проектант Кирил Тодоров Делев (1934-2007 г.) трансформира двата склада на Кудоглу в неповторимо за времето си културно пространство.
Първообразът на концепцията е някогашната варненска фабрика за печки " Вулкан ", която през 70-те и 80-те години на предишния век бе предоставена за " котило " на варненските художници, от което се пръкнаха интелектуални титани като Стоимен Стоилов, Георги Лечев, Ванко Урумов, Милко Божков, Петьо Маринов, Венцеслав Антонов, Александър Капричев и още... най-малко 50-60 самобитни гения.
За разлика от черноморската столица обаче в Града под тепетата не се случи нищо такова. Идеята на проектант Делев е посрещната с бурни овации и с още по-бурни ръкопляскания е изпратена в междуведомственото несъществуване.. неотложно и без право на митинг или обжалване. За да възкръсне три десетилетия по-късно, само че под вънкашност нова и под име непознато. И по-точно - като един от интелектуалните пирони, убедили съответните институции в Брюксел да удостоят Пловдив с купата " Европейска столица на културата 2019 година ".
Точно по този начин - става дума за същинския план, прочут като " Тютюневият град ", а не за градоустройствено-архитектурната измислица, поради която служебният министър на културата Велислав Минеков и подопечния му началник на НИНКН - арх. Петър Петров, в продължение на цяла седмица подвигаха врява, обиждаха и заплашваха, а най-после -
като осъзнаха, че са настъпили мотиката от неправилната страна
- толкоз скоропостижно се скриха на несъмнено в бункера на властта, че дори по едно " Извинявайте ", не съумяха да изсъскат.
И по този начин, защо в действителност става дума, съгласно самите създатели на плана :
" Тютюневите хранилища в Пловдив са зона, която съхранява характерна история и капацитет. Макар и в по-голямата си част те да са излезли от приложимост, постройките не са забравени, а регионът очарова със своя дух и архитектура. Възможностите за отчасти опазване, възстановяване и преобразяване на региона в културно място са значими за нас и са заложени в апликационната книга на града ни с плана " Тютюневият град ".
Проектът „ Тютюневият град “ попада в клъстер „ Градски фантазии “ в плановата платформа ТРАНСФОРМИРАНЕ от програмата на Пловдив 2019, останалите три са Сливане, Възраждане и Релаксиране. Трансформиране значи видоизменение и възстановяване на забравени и изоставени градски пространства. Трансформиране е и платформата, която създава нови подходи в образованието на младежите, на гледната точка и опциите за жителите. Състои се от три клъстера:
- Градски фантазии,
- Река на въображението,
- Образовай се.
Проектът бе задействан в годините на кандидатурата 2013 - 2015, а в годините на подготовка на купата " Европейска столица на културата " (2015- 2018) и в годината на купата (2019) бе разпрострат в целокупност... "
Толкоз с благите уводни думи и намеците, че за разлика от г- министъра Минеков и господин шефа Петров, ние знаем повече, в сравнение с пишем и приказваме. Започваме изясняването на абсурда с така наречен безобразно и варварско заличаване на културното завещание под тепетата всъщност.
Пред очите ви е скрийншот от интерактивната карта " Община Пловдив - културно завещание ".
Според едно уверение, издадено от Министерството на културата през 2017 година, странната фигура, оградена с тъмнооранжев силует, е прословутата " Територия с културно-историческо завещание със статут на колективен археологически и архитектурно-строителен монумент на културата, монумент на урбанизма и културния пейзаж, историческа зона " Филипопол - Тримонциум - Пловдив " , която през май 2000 година е удостоена от Националния съвет за запазване на паметниците на културата и от министъра на културата със статут " Групова недвижима културна полезност ".
С други думи - единствено със седем-осем подписа, тогавашният културен началник Емма Москова и сътрудниците й, назначени персонално от нея във въпросния съвет (всъщност, това е първообраза на днешния Национален институт за недвижимо културно завещание - НИНКН, и неговия предходник - Националният институт за паметниците на културата - НИПК), отделят близо една пета от Пловдив и строго не разрешават на притежателите, наемателите, вложителите, живущите и работещите там
даже да кихат и да кашлят без позволение от най-високо място.
Е, в случай че не си платят по един от познатите способи - кеш, брой или на ръка...
Виждате ли жълтата стрелка накъде сочи? Точно по този начин - към едно нищо и никакво зеленикаво петънце, оградено с три-четири бели точки. Това петънце, уважаеми читателю, е една от аргументите за " складовата " нервност, обладала министъра на културата - господин Минеков, и шефа на НИНКН - господин Петров. Или, в случай че съдим по верните тълкования на верните медии, е " Тютюневия град ", който едни олигарси нелегално и вандалски разрушават.
На скрийншота изпод петънцето към този момент се вижда в неговия разпрострат вид. Става дума за " триъгълника " сред бул. " Христо Ботев ", ул. " Булаир " и ул. Авксентий Велешки ".
Дясната неправилна геометрична фигура в действителност е един от най-известните пловдивски тютюневи хранилища. Навремето, несъмнено, тъй като сега положението му е толкоз окаяно, че с изключение на за срутване, не стана за нищо друго. Е, за котило на наркомани и клошари си е идеално, само че това е тематика на различен диалог. Забравяме го за миг, защото този склад никой не желае да го бута и по тази причина никой не се интересува от него.
Погледите са вперени в " жълтия " четириъгълник или така наречен емблематичен обект в " Тютюневия град ", разположен на бул. " Христо Ботев " № 51-53 и съборен макар всички старания, положени от министър Минеков и шеф Петров.
Неистините, изречени от двамата прислужници на народа, са три.
Първо - този триъгълник няма нищо общо с плана " Тютюневият град ".
Второ - въпросният обект е тютюнев склад единствено във ведомствено обременените мечти на министър Минеков (защото по този начин са му казали) и на шеф Петров (защото очевидно по този начин му изнася). Според нотариалният акт, удостоверяващ покупко-продажбата на парцела през декември 2021 година, и съгласно пловдивския кадастър, едната сграда е " Селскостопанска постройка ", а другата " Жилищна постройка ". И никой в никакъв случай - нито преди 10 ноември 1989 година, нито по-късно - е имал някакви искания да прави въпросната селскостопанска постройка монумент на културата. Не за друго, а тъй като става дума за най-обикновена сграда, призвана да прави работа, а не някой да се фука с нея. Даже си е грозновата, както се вижда и с невъоръжено око!
Следва продължение, от което ще разберете за кого важи поговорката " Кой лъже - на вЪже! " и за кого - нейната кавър версия " Кой маже - на Малдивите! "
За страдание, за следващ път нищо сходно не се случи. Вместо това, бе разиграна баналната до погнуса сценка " Всички в кафяво, единствено господин министъра и присъдружните му служители - задачите в бяло! " Или както Нане изяснява на Вуте какво знамение е новогодишната заря в София: " Нема, нема, па току си... и мамата, и лелята, а след това отново нема... "
Ясно е защо ще си приказваме оттук насетне - за прословутите тютюневи хранилища в Пловдив. Откак пукна демокрацията преди 32 години, в мокрите сънища на едни те се прераждат в огледални копия на " Лувъра ", " Ермитаж " -а, " Болшой спектакъл " или " Ковънт гардън ", а на други - в близнак на " Емпайър стейт билдинг " (най-малко), хотели от веригите " Хилтън " и " Мариот " или " някакви " си по-обикновени търговски или бизнес центрове.
Това е тъжната и грозна истина за тютюневите хранилища. Ако човек ги види отдалеко и без очила, ще тръгне да ги избавя и консервира в истинския им тип. Като ги види от близко, откъм гърба и от вътрешната страна - сигурно първата му работа ще е да се " обади " на булдозерите и фадромите.
В първата категория " мечтатели ", естествено, влиза представителната извадка на така наречен партиен и интелектуален хайлайф, позната като политическа класа. Амбициите на нейните жители са известни - хем да запишат имената си в златните страници на българската народна власт, хем да изкарат някой лев сякаш около другото.
Интимната им мисъл обаче е " леко " по-завоалирана: това да стане, без да се карат с никого, без да подписват нищо, без някой да стовари отговорността върху драгоценните им гърбове,
без някой да прати донос по техен адрес в прокуратурата
и да станат за кашмер и на кокошките.
Във втората категория " мечтатели " също не е загадка кой влиза и за какво. При тях нещата обаче са надалеч по-ясни и еднопосочни: имаме един парцел, имаме едни пари, имаме една концепция, ще развъртим печеливш бизнес и ще умножим парите си най-малко три пъти. Или най-малко по този начин наподобяват нещата в профил, тъй като откогато вървят дейните разправии към въпросните тютюневи хранилища, никой от протестиращите и забраняващите не се сети (по-скоро - не пожела) да попита притежателите и евентуалните вложители какво тъкмо желаят да построят върху руините, на какъв брой хора ще обезпечат работа,
какви налози ще заплащат на общината и на страната,
по какъв начин ще подчинят новите си придобивки на вековната интелектуална традиция под тепетата и какъв брой би им коствало това.
Има и една трета категория хора, участващи интензивно в " процеса ". В театъра и в шоубизнеса им викат клакьори. Тоест - фенове, които или ръкопляскат и замерят актьорите и шоу звездите със сутиени и бикини, или крещят и псуват, до момента в който " бомбардират " сцената с плодове и зеленчуци.
Днес тези хора считат себе си за гражданско общество, а " професионалните " си дела - за само верни. Нищо, че доста постоянно най-малко две трети от тях въобще не вдяват защо става дума. В противоположен случай никак нямаше да стачкуват, тъй като щяха да постъпят по същия метод.
Лакмусът е безпощадно непогрешим. Човек получава едно само завещание - два декара във към момента бъдещия столичен парк " Въртопо ". Реституцията минава и отпътува, промяната на предназначението на земята - от земеделска в строително " леке " - също. Един прелестен ден, при наследника идват вложители, които му оферират
750 000 евро кеш за земята плюс два жилището от по 100 квадрата
и четири паркоместа в бъдещия 10-етажен блок. Или общо към 3 милиона лв..
От другата страна на офертата стои делничният факт, че въпросните два декара са обичани на всички притежатели на кучета в региона, а общината счита върху тях да построи и детска площадка, и безвъзмезден публичен паркинг за 50 леки коли. Проблемът е, че общината няма " огледален " имот за заменка, а кметът и съветниците му не желаят да купят декарите по пазарни цени, след което да ги подарят на данъкоплатците и гласоподавателите си.
Оттук нататък задачата става все по-сложна, само че решението си остава все по този начин просто като фасул. Няма жител и селяндур на света, който ще се откаже от единственото си завещание в интерес на съкварталците. Няма и съкварталци на света, които ще седнат и ще съберат 750 000 евро, с цел да изплатят двата декара в своя изгода. А общината взема решение проблема по единствения вероятен метод - прави се на умряла лисица. Хем не заплаща нищо на наследника, хем не прави детска площадка и безвъзмезден паркинг,
хем не разрешава върху тези два декара да се прави каквото и да било.
Даже не разрешава стъпването върху тях, само че го прави по този начин, че никой нищо да не разбере.
Горе-долу - това е " завареното състояние " в така наречен Тютюнев град под седемте тепета. Неговата явна простота обаче дотам подвигна антисистемния адреналин на служебния културен министър Велислав Минеков, че късно през нощта той скъса " едни " предупредителни ленти и нахлу в непознат парцел - без да изиска позволение от притежателите му, без да разполага със " съответния " правосъден акт и без да е съпроводен от дежурни служители на реда и дежурен прокурор. Всички тези " реквизити " в тази ситуация - дружно или по настрана - са безусловно наложителни, тъй като в случай че някой от тях липсва,
служебният министър сигурно ще бъде наказан за безчинство.
Черният комизъм настрани. Ако действието се развиваше в Съединени американски щати, той като нищо щеше да бъде убит в изискванията на неизбежна самозащита и навлизане в непозната благосъстоятелност без позволение. Както обаче гласи едно от най-дежурните български оправдания - тука е по този начин! Тоест - всеки има право да прави каквото му хрумне, стига да е на власт даже и за девет седмици и половина. На фотографията - в качеството си на длъжностно лице, министър Минеков нахлува в непознат парцел без позволение, без правосъдна заповед и без да е съпроводен от представители на Министерство на вътрешните работи и дежурен прокурор. При това - в извънработно време и без притежателите на парцела да имат даже смътна визия какво се случва зад гърбовете им.
Всъщност, като споменахме така наречен Тютюнев град и до момента в който още не сме подхванали тематиката всъщност, споделяме нещо сакрално. Такова " животно няма ", в никакъв случай не е имало и, в случай че продължаваме да я караме по досегашния метод, в никакъв случай няма да има.
Това е фикс концепция, наметната с някакви интелектуални " парцалки " и призвана да наподобява като Латинския квартал на Париж. Корените й се губят някъде в средата на 80-те години на предишния век, когато пловдивският проектант Кирил Тодоров Делев (1934-2007 г.) трансформира двата склада на Кудоглу в неповторимо за времето си културно пространство.
Първообразът на концепцията е някогашната варненска фабрика за печки " Вулкан ", която през 70-те и 80-те години на предишния век бе предоставена за " котило " на варненските художници, от което се пръкнаха интелектуални титани като Стоимен Стоилов, Георги Лечев, Ванко Урумов, Милко Божков, Петьо Маринов, Венцеслав Антонов, Александър Капричев и още... най-малко 50-60 самобитни гения.
За разлика от черноморската столица обаче в Града под тепетата не се случи нищо такова. Идеята на проектант Делев е посрещната с бурни овации и с още по-бурни ръкопляскания е изпратена в междуведомственото несъществуване.. неотложно и без право на митинг или обжалване. За да възкръсне три десетилетия по-късно, само че под вънкашност нова и под име непознато. И по-точно - като един от интелектуалните пирони, убедили съответните институции в Брюксел да удостоят Пловдив с купата " Европейска столица на културата 2019 година ".
Точно по този начин - става дума за същинския план, прочут като " Тютюневият град ", а не за градоустройствено-архитектурната измислица, поради която служебният министър на културата Велислав Минеков и подопечния му началник на НИНКН - арх. Петър Петров, в продължение на цяла седмица подвигаха врява, обиждаха и заплашваха, а най-после -
като осъзнаха, че са настъпили мотиката от неправилната страна
- толкоз скоропостижно се скриха на несъмнено в бункера на властта, че дори по едно " Извинявайте ", не съумяха да изсъскат.
И по този начин, защо в действителност става дума, съгласно самите създатели на плана :
" Тютюневите хранилища в Пловдив са зона, която съхранява характерна история и капацитет. Макар и в по-голямата си част те да са излезли от приложимост, постройките не са забравени, а регионът очарова със своя дух и архитектура. Възможностите за отчасти опазване, възстановяване и преобразяване на региона в културно място са значими за нас и са заложени в апликационната книга на града ни с плана " Тютюневият град ".
Проектът „ Тютюневият град “ попада в клъстер „ Градски фантазии “ в плановата платформа ТРАНСФОРМИРАНЕ от програмата на Пловдив 2019, останалите три са Сливане, Възраждане и Релаксиране. Трансформиране значи видоизменение и възстановяване на забравени и изоставени градски пространства. Трансформиране е и платформата, която създава нови подходи в образованието на младежите, на гледната точка и опциите за жителите. Състои се от три клъстера:
- Градски фантазии,
- Река на въображението,
- Образовай се.
Проектът бе задействан в годините на кандидатурата 2013 - 2015, а в годините на подготовка на купата " Европейска столица на културата " (2015- 2018) и в годината на купата (2019) бе разпрострат в целокупност... "
Толкоз с благите уводни думи и намеците, че за разлика от г- министъра Минеков и господин шефа Петров, ние знаем повече, в сравнение с пишем и приказваме. Започваме изясняването на абсурда с така наречен безобразно и варварско заличаване на културното завещание под тепетата всъщност.
Пред очите ви е скрийншот от интерактивната карта " Община Пловдив - културно завещание ".
Според едно уверение, издадено от Министерството на културата през 2017 година, странната фигура, оградена с тъмнооранжев силует, е прословутата " Територия с културно-историческо завещание със статут на колективен археологически и архитектурно-строителен монумент на културата, монумент на урбанизма и културния пейзаж, историческа зона " Филипопол - Тримонциум - Пловдив " , която през май 2000 година е удостоена от Националния съвет за запазване на паметниците на културата и от министъра на културата със статут " Групова недвижима културна полезност ".
С други думи - единствено със седем-осем подписа, тогавашният културен началник Емма Москова и сътрудниците й, назначени персонално от нея във въпросния съвет (всъщност, това е първообраза на днешния Национален институт за недвижимо културно завещание - НИНКН, и неговия предходник - Националният институт за паметниците на културата - НИПК), отделят близо една пета от Пловдив и строго не разрешават на притежателите, наемателите, вложителите, живущите и работещите там
даже да кихат и да кашлят без позволение от най-високо място.
Е, в случай че не си платят по един от познатите способи - кеш, брой или на ръка...
Виждате ли жълтата стрелка накъде сочи? Точно по този начин - към едно нищо и никакво зеленикаво петънце, оградено с три-четири бели точки. Това петънце, уважаеми читателю, е една от аргументите за " складовата " нервност, обладала министъра на културата - господин Минеков, и шефа на НИНКН - господин Петров. Или, в случай че съдим по верните тълкования на верните медии, е " Тютюневия град ", който едни олигарси нелегално и вандалски разрушават.
На скрийншота изпод петънцето към този момент се вижда в неговия разпрострат вид. Става дума за " триъгълника " сред бул. " Христо Ботев ", ул. " Булаир " и ул. Авксентий Велешки ".
Дясната неправилна геометрична фигура в действителност е един от най-известните пловдивски тютюневи хранилища. Навремето, несъмнено, тъй като сега положението му е толкоз окаяно, че с изключение на за срутване, не стана за нищо друго. Е, за котило на наркомани и клошари си е идеално, само че това е тематика на различен диалог. Забравяме го за миг, защото този склад никой не желае да го бута и по тази причина никой не се интересува от него.
Погледите са вперени в " жълтия " четириъгълник или така наречен емблематичен обект в " Тютюневия град ", разположен на бул. " Христо Ботев " № 51-53 и съборен макар всички старания, положени от министър Минеков и шеф Петров.
Неистините, изречени от двамата прислужници на народа, са три.
Първо - този триъгълник няма нищо общо с плана " Тютюневият град ".
Второ - въпросният обект е тютюнев склад единствено във ведомствено обременените мечти на министър Минеков (защото по този начин са му казали) и на шеф Петров (защото очевидно по този начин му изнася). Според нотариалният акт, удостоверяващ покупко-продажбата на парцела през декември 2021 година, и съгласно пловдивския кадастър, едната сграда е " Селскостопанска постройка ", а другата " Жилищна постройка ". И никой в никакъв случай - нито преди 10 ноември 1989 година, нито по-късно - е имал някакви искания да прави въпросната селскостопанска постройка монумент на културата. Не за друго, а тъй като става дума за най-обикновена сграда, призвана да прави работа, а не някой да се фука с нея. Даже си е грозновата, както се вижда и с невъоръжено око!
Следва продължение, от което ще разберете за кого важи поговорката " Кой лъже - на вЪже! " и за кого - нейната кавър версия " Кой маже - на Малдивите! "
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ