Портрет на една дама“ е не само най-доброто произведение на

„ Портрет на една дама “ е освен най-хубавото произведение на Хенри Джеймс, само че и една от най-забележителните книги на всички времена. Доказателство, че женската душа, обрисувана от перото на талант, допира всяко последващо потомство със своята уловена човещина и неукротим ентусиазъм към хубостта. Драматичен роман за изменничество и съкрушени фантазии, само че също и за силата на характера, който се калява единствено в огъня на страданието.

Откъс:

Изабел Арчър беше млада жена с доста хрумвания и удивително богато въображение. За свое благополучие притежаваше по-изтънчен разум от множеството хора, измежду които ориста ѝ бе отредила да живее; имаше по-широк взор върху околната конюнктура и се стремеше към познания, които постоянно допираха непознати области. В своята среда тя минаваше за човек с неизмеримо бездънен ум; тъй като тези чудесни хорица постоянно се възхищаваха от мощния разсъдък, какъвто сами не притежаваха, и говореха за Изабел като за нечуван източник на познания – жена, за която твърдяха, че е прочела всички класици в превод. Леля ѝ откъм бащина страна, мисис Веъриън, един път популяризира слуха, че Изабел пишела книга – мисис Веъриън боготвореше книгите, – и уверяваше, че племенницата ѝ ще стане писателка.

Мисис Веъриън се прекланяше пред литературата с възприятието на човек, който е лишен от нюх към нея. В огромната ѝ къща, забележителна с мозаичните си маси и декоративни тавани, нямаше библиотека и човек можеше да открие единствено пет-шест романа с меки корици, подредени на лавица в стаята на една от госпожиците Веъриън. Фактически мисис Веъриън поддържаше досег с литературата само посредством списанието „ Ню Йорк Интървюър “; и както сама забелязваше с цялостно съображение, откакто човек прочетял „ Интървюър “, загубвал всякаква религия в културата. Но даже и това списание тя се стараеше да държи по-далеч от очите на своите дъщери, тъй като бе решила да ги възпита „ както би трябвало “, и те не четяха безусловно нищо.

Нейните изявления за литературните писания на Изабел, несъмнено, не отговаряха на действителността; девойката в никакъв случай не бе правила опити да написа и не се стремеше към авторски лаври. Тя нямаше заложба да се изрича документално и не смяташе, че има изключителни способности; имаше единствено известно разбиране, че хората с право я третират като човек, който стои над тях. Дали това беше по този начин, или не, е обособен въпрос, само че хората имаха право да се възхищават от нея, в случай че бяха откровени в убеждението си. Всъщност на нея постоянно ѝ се струваше, че мозъкът ѝ работи по-бързо от техния, и това пораждаше в душата ѝ известна непоносимост към другите, която елементарно можеше да се вземе за интелектуално предимство. Нека кажем незабавно, че Изабел вероятно можеше елементарно да се поддаде на самомнителност; тя постоянно анализираше със удовлетворение личния си характер; имаше табиет да счита за естествено – без задоволителни учредения, – че постъпва правилно; позволяваше си лукса от време на време сама да се прекланя пред себе си.

Междувременно нейните заблуждения и неточности бяха постоянно такива, че един биограф, който държи на достолепието на своя воин, не трябва никога да се стопира в детайли на тях. Нейните разсъждения представляваха плетеница от смътни хрумвания и показа, които никой човек с престиж не се бе опитвал да оправи. Мненията си тя изграждаше по собствен личен метод и това я беше довело до хиляди смешни несъгласия. На моменти откриваше, че е направила комични неточности, и тогава в продължение на седмица се отдаваше на буйно угодничество. След това обаче вдигаше глава повече от всеки път, тъй като изпитваше неутолимо предпочитание да мисли добре за себе си. Беше си изработила доктрина, че единствено по този начин животът има стойност; че човек би трябвало да бъде измежду първите, би трябвало да има изискано душевно устройство (за себе си беше сигурна, че го притежава), би трябвало да живее единствено измежду светли простори, воден от естествена мъдрост, щастливи импулси, от непрестанно и благородно ентусиазъм. Човек не биваше да се съмнява в себе си, така както не трябва да се съмнява в най-хубавия си приятел; трябваше да се стреми да бъде за себе си своят най-хубав другар, да бъде най-хубавата си компания.

Въображението на девойката съдържаше известно достойнство, което ѝ правеше редица положителни услуги и в същото време ѝ играеше редица неприятни смешки. Тя прекарваше половината от времето си да размишлява за хубостта, смелостта и великодушието; в душата и бе заседнало твърдото решение да счита света за източник на прояснение, на свободна изява на безстрашни прояви; смяташе за позорно човек да се опасява и да се срами. Изпитваше голяма вяра, че в никакъв случай няма да извърши нещо неправилно. И когато откриваше, че се е отнесла незаслужено към някого (подобно изобретение я караше да трепери, като че ли се бе избавила от капан, който можеше да я унищожи), мисълта, че съществува даже най-малката възможност да му навреди, я хвърляше в смут. Подобна възможност ѝ се струваше най-страшното нещо, което би могло да ѝ се случи. Обикновено смяташе, че постоянно може да разграничи несправедливото от справедливото.

Тя мразеше аморалните неща и когато имаше откровено предпочитание, нормално успяваше да ги открие. Неморално беше да вземем за пример да постъпваш подло, да завиждаш на другите, да се държиш лицемерно или грубо с хората; тя се бе сблъсквала с доста малко от пороците в този свят, само че познаваше дами, които мамеха и се стараеха да си навредят взаимно. Подобни прояви я възмущаваха, тъй като човек не можеше да не ги презре. Разбира се, заплахата да притежаваш висок дух криеше и заплаха от демонстрация на своенравие – заплахата да развяваш знамето, откакто крепостта се е предала; нещо, което беше толкоз подмолно, че надали не би опозорило самото знаме. Но Изабел, която познаваше доста малко от заплахите, на които една млада жена можеше да се изложи, се ласкаеше от мисълта, че такива несъгласия в никакъв случай няма да се появят в личното ѝ държание. Животът ѝ трябваше постоянно да хармонира с нейните най-положителни прояви; тя трябваше да бъде това, за което се представяше, и да се показва такава, каквато беше в реалност. Понякога стигаше до такава степен, че желаеше да изпадне в тежко състояние, с цел да изпита удоволствието да постъпи по този начин героично, както би наложил съответният случай.

С оскъдните си знания, с наивните си идеали, със самоувереността си – колкото простодушна, толкоз и непоколебима, – със своите разбирания, взискателни и в същото време снизходителни към другите, със своя темперамент, изтъкан от жадност за познания и взискателност, от възторзи и безразличие, със своето предпочитание да се показа колкото може по-добре в очите на света, с твърдото си решение да види, да опита и да узнае всичко, с деликатния си, неизпълнителен и разгорещен дух, със буйното си предпочитание за персонална демонстрация в живота тя би могла елементарно да стане жертва на строгата рецензия, в случай че моята цел не беше да събудя у читателя по-снизходително и по-положително отношение към нея...