Поривът за свобода у нас и вятърът на промяната през

Поривът за независимост у нас и вятърът на смяната през януари 1989 г. 

 

Краят на 80-те години на 20. век – видимо България наподобява като страна, в която хората живеят добре под управлението на Българската комунистическа партия. Всъщност режимът на Тодор Живков е под мощна интернационална изолираност поради така наречен възродителен развой, принудително изменящ имената на българските мюсюлмани с християнски. Хладни са връзките със Съюз на съветските социалистически републики, където Михаил Горбачов върви по пътя на перестройката - път, който Живков отхвърля да следва.

 
Другари, ние решийме да изчакаме, да видиме… и най-сетне, в случай че се постанова, ще се преустройваме. Нека в този момент да погледаме, да видиме, в този момент ще се поснижиме, да мине тая стихия, па по-късно ще видиме какво ще прайме. Не знам другарите от БЗНС… Те виждам повече са се найстроили по този начин, да вървят… Но ние чакаме, по този начин е ние най-после, в случай че нещо… Ако не мине бурята, най-после ще се преустройваме.
Тодор Живков – общоприет секретар на Централен комитет на Българска комунистическа партия /1956-1989/: 09.04.1987

Бурята освен не отминава, а занапред следва. България е натрупала нетърпим външен дълг, а стопанската система ѝ се разпада. Появяват се първите признаци на дисидентско придвижване макар цялостното осведомително затъмнение и натиска. В тази обстановка на историческо първо посещаване у нас идва на 19 януари 1989 година френският президент Франсоа Митеран.

 
Точно преди 35 години Франсоа Митеран пристигна в България, тъй като искаше да стартира политика на отваряне към страните от Централна и Източна Европа. Неговото предпочитание беше да се развиват стопански и културни взаимоотношения със страни като България. 1989 година е значима за французите, защото се отбелязва 200-годишнината от Френската гражданска война от 1789 година Президента Франсоа Митеран пристигна в София с една доста значима дума – независимост, защото той искаше да насърчи българските интелектуалци и президенти, да реализират и осъществят тази независимост, което се случва малко по-късно. Разбира се, не Франсоа Митеран е дал свободата на българския народ. Това беше динамичност, която беше почнала да се развива. Той просто искаше да насърчи хората и да покаже, че Франция е солидарна с този ентусиазъм за независимост.
Мишел Елчаниноф – мъдрец и есеист

Първото посещаване на френски държавен глава в България е запомнено с фамозната закуска с 12 български интелектуалци на 20 януари в резиденцията на френския дипломат в София. От българска страна в нея вземат участие Желю Желев, Блага Димитрова, Радой Ралин, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Николай Василев, акад. Алексей Шелудко, Анжел Вагенщайн, Светлин Русев, Стефан Продев, Барух Шамлиев и Копринка Червенкова.

- Всичко беше обвързвано с нашия така наречен Клуб за поддръжка на гласността и преустройството. Французите доста от близо следяха какво се случва. Там имаше един техен чиновник, който се споделяше Ив Мамвил и беше доста непосредствен другар на всички нас. Той имаше доста плътни контакти с цялата група и една вечер късно той ми донесе поканата.  

- А какви тематики дискутирахте на самата закуска с Франсоа Митеран? 

- Нямаше закрепен дневен ред, този да приказва за това, различен за друго. Там индивидът, който говореше най-политически беше Желю Желев. Той по тази причина беше пристигнал, с цел да опише какви са концепциите на тази неправителствена организация и да каже по какъв метод желаеме да ги реализираме. Това беше в действителност централното изявление. Останалото бяха „ колатерални вреди ".  

- А беше ли наясно със обстановка у нас френският президент? 

- Да, мисля, че го бяха подготвили. Бяха му разказали какво се случва в България, по какъв начин има въпреки всичко някакви неправителствени организации, т.е. има хора, които имат отношение към някакви промени. Тогава още не беше ясно по какъв начин ще се случат те. Да ви кажа, че беше доста мърлява работа, но… в следствие тя стартира да се избистря.

Франсоа Митеран разчупва безусловно извънредно протокола като упорства за свободен диалог със студентите в Софийския университет " Свети Климент Охридски ". Преди да се обърне към студентите той е разгласен за почетен лекар на Софийския университет. Френската преса написа, че българските секрети служби наподобява са подценили обстановката, защото младежите преодоляват страха.  

Например въпросът: " Да запазим ли старите водачи? " е ясно ориентиран към несменяемия Тодор Живков. Митеран дава отговор дипломатично: 

 

 
Със сигурност е хубаво, че мъже от, да речем, поколенията в първа младост заемат виновни постове. Но в случай че няма такива... Роден съм в регион с лозя. А за всички артикули на лозата се споделя, че се усъвършенстват с възрастта - това е моята упоритост!
Франсоа Митеран – президент на Франция / 1981 – 1995 г./: 20.01.1989

След тази среща Митеран споделя на френските кореспонденти с усмивка: " Тук нещо ври и остава единствено капакът да се вдигне... "

 

Копринка Червенкова – публицист:

- Когато сте контактували между тях какво си казвахте, вие въпреки всичко сте поемали огромен риск в това тоталитарно общество, в което всичко се следеше и се знаеше?

- Всеки си беше поел риска самостоятелно и бише решил какво да прави. Това не е нещо, което сме обсъждали доста в детайли. Имаше доста огромна взаимност, тъй като, когато мен ме уволниха януари от редакцията на в. “Култура ”, аз до ноември получавах пари, равняващи се на моята заплата, на запис. Това бяха пари, които моите сътрудници, другари и съклубници събираха сред себе си и ми ги изпращаха. Такъв вид връзки имахме, които сме не запомнили към този момент, че са вероятни. Тогава те съществуваха!

- А когато ви уволниха от в. “Култура ”, имахте ли право да работите някъде другаде?

- Ами, в случай че ме назначат - да. Имаше някакъв намек за нещо доста забутано, някъде, “може нещо да уредим ”. Но аз споделих, че работя във в. “Култура ” и желая да остана там. Тогава основният редактор Григор Чернев, на мястото на Стефан Продев, ме помоли да си подам оставката, с цел да не му сътворявам проблеми. Отговорих му, че “нямам никакво предпочитание да го отнемам от проблеми и няма да си подам оставката ”. На него Георги Йорданов (б.ред. - по това време вицепремиер и министър на културата) му подреди да ме уволни. Това беше!

 
Дисидентите не са идеолози, това не са хора, които боравят с оръжие и те не са бунтовници. Това са човеци, които работят по един ненасилствен метод, с намерено лице и техните дейности са персонални дейности. И без значение дали става дума за Чехословакия, Съюз на съветските социалистически републики или България, това са хора, които са изначално уязвими, когато се изправят пред един тоталитарен режим. В тази накърнимост се състои тяхната мощ. Те разполагат единствено с тялото си, когато стачкуват, излагали са се на риск да попаднат в пандиза. Това са хора, които се показват свободно и които са наричали нещата с същинските им имена, диктатурата са я наричали тирания. Дисидентството изигра голяма роля, някои от тях станаха ръководещи, несъмнено не във всички страни. Като Вацлав Хавел, Лех Валенса, само че би трябвало да подчертая, че съгласно мен дисидентите не са хора, които търсят властта непременно.
Мишел Елчаниноф – мъдрец и есеист

В България интелектуалците, участвали на срещата с Митеран, постоянно са подложени на критика, че не са били същински дисиденти, а по-скоро хора, които са желали “социализъм с човешко лице ”. 

 

Копринка Червенкова - публицист: 

- А какво се случи с хората от вашия клуб след демократичните промени, когато вие тръгнахте по разнообразни пътища? 

- Ами, ние се провалихме. Ние всички се провалихме. Ние не си дадохме сметка, че идва един интервал, в който би трябвало да участваме в този живот. Ние си казвахме “то някак си ще стане, ще се случи ”. Е, не се случи. Допуснахме, влязоха вътре в играта един напълно инцидентни хора, ей по този начин събрани от пътя. Там се явяваше някой и споделяше: “Аз имам политическа партия. ” Няма да не помни Елка Константинова, Бог да я елементарни, която дойде и сподели: “Ние сме Радикалдемократическата партия. ” Питаме я: “Е, кои сте вие? ”. Тя дава отговор: “Ами, трима души - аз, Александър Йорданов и Михаил Неделчев. ” Така тези хора влязоха в управлението на тогавашното Съюз на демократичните сили и действително започнаха да ръководят страната. А ние, ей по този начин от мърлящина се провалихме. Оставихме всичко това да изтече, тъй като мислехме, че сме си свършили работата, а не сме я свършили.

 

Комунистическият режим чака, че първата публична визита на френски държавен глава В България при започване на януари 1989 година ще оправи ненапълно накърнения му имидж, само че в реалност се случва точно противоположното. " Посещението на Митеран даде кураж на тези, които желаеха да се опълчват на тоталитарния режим ", декларира Желю Желев, който по-късно става първият демократично определен президент на България след рухването на комунизма.