Професор Николай Овчаров представя приносното издание „Великите владетели на Второто българско царство“
Популярният български археолог проф. Николай Овчаров, прочут със своите изследвания в Перперикон, Татул, Велико Търново, Мисионис, Урвич и Велики Преслав, ни повежда на ново странствуване из българската история с първокласното издание „ Великите владетели на Второто българско царство “.
Книгата следва да излезе на пазара на 15 март, а формалното ѝ показване ще се състои на 20 март 2024 година от 18:00 ч. в Sofia Hotel Balkan (пл. „ Неделя “ 5), където книгата ще показа проф. доктор Пламен Павлов.
С „ Великите владетели на Второто българско царство “ проф. Овчаров ни връща към времена на храбри рицари, пагубни нашествия и чумни епидемии, на дворцови интриги, възходи и падения на големи империи, през които българският народ освен е оживял, а е оставил и важен отпечатък върху международната история.
Сред аргументите за триумфа ни са храбростта и разсъдливостта на редица велики владетели, които не се отхвърлят от грандиозната концепция на Симеон Велики за българска империя. Шестима от тях проф. Овчаров преглежда в това осветляващо издание.
Допълнена с 93 страници с цветни фотоси и карти, тази книга събира най-актуалната информация за царете Калоян, Иван Асен II, Константин Тих Асен, Теодор Светослав Тертер, Иван Александър и Иван Шишман, които със своите дейности дефинират историята на Второто българско царство – от бързия му напредък след освобождението от византийска власт до героичната опозиция против османското настъпление.
В книгата проф. Овчаров показва и голям брой малко известни, неотдавна открити обстоятелства за Второто българско царство – открития, до които се е достигнало с помощта на археологическите разкопки, само че и с помощта на изследването на средновековни летописи, хвърлящи нова светлина върху събитията и личностите.
„ Великите владетели на Второто българско царство “ не е просто роман за един интервал от българската история. Това е въздействащ, наличен и прочувствен актуален прочит на цялата българска средновековна история – като част от европейската история и като завет за българите през днешния ден.
Професор лекар на историческите науки Николай Овчаров е археолог, прочут със своите изследвания в Перперикон, Татул, Велико Търново, Велики Преслав, Мисионис и Урвич. Автор е на десетки книги и стотици изявления на тематика средновековна история и е преподавал в редица български и непознати университети. Кавалер е на медал „ Св. св. Кирил и Методий “ с огърлие за изключителни заслуги в региона на културата и е притежател на най-високото отличие на Министерството на културата – „ Златен век “ с огърлие. През 2024 година става почетен професор на Стопанска академия „ Димитър А. Ценов ”.
Из „ Великите владетели на Второто българско царство “ от проф. Николай Овчаров
ПАНОРАМА НА ЕДНА ЕПОХА С НЕЙНИТЕ ЗНАКОВИ ЛИЧНОСТИ
От антични времена изследването и осмислянето на историята на страните и народите намира своята най-въздействаща интерпретация през орисите на емблематичните персони. Ко¬гато става дума за „ тъмната “, само че и толкоз ярка (!) ера на Сред-новековието, такива са владетелите – императорите (в нашата традиция царе) на „ международните “ и „ по-малките “ империи, запад¬ните крале, източните кагани, шахове и султани, всевъзможните „ князе “ по цялата земя… И е изцяло разбираемо, че за тогаваш¬ните летописци историята, започваща със Сътворението на све¬та, Рождеството на Исус Христос или с друга сакрална фигура от най-голям сан (например пророка Мохамед), е обсъждана „ меж¬ду “ царуването на съответни владетели предвид на хронологиче¬ската рамка на историческата творба.
В новата си книга, сама по себе си впечатляващ и богато илю¬стриран том, проф. Николай Овчаров прави изчерпателен като фактология, само че доста повече концептуален прочит на история¬та и културата на средновековна България през XII – XIV в. Идея¬та великите владетели на Второто българско царство да бъдат показани в самобитен летописен фасон, е повече от спо¬лучлива! Заглавието следва личната ни българска традиция, в същото време е нещо като антитеза на известната поредност „ Прокълнатите крале “ на Морис Дрюон. При това Николай Ов¬чаров споделя с читателите, че творбите на френския публицист са му повлияли, малко или доста, да опише за орисите и делата на своите герои. Разбира се, Николай Овчаров е археолог и исто¬рик, чийто теоретичен и креативен път е прекомерно друг от този на белетриста, само че това ни минимум не му е попречило да построи трогателен и занимателен исторически роман – „ специфичност “, която е налице и в предходните му към стотина книги… Непременно държа да отбележа тези качества на креативното писане на Нико¬лай Овчаров, тъй като той, уви, е измежду малцината наши историци, които умеят да въвлекат читателя в самата тъкан на научната материя, вместо да го „ затрупат “ с претенциозни разсъждения, постоянно и с съвсем неразбираема сякаш „ строго “ академична лексика и терминология.
В Пролога на своята историческа „ сага “ Николай Овчаров еле¬гантно, само че изрично формулира постановката за средновеков¬ната Българска империя. Тръгвайки от изворите на най-старата ни история, създателят безапелационно демонстрира дълбоките корени на българската държавна идеология и по какъв начин тя е доразвита от цар Си-меон Велики – България да се трансформира в средище на универсалната християнска империя! И както можем да се убедим сами, не става дума за някаква мегаломанска концепция, а за осмислянето на ролята на българите в тогавашния свят – мислене, което стъпва върху античната история на нашите земи и шеметното израстване на страната, нейната нематериалност и просвета в епохата на Златния век… Наистина, превратностите на историята не разрешават Симеоновата имперска концепция да бъде осъществена в цялостния си бля¬сък, само че още старите френски византолози признаваха, че българ¬ският цар е по-велик от Карл Велики, тъй като слага основите на една цивилизация… Така или другояче, оттук насетне средновековна България не е „ кралство “, а точно „ империя “ до самата си полити¬ческа крах – факт, който е отразен в редица писмени монументи на Изток и на Запад, в това число в средновековните гербовници!
Първият от „ основните “ герои на проф. Овчаров е победонос¬ният цар Калоян, чиято персона вълнува учения от доста години. Неслучайно споделяме „ основни герои “, тъй като създателят се стопира дос¬татъчно обширно и на делата на по-големите Калоянови братя Теодор-Петър и Асен, „ братята освободители “ (с цялостно право мо¬жем да ги назовем по този начин!), възродители на погиналата през 1018 година българска страна. Проф. Овчаров майсторски увлича читателя в комплицираните политически и дипломатически ходове на „ благородния мъж Йоаниций “, както изначало дистанцирано го назовава папа Инокентий – ходове на интелектуално квалифициран, деятелен и волеви общественик, човек, кадърен на смели, рисковани, само че и обмис¬лени военни акции. Факт е, че единствено за някакви си десетина години политиката на цар Калоян трансформира съвсем забравената от света България в политическа и военна мощ от европейски мащаб.
Следващият от героите на сагата „ Великите владетели “, ес¬тествено, е Иван Асен II, чиято съществена характерност за Нико¬лай Овчаров е „ Императорът “! Освен че наблюдава в елементи по¬литиката на популярния цар, създателят загърбва нормалната при представянето на Иван Асен патетика, клишетата за „ положителния цар “, прословутите му „ сватби “ и т. н., като го показва в мак¬симално вероятната справедлива светлина. Онова, което със сигур¬ност ще остане в съзнанието на читателя, е необятният обсег, с който работи този наш държател, избран в Бориловия синодик като „ … най-великият от българските царе… “. И с цялостно съображение, тъй като бурите, връхлетели България след неговата гибел, не успя¬ват да изличат построеното от него – макар териториалните загуби и кървавите вътрешни битки при директните му наследници.
В категорията на великите владетели на Второто българско царство Николай Овчаров с цялостно право слага несправедливо пре¬небрегвания, обруган от старите ни историци цар Константин Тих Асен. Преди години известният наш медиевист Иван Божилов писа: „ Константин Тих е една от най-трагичните фигури в исто¬рията на Второто българско царство. Не би могло да се каже, че той не се е опитвал да изведе България от сериозното състоя¬ние, в което се е намирала, само че ориста проваляла напъните му… “. Всъщност, както демонстрира Николай Овчаров, сходно виждане е прекомерно прочувствено и в последна сметка погрешно... Усилията на цар Константин в множеството случаи са имали позитивен резултат, без значение от обратите и капризите на същата тази съдба… Именно заради това самобитната реабилитация на този наш държател никога не е самоцелна, а се опира на реални¬те обстоятелства. „ Няма подозрение – написа проф. Овчаров, – че цар Кон¬стантин Тих Асен в действителност е спорна и комплицирана персона, (…) живял в динамична и сложна ера, наследявайки от своите прародители съсипия и безпорядък в държавата… “ и който е имал
„ … своите звездни мигове и тежки провали… “. Така или другояче, в действителност „ злочестият цар “ Константин се демонстрира като спо¬собен и деятелен държател, който се оправя с каскада от комплицирани вътрешни и външнополитически проблеми. Затова неговата реа-билитация е акт на правдивост, на отговорност от страна на историческата просвета. В нова, ненапълно непозната светлина, проф. Овчаров предста¬вя и цар Теодор Светослав, най-яркият представител на динас¬тичния жанр Тертеровци. При това не на фона на злощастния му татко Георги I Тертер, без значение от положителните думи и за него (ку-манският хански потомък, „ … който българите величаели… “), а в качеството му на самоизградила се „ в придвижване “ историческа персона. Към името на Светослав създателят ненапълно в маниера на Морис Дрюон прибавя характерността „ хитроумен “. Дейст-вително, митарствата на българския принц, които припомнят авантюристичен разказ, образуват у него политически качества в духа на Макиавели. Изгубилият на практика всичко царски наследник и заточеник при татарите, в последна сметка освен си връща бащи-ния трон, само че преодолява татарската надмощие, дава урок на Византия и на вътрешната съпротива, не пощадява даже своя чичо диктатор Алдимир… И, в края на краищата изважда страната от траялата десетилетия тежка рецесия.
Цар Иван Александър Асен, идващият от основните герои на сагата за великите царе на Второто царство, носи характерис¬тиката „ Миротворецът “. И това не е единствено политическа оценка за общественик, пълководец и посланик, а и сполучлива метафора за една комплицирана персона, построила собствен личен „ свят “ („ мир “ на старобългарски), раздиран от всемирски, верски и даже и от семей¬ни бури… В последна сметка комплицираната персона на цар Иван Алек¬сандър е показана по автентичен и безапелационен метод. Николай Овчаров прави оценка поновому някои от най-важните военни и ди¬пломатически акции на българския цар, вплитайки в своя роман истински хрумвания във връзка с неговата вътрешна и външна политика, духовната сфера, културния живот, изкуството, кни¬жовността... Както и при предходните герои в тази книга, авто¬рът „ освежава “ картината с наблюденията си на археолог и про¬учвател на градове и замъци, съумява да почисти „ оптиката “ на историческия взор към значими публични и геополитически процеси в български, балкански и европейския мащаб.
По инерция и до през днешния ден цар Иван Шишман е представян като слаб и безхарактерен държател, чиято трагична орис буди състрадание и нищо повече… Фактите демонстрират тъкмо противоположното, когато се вникне в историческите свидетелства за трагичната, само че и ярка фигура на последният цар и „ господин Търновски “. С безапелационни причини Николай Овчаров опровергава основания от истори¬ци и писатели погрешен облик на един заслужен общественик, който с цялостно право може да бъде присъединен към националните ни герои и мъченици на и за България. По тази причина определението „ За¬щитникът “ към името на Иван Шишман е заслужено и повече от тъкмо – удостоверяват го освен злостните думи на осман¬ските хронисти, само че и археологическите свидетелства, почерпени от личния професионален опит на проф. Овчаров.
Разказът на трагичната, само че и героична ера на цар Иван Шишман доброволно и естествено „ прелива “ в епилога на ис¬торическата сага „ Великите владетели на Второто българско царство “. Верен на себе си, Николай Овчаров подлага на унищожи¬телна, само че обективна рецензия ругателите на българското мина¬ло, ненатрапчиво, само че безапелационно и почтено ни убеждава в собст¬вената си „ оптимистична доктрина за нашия народ “, в случай че перифра¬зираме познатата формула на Иван Хаджийски. В умозаключение, блазня се да изтъквам нещичко от същия „ Епилог “ – римската максима „ Дай ми обстоятелствата и ще ти дам правото! “. Такъв е отго¬ворът на въпроса какво е стимулирало Николай Овчаров да напише новата си книга – следващата негова книга, в която историческата истина е построена върху същинските обстоятелства!
проф. Пламен Павлов
Книгата следва да излезе на пазара на 15 март, а формалното ѝ показване ще се състои на 20 март 2024 година от 18:00 ч. в Sofia Hotel Balkan (пл. „ Неделя “ 5), където книгата ще показа проф. доктор Пламен Павлов.
С „ Великите владетели на Второто българско царство “ проф. Овчаров ни връща към времена на храбри рицари, пагубни нашествия и чумни епидемии, на дворцови интриги, възходи и падения на големи империи, през които българският народ освен е оживял, а е оставил и важен отпечатък върху международната история.
Сред аргументите за триумфа ни са храбростта и разсъдливостта на редица велики владетели, които не се отхвърлят от грандиозната концепция на Симеон Велики за българска империя. Шестима от тях проф. Овчаров преглежда в това осветляващо издание.
Допълнена с 93 страници с цветни фотоси и карти, тази книга събира най-актуалната информация за царете Калоян, Иван Асен II, Константин Тих Асен, Теодор Светослав Тертер, Иван Александър и Иван Шишман, които със своите дейности дефинират историята на Второто българско царство – от бързия му напредък след освобождението от византийска власт до героичната опозиция против османското настъпление.
В книгата проф. Овчаров показва и голям брой малко известни, неотдавна открити обстоятелства за Второто българско царство – открития, до които се е достигнало с помощта на археологическите разкопки, само че и с помощта на изследването на средновековни летописи, хвърлящи нова светлина върху събитията и личностите.
„ Великите владетели на Второто българско царство “ не е просто роман за един интервал от българската история. Това е въздействащ, наличен и прочувствен актуален прочит на цялата българска средновековна история – като част от европейската история и като завет за българите през днешния ден.
Професор лекар на историческите науки Николай Овчаров е археолог, прочут със своите изследвания в Перперикон, Татул, Велико Търново, Велики Преслав, Мисионис и Урвич. Автор е на десетки книги и стотици изявления на тематика средновековна история и е преподавал в редица български и непознати университети. Кавалер е на медал „ Св. св. Кирил и Методий “ с огърлие за изключителни заслуги в региона на културата и е притежател на най-високото отличие на Министерството на културата – „ Златен век “ с огърлие. През 2024 година става почетен професор на Стопанска академия „ Димитър А. Ценов ”.
Из „ Великите владетели на Второто българско царство “ от проф. Николай Овчаров
ПАНОРАМА НА ЕДНА ЕПОХА С НЕЙНИТЕ ЗНАКОВИ ЛИЧНОСТИ
От антични времена изследването и осмислянето на историята на страните и народите намира своята най-въздействаща интерпретация през орисите на емблематичните персони. Ко¬гато става дума за „ тъмната “, само че и толкоз ярка (!) ера на Сред-новековието, такива са владетелите – императорите (в нашата традиция царе) на „ международните “ и „ по-малките “ империи, запад¬ните крале, източните кагани, шахове и султани, всевъзможните „ князе “ по цялата земя… И е изцяло разбираемо, че за тогаваш¬ните летописци историята, започваща със Сътворението на све¬та, Рождеството на Исус Христос или с друга сакрална фигура от най-голям сан (например пророка Мохамед), е обсъждана „ меж¬ду “ царуването на съответни владетели предвид на хронологиче¬ската рамка на историческата творба.
В новата си книга, сама по себе си впечатляващ и богато илю¬стриран том, проф. Николай Овчаров прави изчерпателен като фактология, само че доста повече концептуален прочит на история¬та и културата на средновековна България през XII – XIV в. Идея¬та великите владетели на Второто българско царство да бъдат показани в самобитен летописен фасон, е повече от спо¬лучлива! Заглавието следва личната ни българска традиция, в същото време е нещо като антитеза на известната поредност „ Прокълнатите крале “ на Морис Дрюон. При това Николай Ов¬чаров споделя с читателите, че творбите на френския публицист са му повлияли, малко или доста, да опише за орисите и делата на своите герои. Разбира се, Николай Овчаров е археолог и исто¬рик, чийто теоретичен и креативен път е прекомерно друг от този на белетриста, само че това ни минимум не му е попречило да построи трогателен и занимателен исторически роман – „ специфичност “, която е налице и в предходните му към стотина книги… Непременно държа да отбележа тези качества на креативното писане на Нико¬лай Овчаров, тъй като той, уви, е измежду малцината наши историци, които умеят да въвлекат читателя в самата тъкан на научната материя, вместо да го „ затрупат “ с претенциозни разсъждения, постоянно и с съвсем неразбираема сякаш „ строго “ академична лексика и терминология.
В Пролога на своята историческа „ сага “ Николай Овчаров еле¬гантно, само че изрично формулира постановката за средновеков¬ната Българска империя. Тръгвайки от изворите на най-старата ни история, създателят безапелационно демонстрира дълбоките корени на българската държавна идеология и по какъв начин тя е доразвита от цар Си-меон Велики – България да се трансформира в средище на универсалната християнска империя! И както можем да се убедим сами, не става дума за някаква мегаломанска концепция, а за осмислянето на ролята на българите в тогавашния свят – мислене, което стъпва върху античната история на нашите земи и шеметното израстване на страната, нейната нематериалност и просвета в епохата на Златния век… Наистина, превратностите на историята не разрешават Симеоновата имперска концепция да бъде осъществена в цялостния си бля¬сък, само че още старите френски византолози признаваха, че българ¬ският цар е по-велик от Карл Велики, тъй като слага основите на една цивилизация… Така или другояче, оттук насетне средновековна България не е „ кралство “, а точно „ империя “ до самата си полити¬ческа крах – факт, който е отразен в редица писмени монументи на Изток и на Запад, в това число в средновековните гербовници!
Първият от „ основните “ герои на проф. Овчаров е победонос¬ният цар Калоян, чиято персона вълнува учения от доста години. Неслучайно споделяме „ основни герои “, тъй като създателят се стопира дос¬татъчно обширно и на делата на по-големите Калоянови братя Теодор-Петър и Асен, „ братята освободители “ (с цялостно право мо¬жем да ги назовем по този начин!), възродители на погиналата през 1018 година българска страна. Проф. Овчаров майсторски увлича читателя в комплицираните политически и дипломатически ходове на „ благородния мъж Йоаниций “, както изначало дистанцирано го назовава папа Инокентий – ходове на интелектуално квалифициран, деятелен и волеви общественик, човек, кадърен на смели, рисковани, само че и обмис¬лени военни акции. Факт е, че единствено за някакви си десетина години политиката на цар Калоян трансформира съвсем забравената от света България в политическа и военна мощ от европейски мащаб.
Следващият от героите на сагата „ Великите владетели “, ес¬тествено, е Иван Асен II, чиято съществена характерност за Нико¬лай Овчаров е „ Императорът “! Освен че наблюдава в елементи по¬литиката на популярния цар, създателят загърбва нормалната при представянето на Иван Асен патетика, клишетата за „ положителния цар “, прословутите му „ сватби “ и т. н., като го показва в мак¬симално вероятната справедлива светлина. Онова, което със сигур¬ност ще остане в съзнанието на читателя, е необятният обсег, с който работи този наш държател, избран в Бориловия синодик като „ … най-великият от българските царе… “. И с цялостно съображение, тъй като бурите, връхлетели България след неговата гибел, не успя¬ват да изличат построеното от него – макар териториалните загуби и кървавите вътрешни битки при директните му наследници.
В категорията на великите владетели на Второто българско царство Николай Овчаров с цялостно право слага несправедливо пре¬небрегвания, обруган от старите ни историци цар Константин Тих Асен. Преди години известният наш медиевист Иван Божилов писа: „ Константин Тих е една от най-трагичните фигури в исто¬рията на Второто българско царство. Не би могло да се каже, че той не се е опитвал да изведе България от сериозното състоя¬ние, в което се е намирала, само че ориста проваляла напъните му… “. Всъщност, както демонстрира Николай Овчаров, сходно виждане е прекомерно прочувствено и в последна сметка погрешно... Усилията на цар Константин в множеството случаи са имали позитивен резултат, без значение от обратите и капризите на същата тази съдба… Именно заради това самобитната реабилитация на този наш държател никога не е самоцелна, а се опира на реални¬те обстоятелства. „ Няма подозрение – написа проф. Овчаров, – че цар Кон¬стантин Тих Асен в действителност е спорна и комплицирана персона, (…) живял в динамична и сложна ера, наследявайки от своите прародители съсипия и безпорядък в държавата… “ и който е имал
„ … своите звездни мигове и тежки провали… “. Така или другояче, в действителност „ злочестият цар “ Константин се демонстрира като спо¬собен и деятелен държател, който се оправя с каскада от комплицирани вътрешни и външнополитически проблеми. Затова неговата реа-билитация е акт на правдивост, на отговорност от страна на историческата просвета. В нова, ненапълно непозната светлина, проф. Овчаров предста¬вя и цар Теодор Светослав, най-яркият представител на динас¬тичния жанр Тертеровци. При това не на фона на злощастния му татко Георги I Тертер, без значение от положителните думи и за него (ку-манският хански потомък, „ … който българите величаели… “), а в качеството му на самоизградила се „ в придвижване “ историческа персона. Към името на Светослав създателят ненапълно в маниера на Морис Дрюон прибавя характерността „ хитроумен “. Дейст-вително, митарствата на българския принц, които припомнят авантюристичен разказ, образуват у него политически качества в духа на Макиавели. Изгубилият на практика всичко царски наследник и заточеник при татарите, в последна сметка освен си връща бащи-ния трон, само че преодолява татарската надмощие, дава урок на Византия и на вътрешната съпротива, не пощадява даже своя чичо диктатор Алдимир… И, в края на краищата изважда страната от траялата десетилетия тежка рецесия.
Цар Иван Александър Асен, идващият от основните герои на сагата за великите царе на Второто царство, носи характерис¬тиката „ Миротворецът “. И това не е единствено политическа оценка за общественик, пълководец и посланик, а и сполучлива метафора за една комплицирана персона, построила собствен личен „ свят “ („ мир “ на старобългарски), раздиран от всемирски, верски и даже и от семей¬ни бури… В последна сметка комплицираната персона на цар Иван Алек¬сандър е показана по автентичен и безапелационен метод. Николай Овчаров прави оценка поновому някои от най-важните военни и ди¬пломатически акции на българския цар, вплитайки в своя роман истински хрумвания във връзка с неговата вътрешна и външна политика, духовната сфера, културния живот, изкуството, кни¬жовността... Както и при предходните герои в тази книга, авто¬рът „ освежава “ картината с наблюденията си на археолог и про¬учвател на градове и замъци, съумява да почисти „ оптиката “ на историческия взор към значими публични и геополитически процеси в български, балкански и европейския мащаб.
По инерция и до през днешния ден цар Иван Шишман е представян като слаб и безхарактерен държател, чиято трагична орис буди състрадание и нищо повече… Фактите демонстрират тъкмо противоположното, когато се вникне в историческите свидетелства за трагичната, само че и ярка фигура на последният цар и „ господин Търновски “. С безапелационни причини Николай Овчаров опровергава основания от истори¬ци и писатели погрешен облик на един заслужен общественик, който с цялостно право може да бъде присъединен към националните ни герои и мъченици на и за България. По тази причина определението „ За¬щитникът “ към името на Иван Шишман е заслужено и повече от тъкмо – удостоверяват го освен злостните думи на осман¬ските хронисти, само че и археологическите свидетелства, почерпени от личния професионален опит на проф. Овчаров.
Разказът на трагичната, само че и героична ера на цар Иван Шишман доброволно и естествено „ прелива “ в епилога на ис¬торическата сага „ Великите владетели на Второто българско царство “. Верен на себе си, Николай Овчаров подлага на унищожи¬телна, само че обективна рецензия ругателите на българското мина¬ло, ненатрапчиво, само че безапелационно и почтено ни убеждава в собст¬вената си „ оптимистична доктрина за нашия народ “, в случай че перифра¬зираме познатата формула на Иван Хаджийски. В умозаключение, блазня се да изтъквам нещичко от същия „ Епилог “ – римската максима „ Дай ми обстоятелствата и ще ти дам правото! “. Такъв е отго¬ворът на въпроса какво е стимулирало Николай Овчаров да напише новата си книга – следващата негова книга, в която историческата истина е построена върху същинските обстоятелства!
проф. Пламен Павлов
Източник: moreto.net
КОМЕНТАРИ