Новият deus ex machina: театър през екрана
Подобно на визията ни за апокалипсис, театралното изкуство също е единствено тук и единствено в този момент. Самото му протичане е обвързвано с мига на прекарването ни, до момента в който то трае, и на неговата неповторимост. Колко забавен миг е днешният, би възкликнал всеки от " бащите създатели " на европейския театър – от една страна страховете, копнежите и крайностите са сложени под капак от условности и забрани, от друга - се стоварват със стихийна мощ и съпреживяването им се случва съвсем като на сцената в Античността.
Кое е повече или по-малко театрално прекарване – стриймингът на спектакли от затворени театрални подиуми, или хорът от овации и споделеният групов екстаз, протичащ се от балконите ни? Вероятно и двете, съдейки по реакциите на всички нас, т.е. на публиката.
С новата обстановка на обществена отдалеченост у нас и из целия свят не се ли отделяме от груповото прекарване и от личната форма на битие на театъра като живот в живота? Дали е вероятен " преносът " на сили от сцената през екрана и дали технологията по снимане на спектакъла ще е новата deus еx machina*, следва ни да си мислим, отговаряме и решаваме.
Нека да погледнем на
ходенето на спектакъл като на важен жест
- такъв, какъвто го познаваме от десетилетия. Представяме си индивида, който влиза в постройката на театъра, за да си купи билет. Впоследствие той би могъл да смени облеклото си, даже ежедневното си държание. Влизайки в театъра, не му се постанова да се съобрази с другите присъстващи или отсъстващи хора в един мрачен салон, в който не е разрешено да се приказва. Дотук фенът би трябвало да се приспособява към група общи конвенции, с които се преценява и останалата част от публиката. След започването на спектакъла процедурата се усложнява. Пред очите и ушите на гледащия поражда и протича живот, изпълнен от артисти, съпроводен от текст и придвижвания, от образни и музикални резултати.
Авторите на спектакъла отдават за несъмнено време (времетраенето на спектакъла също е част от хоризонта на очакване на зрителя) интерпретационните си решения като рамка, в която гледащият да чете, схваща и се разпознава с протичащия театрален живот. Той извървява веднъж, формиран от персоналните му асоциации, предчувствия и познание, с цел да реконструира в съзнанието си предлагания театрален материал. Гледащият/преживяващият има правото свободно да схване, да утвърди или да отхвърли протичащото се пред очите му, да открои един сценичен език от различен, да доразвива мисловно и интерпретира претърпяното.
Тук попада играта на идентификация и разграничаване на фена по отношение на показаната театрална " действителност ". Или казано с думите на Рихард Шехнер, в тази биполярност се отразява " представянето тук и в този момент на събития, случили се там и тогава ". Тъкмо в това е заложена и координатната система, лежаща в основата на зрителското усещане на театралния феномен. Театралното, както и всяко друго общуване са пространство на обмяна, на сигнали и на знаци, които стават разбираеми, защото са положени в обединен подтекст, бил той по-тесен или по-широк. В поддръжка на тази теза може да послужи и откъс от студията на проф. Александър Кьосев ( " Виртуални общности против мислени общности. Празници. Четене. Бъбрене " ) за същностните особености в процеса на връзка на общностите: " Всъщност всеки отзивчив медиум основава общности: освен тъй като заради самия си темперамент на медиум свързва хората, а тъй като основава на своя вход и на своя излаз стандартни функции, типични позиции, които участниците в избран вид би трябвало да заемат, обвързва тези функции в система и по този метод моделира нереална общественост от функции ".
От Есхил през уличните празници, мистериите, площадния миракъл със сюжети от Евангелието и открития за дневна светлина спектакъл " Глобус " в Лондон
театърът е медията на общността
И през театъра ние самите получаваме своите функции в тази непрекъсната връзка. През цялата си история той отразява отношението на общността към връзката изобщо, даже в случай че хвърлим единствено незадълбочен взор на пространствата за спектакъл от Античността до през днешния ден, ще научим доста за това отношение и ще стартираме за мислим по-сериозно за нашето ново, не групово, а самостойно гледане пред екрана на преносимия компютър или тв приемника театрално прекарване.
Повече от 10 години са минали от първия National Theatre Live. Първото излъчване на спектакъла " Федра " с присъединяване на Хелън Мирън е на 25 юни 2009 година и разрастването на това събитие по света от този момент е експоненциално. Всичко - от модерни пиеси и трактовки, танцов и движенчески спектакъл, цирк до типичен прочити на Шекспир - е минало през платформите за сателитно предаване на спектакли онлайн. Примерите не престават с излъчването на най-значимите оперни постановки на Метрополитън Опера в Ню Йорк и Кралската опера в Лондон и с голям триумф по целия свят.
NT Live е истински пионер в създаването на този вид театрална медия. Действително новият deus ex machina е
техниката по снимане
- режисьорът на снимането е съвсем толкоз основна фигура, колкото и режисьорът на театралната версия. Звукът и осветлението в залата са съобразени във все по-голяма степен с милионната аудитория, наблюдаваща прожекцията през екрана. И докато в живия спектакъл сами избираме накъде да се фокусираме, тук, сходно на киното, това се прави от режисьора и надлежно операторите.
Прожекциите на NT Live и Метрополитън са толкоз прецизни, огромни и всеобхватни, че съумяват да предадат даже най-фините страсти на актьорите. Сякаш самото снимане съумява да мултиплицира и ускори силите и да преведе езика на театралното изкуство, да го направи понятен за стотици хиляди хора, да ги приобщи и да обезсмисли границите и дистанцията на екрана.
Не изостава и отговорът от страна на съвременния руски спектакъл – платформата Stage Russia е основана преди няколко години и трупаща все по-голям брой привърженици по целия свят. Така се организираха и няколко " гостувания " на най-интересния млад съветски режисьор в момента Тимофей Кулябин - 35-годишен вундеркинд от Новосибирск, израснал в спектакъл " Червен факел ", покрай полярния кръг и " единствено " на 3000 км от Москва. У нас гледахме изключителния му спектакъл с помощта на прожекциите на " Три сестри " през 2018 г. и " Онегин " през 2019 г. като част от програмата на платформата " Световен спектакъл в София " и Международния театрален фестивал " Варненско лято ".
Безспорно е,
киноекранът основава известна отдалеченост,
театърът онлайн е непостижим с прожекцията, там концентрацията на прекарвания е изцяло друга от екранната. И все пак " Три сестри " и " Онегин " не просто съумяха да развълнуват публиката в салона, а да катализират страсти, траяли доста дълго след края на прожекциите. Дори след аплодисментите, ориентирани към екрана, и просълзените очи на зрителите остана не сантимент или носталгия, а възторжено възприятие, чувство за общ език, за непосредственост. Да, такива са опциите на театъра онлайн, само че този път сякаш алхимията на театралното прекарване се бе случила по магическа формула. Вероятно реакцията на голям брой фенове по света е била сходна на българската. Днес Тимофей Кулябин от Новосибирск придобива все по-голяма известност в средите на актуалния западноевропейски спектакъл. Той поставя оперни постановки в Русия и Европа, а последната му режисьорска работа ще бъде премиера на Дойчес спектакъл в Берлин.
Но има ли я наистина „ магията ” на театралната обстановка в новите предавания на спектакли от Бродуей през Лондон, та до най-новите " спешни " включвания на софийската театрална общественост по време на актуалната особена ситуация? Вероятно я има. Защото потребността да бъдем свързани с изкуството, от което се учим по какъв начин да претърпяваме и осмисляме и нещастието, и комедията, е все по-силна. И дали това не е по този начин поради прекомерно многото " екранна медия ", която ни пречи да живеем директно тук и в този момент, измежду живите хора към нас?
Факт е, че спектакъл „ Възраждане ” със своите 40 места в залата, а и хиляди фенове, наблюдаващи онлайн представлението " Вуйчо Ваньо ", сътвориха добра информационна поанта в другояче зле комуникирания софийски, а и като цяло български театрален плакат. Важно е точно в този основен за всички нас миг да открием срещата ни някъде, даже и в невидимото виртуално пространство въпреки обществената отдалеченост. Но дано не забравяме най-важното за случването на спектакъл от Античността до през днешния ден - то е груповото преживяване на общи страхове, контузии, пориви и копнежи. В този смисъл аплодисментите вечер, песните от балконите в Италия и възприятието, че чуваш другите в един откъслек от действително време и място сякаш са истинският неповторим спектакъл.
*Deux ex machina – в античния спектакъл отбелязва действието, когато господ (или повече богове) са спускани благодарение на кран на сцената, с цел да сложат завършек на безизходна обстановка. Значението на израза след това е разширено и може да се отнася до всяка развръзка, която е невероятна и не следва вътрешната логичност на самата история.
Кое е повече или по-малко театрално прекарване – стриймингът на спектакли от затворени театрални подиуми, или хорът от овации и споделеният групов екстаз, протичащ се от балконите ни? Вероятно и двете, съдейки по реакциите на всички нас, т.е. на публиката.
С новата обстановка на обществена отдалеченост у нас и из целия свят не се ли отделяме от груповото прекарване и от личната форма на битие на театъра като живот в живота? Дали е вероятен " преносът " на сили от сцената през екрана и дали технологията по снимане на спектакъла ще е новата deus еx machina*, следва ни да си мислим, отговаряме и решаваме.
Нека да погледнем на
ходенето на спектакъл като на важен жест
- такъв, какъвто го познаваме от десетилетия. Представяме си индивида, който влиза в постройката на театъра, за да си купи билет. Впоследствие той би могъл да смени облеклото си, даже ежедневното си държание. Влизайки в театъра, не му се постанова да се съобрази с другите присъстващи или отсъстващи хора в един мрачен салон, в който не е разрешено да се приказва. Дотук фенът би трябвало да се приспособява към група общи конвенции, с които се преценява и останалата част от публиката. След започването на спектакъла процедурата се усложнява. Пред очите и ушите на гледащия поражда и протича живот, изпълнен от артисти, съпроводен от текст и придвижвания, от образни и музикални резултати.
Авторите на спектакъла отдават за несъмнено време (времетраенето на спектакъла също е част от хоризонта на очакване на зрителя) интерпретационните си решения като рамка, в която гледащият да чете, схваща и се разпознава с протичащия театрален живот. Той извървява веднъж, формиран от персоналните му асоциации, предчувствия и познание, с цел да реконструира в съзнанието си предлагания театрален материал. Гледащият/преживяващият има правото свободно да схване, да утвърди или да отхвърли протичащото се пред очите му, да открои един сценичен език от различен, да доразвива мисловно и интерпретира претърпяното.
Тук попада играта на идентификация и разграничаване на фена по отношение на показаната театрална " действителност ". Или казано с думите на Рихард Шехнер, в тази биполярност се отразява " представянето тук и в този момент на събития, случили се там и тогава ". Тъкмо в това е заложена и координатната система, лежаща в основата на зрителското усещане на театралния феномен. Театралното, както и всяко друго общуване са пространство на обмяна, на сигнали и на знаци, които стават разбираеми, защото са положени в обединен подтекст, бил той по-тесен или по-широк. В поддръжка на тази теза може да послужи и откъс от студията на проф. Александър Кьосев ( " Виртуални общности против мислени общности. Празници. Четене. Бъбрене " ) за същностните особености в процеса на връзка на общностите: " Всъщност всеки отзивчив медиум основава общности: освен тъй като заради самия си темперамент на медиум свързва хората, а тъй като основава на своя вход и на своя излаз стандартни функции, типични позиции, които участниците в избран вид би трябвало да заемат, обвързва тези функции в система и по този метод моделира нереална общественост от функции ".
От Есхил през уличните празници, мистериите, площадния миракъл със сюжети от Евангелието и открития за дневна светлина спектакъл " Глобус " в Лондон
театърът е медията на общността
И през театъра ние самите получаваме своите функции в тази непрекъсната връзка. През цялата си история той отразява отношението на общността към връзката изобщо, даже в случай че хвърлим единствено незадълбочен взор на пространствата за спектакъл от Античността до през днешния ден, ще научим доста за това отношение и ще стартираме за мислим по-сериозно за нашето ново, не групово, а самостойно гледане пред екрана на преносимия компютър или тв приемника театрално прекарване.
Повече от 10 години са минали от първия National Theatre Live. Първото излъчване на спектакъла " Федра " с присъединяване на Хелън Мирън е на 25 юни 2009 година и разрастването на това събитие по света от този момент е експоненциално. Всичко - от модерни пиеси и трактовки, танцов и движенчески спектакъл, цирк до типичен прочити на Шекспир - е минало през платформите за сателитно предаване на спектакли онлайн. Примерите не престават с излъчването на най-значимите оперни постановки на Метрополитън Опера в Ню Йорк и Кралската опера в Лондон и с голям триумф по целия свят.
NT Live е истински пионер в създаването на този вид театрална медия. Действително новият deus ex machina е
техниката по снимане
- режисьорът на снимането е съвсем толкоз основна фигура, колкото и режисьорът на театралната версия. Звукът и осветлението в залата са съобразени във все по-голяма степен с милионната аудитория, наблюдаваща прожекцията през екрана. И докато в живия спектакъл сами избираме накъде да се фокусираме, тук, сходно на киното, това се прави от режисьора и надлежно операторите.
Прожекциите на NT Live и Метрополитън са толкоз прецизни, огромни и всеобхватни, че съумяват да предадат даже най-фините страсти на актьорите. Сякаш самото снимане съумява да мултиплицира и ускори силите и да преведе езика на театралното изкуство, да го направи понятен за стотици хиляди хора, да ги приобщи и да обезсмисли границите и дистанцията на екрана.
Не изостава и отговорът от страна на съвременния руски спектакъл – платформата Stage Russia е основана преди няколко години и трупаща все по-голям брой привърженици по целия свят. Така се организираха и няколко " гостувания " на най-интересния млад съветски режисьор в момента Тимофей Кулябин - 35-годишен вундеркинд от Новосибирск, израснал в спектакъл " Червен факел ", покрай полярния кръг и " единствено " на 3000 км от Москва. У нас гледахме изключителния му спектакъл с помощта на прожекциите на " Три сестри " през 2018 г. и " Онегин " през 2019 г. като част от програмата на платформата " Световен спектакъл в София " и Международния театрален фестивал " Варненско лято ".
Безспорно е,
киноекранът основава известна отдалеченост,
театърът онлайн е непостижим с прожекцията, там концентрацията на прекарвания е изцяло друга от екранната. И все пак " Три сестри " и " Онегин " не просто съумяха да развълнуват публиката в салона, а да катализират страсти, траяли доста дълго след края на прожекциите. Дори след аплодисментите, ориентирани към екрана, и просълзените очи на зрителите остана не сантимент или носталгия, а възторжено възприятие, чувство за общ език, за непосредственост. Да, такива са опциите на театъра онлайн, само че този път сякаш алхимията на театралното прекарване се бе случила по магическа формула. Вероятно реакцията на голям брой фенове по света е била сходна на българската. Днес Тимофей Кулябин от Новосибирск придобива все по-голяма известност в средите на актуалния западноевропейски спектакъл. Той поставя оперни постановки в Русия и Европа, а последната му режисьорска работа ще бъде премиера на Дойчес спектакъл в Берлин.
Но има ли я наистина „ магията ” на театралната обстановка в новите предавания на спектакли от Бродуей през Лондон, та до най-новите " спешни " включвания на софийската театрална общественост по време на актуалната особена ситуация? Вероятно я има. Защото потребността да бъдем свързани с изкуството, от което се учим по какъв начин да претърпяваме и осмисляме и нещастието, и комедията, е все по-силна. И дали това не е по този начин поради прекомерно многото " екранна медия ", която ни пречи да живеем директно тук и в този момент, измежду живите хора към нас?
Факт е, че спектакъл „ Възраждане ” със своите 40 места в залата, а и хиляди фенове, наблюдаващи онлайн представлението " Вуйчо Ваньо ", сътвориха добра информационна поанта в другояче зле комуникирания софийски, а и като цяло български театрален плакат. Важно е точно в този основен за всички нас миг да открием срещата ни някъде, даже и в невидимото виртуално пространство въпреки обществената отдалеченост. Но дано не забравяме най-важното за случването на спектакъл от Античността до през днешния ден - то е груповото преживяване на общи страхове, контузии, пориви и копнежи. В този смисъл аплодисментите вечер, песните от балконите в Италия и възприятието, че чуваш другите в един откъслек от действително време и място сякаш са истинският неповторим спектакъл.
*Deux ex machina – в античния спектакъл отбелязва действието, когато господ (или повече богове) са спускани благодарение на кран на сцената, с цел да сложат завършек на безизходна обстановка. Значението на израза след това е разширено и може да се отнася до всяка развръзка, която е невероятна и не следва вътрешната логичност на самата история.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ