5 истории на писателката Силвия Томова
Писателката Силвия Томова е създател на романите " Кожа ", " Тит от Никомедия ", " Печатарят ", " Грохот " и " Милост за приятелите ". Има издадени и сборници с разкази, най-новият от които е " Уважаема госпожо! ", отпечатан съвсем скоро. Работила е като публицист за печатни и електронни медии.
1. Ухажване по Шекспир
Един от огромните психолози на XX век споделяше, че ключът към разгадаването на индивида са неговите цели. Няма по какъв начин да не се съглася с Алфред Адлер с уточнението, че бих заменила цел с фантазия. А защо може да мечтае едно момиче, с изключение на за актьорска кариера... Е, аз с изключение на да бъда актриса, желаех да бъда също публицист, а също и да пиша книги. Разбира се, когато бях на осемнадесет, нямаше по какъв начин да зная, че с цел да осъществя всяка една от тези фантазии, би трябвало да се лиша от другите две. Това ми лиши години, които започнаха с непредвиден конфликт с театъра.
Казвам непредвиден, тъй като въпреки да желаех доста да играя на театрална сцена, не се взех решение да аплайвам във ВИТИЗ. Не знаех обаче, че има любителски трупи, до една от които имах шанса да се докосна. Вече бях студентка, когато се обади моя другарка с молба за текст, с който да кандидатства в „ Студентина “, аматьорската натрупа на Студентския дом. Без съмнение й предложих „ Упражнения по жанр “ на Реймон Кьоно. Трябва да си в действителност ужасно дърво, с цел да не успееш да разсмееш публиката, даже в случай че единствено рецитираш сказките му. Моята другарка се съгласи, а аз, от своя страна, желаех да участвам измежду публиката и по този начин двете, тя като претендент актриса, а аз като фен, се озовахме в театъра.
Седях в притъмнената зала и до момента в който гледах кандидатите, надълбоко съжалих, че самата аз не съм на сцената... В края на изпита от журито попитаха дали има още някой, който желае да бъде прослушан. Изобщо не чаках втора покана. Излязох начело, а задачата, която получих, беше да прочета съответен монолог на Шекспир като жена, която ругатни мъжа си пред градската администрация. Не си представях да играя доносничка, по тази причина взех решение, че ще „ петня мъжа си “, тъй като лаская „ ръководителя на градската администрация “. В бързината си избрах един от господата в журито, който ще „ лаская “, и изиграх доста комичен по моите критерии очерк. Журито резервира ледено безмълвие, само че по тази причина пък публиката бурно ме приветства. Не е нужно да означавам, че наличието на монолога нямаше напълно нищо общо с моето преобразяване, което и способства за комичния резултат. Седмица по-късно името ми беше в листата с признатите бъдещи артисти...
2. Как лихвата предварително стана 300%
Няколко години по-късно към този момент старателно се трудех на полето на втората моя фантазия. Работех в столичен всекидневник и в разгара на най-голямата финансова рецесия бях банков кореспондент. Беше уморително, само че и необикновено забавно да наблюдавам събитията от близко, да поддържам връзка с хората, от които зависеше ориста на банковата система. Инфлацията беше чудовищна, левът се обезценяваше, а лихвата бе 180%. Никой никому не вярваше. На този декор всяка седмица, в мраз и зной, аз и останалите финансови кореспонденти висяхме пред постройката на централната банка, с цел да чакаме решенията на управителния съвет. Понякога никой не ни обръщаше внимание, а различен път успявахме да откопчим прашинка информация, с цел да си напишем дописките.
Един ден се пусна слух, че УС на Българска народна банка още веднъж заседава, и аз, както постоянно, хукнах към площада на жълтите павета, само че се оказах там сама. Нямаше други кореспонденти, а нямаше по какъв начин да се върна в редакцията, тъй като точно оттова ме бяха изпратили. Разходих се в градската градина, а след това назад на пангара във вестника. Слухът за някакъв скришен съвет обаче към този момент се бе популяризирал и по телефона се обади колежка от водещ тогава вестник, с цел да ме попита какво съм схванала от тайната банкерска среща. В този миг ми писна. Бях изкарала часове сама пред банката и нямах никакво желание да й споделям какво съм схванала, в случай че скришен съвет въобще е имало. Затова просто я изпързалях. Казах й със спокоен, само че таен звук, че на съвета се е обсъждало лихвата да се вдигне на 300% и че доста мой човек от вътрешната страна ми е подсказал. Украсих малко измислицата с още някакви неща и треснах телефона.
Нямаше по какъв начин да предположа, че въпросната колежка след това е прозвънила останалите сътрудници и моята „ смешка “ стигна до първите страници на всички вестници, само че без този, в който работех. Слава Богу, моят диалог по телефона си имаше очевидец, шефката ми, та тя ме избави от сигурна бъдеща рецензия за изпусната “новина “. По-късно един седмичник въпреки всичко разконспирира цялата история и пусна дописка със заглавие „ Шегичка тук, шегичка там “, в която се разказваше за моето „ възприятие за комизъм “. Месеци по-късно лихвата в действителност бе вдигната на 300%, само че за мен това към този момент беше „ вчерашен вестник “.
3. Оживяла история
Повече от десетилетие по-късно към този момент осъществявах следващата своя фантазия. Журналистиката от дълго време бе останала зад тила ми. Пътувах към Кюстендил, с цел да показва романа си „ Грохот “. Вече бях издала сборници с разкази, имах и два исторически романа, само че като преди на всяка среща с читатели се вълнувах. Действието в книгата се развива тъкмо в този град, а и не толкоз от дълго време във времето, по тази причина допусках, че част от публиката ще е осведомена със събитията, които разказвам, даже ще знае доста повече от мен. Романът споделя за първата бомбардировка над България след присъединението ни към Тристранния пакт. В началото на април 1941 година, навръх Благовещение, сръбски самолети бомбардират пограничния Кюстендил, умират десетки цивилни, само че нещастието остава в сянката на еуфорията от предстоящото присъединение на Македония и западните околности, които германците ни дават обещание и каквато е цената за нашия съюз.
Главен воин в книгата е германец, санитар от Вермахта, повествованието се води от негово име, по тази причина не изключвах измежду хората, с които ми предстоеше среща, да има и такива, които да подчертават върху партизанското придвижване, появило се у нас откакто Германия атакува Съюз на съветските социалистически републики няколко месеца след контракта ни с Берлин. Наследници на партизани нямаше, нито политикани. Напротив. Служителите от едно от читалищата даже бяха донесли книги, които немците са дарили, до момента в който са били разквартировани в Кюстендил. Върху изданията имаше щемпел с пречупения кръст...
В края на представянето приканих хората да опишат за бомбардировката, в случай че са чували мемоари за нея от свои близки. Никой не се престраши, само че най-после страхливо от задните редове се обади една непретенциозно облечена жена. Изправи се и разчувствана показа, че една от сладкарниците, които разказвам, а и един хотел, който също е упоменат в романа, са били благосъстоятелност на нейното семейство. И точно това изявление направи представянето на книгата по-живо от всеки път. Сякаш можеш да пипнеш героите, по-точно тяхното продължение във времето, да проследиш ориста на поколенията... и по този начин едно художествено произведение в действителност да оживее. А това прекарване е по-силно от кино и от всяко човешко въображение.
4. С въдица към върховете
За благополучие, животът не е единствено бяг в гонене на фантазии. Хобито ми е риболовът. Стана инцидентно. Преди двадесетина години, а може и да са малко повечко към този момент, получих за подарък въдица. Никога не съм предполагала, че един припрян и ужасно любопитен човек като мен може да се увлече по нещо, което изисква самообладание, а и тогава си представях този спорт като много туткав. Оказа се, че бъркам.
А и ми потръгна безусловно от първото замятане на въдицата. Може би първоначално фактически е бил шансът на начинаещия, само че на мен ритуалът по приготовленията, механиката, че и романтиката на това необичайно за една жена по това време занятие ми се услади. И започнах да мъкна въдицата на всички места с мен. Отивам до Северна Африка с транспортен съд, пътувам през цяла Турция с няколко рейса, куфарът ми тежи, само че въдицата е нещо, с което не бих се разделила. Предстои ми странствуване до Швеция, багажът в самолета би трябвало да е толкоз и толкоз кг, само че и през разум не ми минава да оставя въдицата, а и отколе желая да метна от брега на някой фиорд. Отивам на сантиментално пътешестване до Охрид, само че въобще не мисля, че романтиката е допустима без да си опитам шанса... И по този начин до един ден, в който моето занимание ненадейно ме „ коронова “ с купа.
Всичките ми близки знаеха за моето въодушевление, а една другарка, която по това време работеше като пиар, ме предложения да вземам участие в риболовно съревнование. Изобщо не трепнах, даже споделих у дома, че отивам да взема купата и се връщам. Не си припомням дали фактически чаках да удрям всички останали, само че тъкмо това се случи. Бяхме на река Искър, всеки участник в конкуренцията си имаше по един инструктор от рибарски клуб, а аз моя го избрах по нюх... Риболовците, както всички запалени по нещо хора, развиват характерна вътрешен глас. Знаят с кого биха могли да ловят риба дружно, с кого не... Нямаше потребност от доста пояснения, моят инструктор просто ми връзваше стръвта, с цел да сме по-бързи, а аз хващах ли, хващах... И първото място, несъмнено, беше мое.
5. Най-голямото задоволство
След публицистиката, с която се разделих при започване на новото хилядолетие, за малко работих в региона на пиара. Никога не съм желала да се осъществявам в тази посока, само че можех да пиша, а това бе видяно и получих не една покана в тази посока. Опитах и от корпоративния, и от институционалния пиар, за благополучие ми се разминаха политиците и партиите. Но както публицистиката, по този начин и пиарът, са освен това от предопределение, а аз не всеки път се усещах в свои води в тези сфери.
Първото ми висше обучение е дефектологията и откак приключих университета, практикувах, само че в никакъв случай логопедията, която съм специализирала, не се трансформира в мой главен поминък. Допреди няколко години, когато взех решение да възобновя и разширя практиката си. Днес работя с не малко деца, множеството от които аутисти. Удовлетворението да видиш по какъв начин едно невербално до неотдавна дете прави първите си стъпки в общуването не може да се съпостави с нищо. Преди няколко месеца в моя кабинет пристигна наша сънародничка от диаспората ни в Украйна. Говореше прелестен български, само че синът й имаше сериозен проблем. Поех случая и последователно с доста труд успяхме да създадем първите и най-трудни крачки в мечтаната посока.
Един ден майката и синът пристигнаха за следващия час, а дамата носеше прелестен букет от култивиран цветя. Преди още да сме разменили първите думи, букетът се оказа в ръцете ми с думите: За обичания логопед... Синът й още не може да споделя тази комплицирана дума, само че към този момент се ориентира, демонстрира предпочитание да взе участие и ръководи света край себе си. Като публицист по-скоро обичам комплицираните сюжети, по тази причина и постоянно протягам ръка към историческия род, само че нито едно предизвикателство не може да се съпостави с това да научиш едно дете, което има разстройство в развиването, да проговори. А в бъдеще, за какво не, и да чете художествена литература.
1. Ухажване по Шекспир
Един от огромните психолози на XX век споделяше, че ключът към разгадаването на индивида са неговите цели. Няма по какъв начин да не се съглася с Алфред Адлер с уточнението, че бих заменила цел с фантазия. А защо може да мечтае едно момиче, с изключение на за актьорска кариера... Е, аз с изключение на да бъда актриса, желаех да бъда също публицист, а също и да пиша книги. Разбира се, когато бях на осемнадесет, нямаше по какъв начин да зная, че с цел да осъществя всяка една от тези фантазии, би трябвало да се лиша от другите две. Това ми лиши години, които започнаха с непредвиден конфликт с театъра.
Казвам непредвиден, тъй като въпреки да желаех доста да играя на театрална сцена, не се взех решение да аплайвам във ВИТИЗ. Не знаех обаче, че има любителски трупи, до една от които имах шанса да се докосна. Вече бях студентка, когато се обади моя другарка с молба за текст, с който да кандидатства в „ Студентина “, аматьорската натрупа на Студентския дом. Без съмнение й предложих „ Упражнения по жанр “ на Реймон Кьоно. Трябва да си в действителност ужасно дърво, с цел да не успееш да разсмееш публиката, даже в случай че единствено рецитираш сказките му. Моята другарка се съгласи, а аз, от своя страна, желаех да участвам измежду публиката и по този начин двете, тя като претендент актриса, а аз като фен, се озовахме в театъра.
Седях в притъмнената зала и до момента в който гледах кандидатите, надълбоко съжалих, че самата аз не съм на сцената... В края на изпита от журито попитаха дали има още някой, който желае да бъде прослушан. Изобщо не чаках втора покана. Излязох начело, а задачата, която получих, беше да прочета съответен монолог на Шекспир като жена, която ругатни мъжа си пред градската администрация. Не си представях да играя доносничка, по тази причина взех решение, че ще „ петня мъжа си “, тъй като лаская „ ръководителя на градската администрация “. В бързината си избрах един от господата в журито, който ще „ лаская “, и изиграх доста комичен по моите критерии очерк. Журито резервира ледено безмълвие, само че по тази причина пък публиката бурно ме приветства. Не е нужно да означавам, че наличието на монолога нямаше напълно нищо общо с моето преобразяване, което и способства за комичния резултат. Седмица по-късно името ми беше в листата с признатите бъдещи артисти...
2. Как лихвата предварително стана 300%
Няколко години по-късно към този момент старателно се трудех на полето на втората моя фантазия. Работех в столичен всекидневник и в разгара на най-голямата финансова рецесия бях банков кореспондент. Беше уморително, само че и необикновено забавно да наблюдавам събитията от близко, да поддържам връзка с хората, от които зависеше ориста на банковата система. Инфлацията беше чудовищна, левът се обезценяваше, а лихвата бе 180%. Никой никому не вярваше. На този декор всяка седмица, в мраз и зной, аз и останалите финансови кореспонденти висяхме пред постройката на централната банка, с цел да чакаме решенията на управителния съвет. Понякога никой не ни обръщаше внимание, а различен път успявахме да откопчим прашинка информация, с цел да си напишем дописките.
Един ден се пусна слух, че УС на Българска народна банка още веднъж заседава, и аз, както постоянно, хукнах към площада на жълтите павета, само че се оказах там сама. Нямаше други кореспонденти, а нямаше по какъв начин да се върна в редакцията, тъй като точно оттова ме бяха изпратили. Разходих се в градската градина, а след това назад на пангара във вестника. Слухът за някакъв скришен съвет обаче към този момент се бе популяризирал и по телефона се обади колежка от водещ тогава вестник, с цел да ме попита какво съм схванала от тайната банкерска среща. В този миг ми писна. Бях изкарала часове сама пред банката и нямах никакво желание да й споделям какво съм схванала, в случай че скришен съвет въобще е имало. Затова просто я изпързалях. Казах й със спокоен, само че таен звук, че на съвета се е обсъждало лихвата да се вдигне на 300% и че доста мой човек от вътрешната страна ми е подсказал. Украсих малко измислицата с още някакви неща и треснах телефона.
Нямаше по какъв начин да предположа, че въпросната колежка след това е прозвънила останалите сътрудници и моята „ смешка “ стигна до първите страници на всички вестници, само че без този, в който работех. Слава Богу, моят диалог по телефона си имаше очевидец, шефката ми, та тя ме избави от сигурна бъдеща рецензия за изпусната “новина “. По-късно един седмичник въпреки всичко разконспирира цялата история и пусна дописка със заглавие „ Шегичка тук, шегичка там “, в която се разказваше за моето „ възприятие за комизъм “. Месеци по-късно лихвата в действителност бе вдигната на 300%, само че за мен това към този момент беше „ вчерашен вестник “.
3. Оживяла история
Повече от десетилетие по-късно към този момент осъществявах следващата своя фантазия. Журналистиката от дълго време бе останала зад тила ми. Пътувах към Кюстендил, с цел да показва романа си „ Грохот “. Вече бях издала сборници с разкази, имах и два исторически романа, само че като преди на всяка среща с читатели се вълнувах. Действието в книгата се развива тъкмо в този град, а и не толкоз от дълго време във времето, по тази причина допусках, че част от публиката ще е осведомена със събитията, които разказвам, даже ще знае доста повече от мен. Романът споделя за първата бомбардировка над България след присъединението ни към Тристранния пакт. В началото на април 1941 година, навръх Благовещение, сръбски самолети бомбардират пограничния Кюстендил, умират десетки цивилни, само че нещастието остава в сянката на еуфорията от предстоящото присъединение на Македония и западните околности, които германците ни дават обещание и каквато е цената за нашия съюз.
Главен воин в книгата е германец, санитар от Вермахта, повествованието се води от негово име, по тази причина не изключвах измежду хората, с които ми предстоеше среща, да има и такива, които да подчертават върху партизанското придвижване, появило се у нас откакто Германия атакува Съюз на съветските социалистически републики няколко месеца след контракта ни с Берлин. Наследници на партизани нямаше, нито политикани. Напротив. Служителите от едно от читалищата даже бяха донесли книги, които немците са дарили, до момента в който са били разквартировани в Кюстендил. Върху изданията имаше щемпел с пречупения кръст...
В края на представянето приканих хората да опишат за бомбардировката, в случай че са чували мемоари за нея от свои близки. Никой не се престраши, само че най-после страхливо от задните редове се обади една непретенциозно облечена жена. Изправи се и разчувствана показа, че една от сладкарниците, които разказвам, а и един хотел, който също е упоменат в романа, са били благосъстоятелност на нейното семейство. И точно това изявление направи представянето на книгата по-живо от всеки път. Сякаш можеш да пипнеш героите, по-точно тяхното продължение във времето, да проследиш ориста на поколенията... и по този начин едно художествено произведение в действителност да оживее. А това прекарване е по-силно от кино и от всяко човешко въображение.
4. С въдица към върховете
За благополучие, животът не е единствено бяг в гонене на фантазии. Хобито ми е риболовът. Стана инцидентно. Преди двадесетина години, а може и да са малко повечко към този момент, получих за подарък въдица. Никога не съм предполагала, че един припрян и ужасно любопитен човек като мен може да се увлече по нещо, което изисква самообладание, а и тогава си представях този спорт като много туткав. Оказа се, че бъркам.
А и ми потръгна безусловно от първото замятане на въдицата. Може би първоначално фактически е бил шансът на начинаещия, само че на мен ритуалът по приготовленията, механиката, че и романтиката на това необичайно за една жена по това време занятие ми се услади. И започнах да мъкна въдицата на всички места с мен. Отивам до Северна Африка с транспортен съд, пътувам през цяла Турция с няколко рейса, куфарът ми тежи, само че въдицата е нещо, с което не бих се разделила. Предстои ми странствуване до Швеция, багажът в самолета би трябвало да е толкоз и толкоз кг, само че и през разум не ми минава да оставя въдицата, а и отколе желая да метна от брега на някой фиорд. Отивам на сантиментално пътешестване до Охрид, само че въобще не мисля, че романтиката е допустима без да си опитам шанса... И по този начин до един ден, в който моето занимание ненадейно ме „ коронова “ с купа.
Всичките ми близки знаеха за моето въодушевление, а една другарка, която по това време работеше като пиар, ме предложения да вземам участие в риболовно съревнование. Изобщо не трепнах, даже споделих у дома, че отивам да взема купата и се връщам. Не си припомням дали фактически чаках да удрям всички останали, само че тъкмо това се случи. Бяхме на река Искър, всеки участник в конкуренцията си имаше по един инструктор от рибарски клуб, а аз моя го избрах по нюх... Риболовците, както всички запалени по нещо хора, развиват характерна вътрешен глас. Знаят с кого биха могли да ловят риба дружно, с кого не... Нямаше потребност от доста пояснения, моят инструктор просто ми връзваше стръвта, с цел да сме по-бързи, а аз хващах ли, хващах... И първото място, несъмнено, беше мое.
5. Най-голямото задоволство
След публицистиката, с която се разделих при започване на новото хилядолетие, за малко работих в региона на пиара. Никога не съм желала да се осъществявам в тази посока, само че можех да пиша, а това бе видяно и получих не една покана в тази посока. Опитах и от корпоративния, и от институционалния пиар, за благополучие ми се разминаха политиците и партиите. Но както публицистиката, по този начин и пиарът, са освен това от предопределение, а аз не всеки път се усещах в свои води в тези сфери.
Първото ми висше обучение е дефектологията и откак приключих университета, практикувах, само че в никакъв случай логопедията, която съм специализирала, не се трансформира в мой главен поминък. Допреди няколко години, когато взех решение да възобновя и разширя практиката си. Днес работя с не малко деца, множеството от които аутисти. Удовлетворението да видиш по какъв начин едно невербално до неотдавна дете прави първите си стъпки в общуването не може да се съпостави с нищо. Преди няколко месеца в моя кабинет пристигна наша сънародничка от диаспората ни в Украйна. Говореше прелестен български, само че синът й имаше сериозен проблем. Поех случая и последователно с доста труд успяхме да създадем първите и най-трудни крачки в мечтаната посока.
Един ден майката и синът пристигнаха за следващия час, а дамата носеше прелестен букет от култивиран цветя. Преди още да сме разменили първите думи, букетът се оказа в ръцете ми с думите: За обичания логопед... Синът й още не може да споделя тази комплицирана дума, само че към този момент се ориентира, демонстрира предпочитание да взе участие и ръководи света край себе си. Като публицист по-скоро обичам комплицираните сюжети, по тази причина и постоянно протягам ръка към историческия род, само че нито едно предизвикателство не може да се съпостави с това да научиш едно дете, което има разстройство в развиването, да проговори. А в бъдеще, за какво не, и да чете художествена литература.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ