Петък. Прибирам се от работа с мокро палто. Проливният дъжд

Петък. Прибирам се от работа с мокро палто. Проливният дъжд не даваше признаци, че ще спре. Силният вятър задърпа шала ми и аз потръпнах от мраз. Влязох в магазина да купя някои неща и да се стопля малко.

Когато излязох, завесата от дъжд не беше изчезнала. Забелязах картонена кутия, от която се виждаше крайник на човек. Прилоша ми от тази панорама. Какво ли е да живееш на открито при всевъзможни метеорологични условия?

– Не знаете ли кой е това? – попитах продавачката.

– Не, несъмнено не е скитник, може би някакъв алкохолик.

Отидох до мъжа и му подадох една кифла. Той се изплаши от мен и бързо се изправи.

– Извинявай, че те изплаших. Сигурно си гладен? Ето ти малко плодове и парещ чай. Мога ли да ти оказа помощ? – попитах.

Между другото, не се усещаше миризма на алкохол.

– Благодаря ти, дъще. Аз съм доста гладен. Как да ти благодаря? – извика старецът.

– Нямам потребност от благодарности, върша го с чисто сърце.

– Нека най-малко да ти оказа помощ да занесеш тобрите до вас, още не съм толкоз безсилен.

По пътя разбрах, че този човек не е от пияниците и бездомниците. Разказваше ми занимателни истории и ме развеселяваше. Оптимистичното му отношение ме изненада. Да живееш в картон и да се забавляваш – това е воля и жадност за живот.

Но когато стартира да приказва за какво е на улицата, смехът отстъпи място на сълзите. Извиках го при мен, той не отхвърли. Дадох му вода, храна и му предложих сухи облекла.

Той си взе душ, за което доста се зарадва. Не можех да схвана по какъв начин толкоз благ дядо може да се окаже на улицата. Човекът се усещаше неловко, само че беше прекомерно гладен, с цел да се смути и да откаже храна.

В кухнята бе включен тв приемникът. Местният канал показваше новините. Не се задълбочих в същността им, защото слушах историята на моя нов другар. Изведнъж телефонът ми иззвъня и излязох в коридора. Когато се върнах в кухнята, видях, че старецът плаче.

„ Това е моят Виктор “, прошепна дядото.

Видях ужасяващ случай по малкия екран. Беше потърпевшо младо семейство. Пострадалите бяха показани на екрана; измежду тях беше синът на мъжа.

След това той ми описа, че неотдавна се е преместил при сина си в града. Снахата не го харесвала, непрекъснато му се дразнела, само че не можела да го изгони – синът му не разрешавал.

А съгласно документите апартаментът принадлежал точно на Константин, по този начин се споделяше дядото.. Месец по-късно, посредством машинация, старецът бил заставен да напише пълномощие и по-късно се озовал на улицата.

– Синът ви не се ли застъпи за вас? – изненадах се.

– Уви. Аз им пречех на щастието. Кой има потребност от някакъв дъртак?

-Не си ли афектиран на Виктор?

– Не. Той е моят живот, благополучен съм, когато той е благополучен. Когато внуците ми се смеят, аз хвърча към небето. Но по какъв начин ли са те след злополуката?

Отново видях сълзи. В този миг мъжът ми се прибра от работа и аз му описах всичко.

– Да отидем в болничното заведение! – сподели той след къс размисъл.

Започнахме да звъним във всички лечебни заведения, с цел да разберем къде са.

Пристигайки в болничното заведение, разбрахме, че снахата на дядото към този момент не е жива. Синът му беше в реанимация, а внуците се отървали с нерешителност. Самият Константин влезе в стаята на сина си и несъзнателно станахме очевидци на покаянието на сина му.

– Татко, скърбя. Не знам какво ме обзе.

– Не се притеснявай, не съм сърдит. За това време осъзнах доста, а и времето беше неприятно единствено за ден.

– Как са момчетата?

– Живи и здрави са.

– А Лора?

– Тя умря.

Виктор стартира да плаче. Точно в този миг той оцени доста неща в живота си. След като се възвърне, връзките с татко му се усъвършенстваха. Той осъзна грешката си и получи бащината амнистия. 

Тази житейска история несъмнено ни кара да се замислим за следствията от взетите решения.