Пет стихотворения на Небесния гурбетчия Ивайло Балабанов, който пое към

Пет стихотворения на Небесния гурбетчия Ивайло Балабанов, който пое към своето постоянно обитание, посипвайки земята с бисери от поетичната си душа.

Благодарим, Поете!

Ивайло Балабанов (1945 ~ 2021)

♥ Кръст
На Ицо Янев

Приятелю, ще ти го кажа просто –
благосъстоянието напълно не е недостатък:
Каквото имаш – имаш го от Господ,
каквото нямаш – нямаш го от Бог.
Но не мисли, че си богоизбран.
В предходния живот си бил дрипльо.
Сега си паралия, само че си белязан
със още по-висок кармичен знак.
За друго, по-голямо тестване,
си прероден на неверната земя.
Богатството е новото страдалчество
на твоя дух... Дано да проумя,
че със Христова участ си осъден,
че би трябвало да решиш – в този момент и тук,
дали във финикийската сексапил
ще вложиш Божи смисъл, цел и дух;
почтена ли е вълчата природа
на алчността; дали не е виновност
че имаш двайсет ризи в дрешника,
а близък до тебе – ни една...
Приятелю, високо тестване
те чака в този твой кармичен кръг...
Богатството е постоянно страдалчество
и постоянно е тежко като кръст.

...

♥ Очи (Жената с белия шал)
На Ваня

С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее дамата със белия шал,
те запитвам – защо хубостта й, господи, бяла
на индивида със дребната черна душа си дал?

Как по този начин бяла птица и гарван в едно съчетаваш?
Не го ли попита хубостта й ще му би трябвало ли?
Когато дамата със белия шал минава,
декември край мен мирише на цъфнали ябълки.

И той до цъфтежа й гальовен върви намусен,
със слепи очи като че ли крачи захласнат и самичък
и топли стотинките в джоба си, дяволът черен,
наместо да стопли ръката й – бялата – там.

Дали е кьорав, Господ, или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя като че ли стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.

Не поисквам дамата на близък – тъй прилича:
дано той си е сватбен собственик, аз – любовен аргатин,
само че когато дамата със белия шал минава,
извади ми очите, Господи, и му ги дай!

...

♥ Сълза

Живея просто. И щастливо дори.
Ям собствен си самун, което ще рече,
че след гибелта си мога да ви кажа:
„ Откъснах ябълка – посях дръвче. “
Ала душата е видимо сита....
Тя нощем взема слепите очи
на Яворов, край Анхиало скита
и слуша по какъв начин градушката бучи.
Тя вижда по какъв начин над дните ни банални,
над този свят, разяден от остаряло зло,
звънят червени нощни наковални,
вървят девойки в бяло облекло....
Това й би трябвало на душата още:
чирпанско вино и маслинен клон.
Тя в труд денува, само че препуска нощем
на своя червен харамийски кон.
И ето цялата човешка драма,
изпята в гальовен Яворов куплет:
душата на индивида е събрана
в една сълза – сълза на кьорав стихотворец.
Една сълза, която още свети
над този свят, до дъно неразгадан,
с която оскърбените поети
отсядат във хотела на Чирпан.

...

♥ Българско стихотворение

Момчета, знам, че към този момент ви дотегна
и хлябът изсъхнал, и голата ракия,
и тежкото небе на тази бедна
страна, в която няма прокопсия….
Великите й царски идеали
през днешния ден към този момент са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна лепта
по пътя сред Лондон и Калкута.
Честта е болна, съвеста пияна,
а ореолите – алъш-вериши
и вманиачен е, който плаче с Дебелянов
по някакви си белоцветни вишни.
Със страшна мощ през днешния ден от небесата
виси един въпрос полуобесен:
Кажете ми къде е свободата
от синята ни ноемврийска есен?
Защо пирува с всякакви богаташи
и хитреци, пристигнали на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши…
Защо е с тях? Защо не е с народа?
Момчета, знам, че е на халос туй, че
скърбим за независимост и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
през днешния ден всички романтици са непотребни.
Но да запеем, демон да го вземе,
със мъжки глас във тази нощ безродна
и дано екне - като в турско време,
„ Къде си, вярна ти, обич национална? ”

...

♥ Мак

Бащите ви си имат ореоли,
красива гибел, известни имена.
Баща ми дори пиле не заколи.
Не се завърна с медал от война.
И вместо благороден – зноен в студ и горещина
живя дълга си спокоен на кантонер.
Прочетоха му нещо над ковчега,
задраскаха го в общия бележник.
За него никой не написа етюд,
а каменарят селски издълба
в елементарен камък името му с неравен почерк,
над името му кръст – а не звезда.
Но никой не поправи тази неточност.
Баща ми, сплескан като пътен знак,
лежи в земята... С траурна подигравка
над гроба му се червенее мак.

* Стихове на Ивайло БАЛАБАНОВ
Снимка: Ивайло Балабанов (1945 ~ 2021)