Перото е по-силно от сабята, само ако сабята е много

„ Перото е по-силно от сабята, единствено в случай че сабята е доста къса, а перото – доста остро. “  Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои превземат земи с мощта на своите оръжия и физическа мощ, други основават и прекрояват светове единствено със силата на думите си.  Понякога превъзходство взима насилието и даже най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче единствено чакат точния миг, с цел да възкръснат още веднъж, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всеки път. Някои създатели са разбрани още приживе от съвременниците си, до момента в който други, изпреварили времето си, след това биват преоткрити. Едни живеят разточителен живот, а други – тънат в мизерия, някои остро подлагат на критика политиката на страната си, до момента в който други добродушно следват нейния темп.

Настоящата поредност от публикации ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „ перо “.

В интервала от 519 година до 927 година, в южната част на дн. Англия, съществува едно англосаксонско кралство, наречено Уесекс. В дословен превод името му значи „ западни саксонци “ и съгласно легендата е учредено от Сердик, водачът на англо-саксонските заселници  на Острова. През 927 година владетелят му – крал Етелстан съумява да сплоти по-голямата част от днешна Англия, приемайки купата крал на англичаните.

Уесекс изчезва вечно от картата като независимо кралство, само че възкръсва още веднъж през XIX в. на страниците на едни от най-известните британски романи. Авторът им е запленен от британската история и въпреки действието на романите му да се развива в неговата ера, той избира името и местоположението на средновековното англо-саксонско кралство за сцена на своите истории. Именно в Уесекс героите му живеят, страдат, влюбват се, търпят разочарования, борят се със своите пристрастености и се сблъскват със обществените правила и предубеждения.

Романите му са едни от най-добре познатите класики на британската литература и през годините постоянно са приспособени на дребния и огромния екран. Той е представител на литературното течение на натуралистите и в книгите му се улавя духа на техните хрумвания – по какъв начин човек не може да избяга от обществената си среда и по какъв начин тя има главен принос за неговото оформяне като персона. Съвременниците му го разказват като спокоен, сензитивен и затворен човек, даже от време на време е проронвал по някоя и друга сълза по време на красиво музикално осъществяване. Смятал се е за стихотворец, макар че известността му, както и приходите му идват от прозата. Макар съвременниците му да не правят оценка изцяло качествата на неговия стих, през днешния ден той е прочут и като един от най-хубавите поети на XX в.

Томас Харди се ражда в ранната заран на 2 юни 1840 година в провинциална британска къща, издигната от прародител му, в Хайър Бокхемптън, селце, ситуирано на три благи източно от град Дорчестър. Той е първото от общо четири деца на семейство Харди. Баща му, на който той е кръстен, е локален строител и каменоделец. В свободното си време остарелият Харди обича да свири на цигулка и предава това умеене, както и любовта си към музиката, на първородния си наследник.

Още от дете, Томас обикаля с татко си селските панаири и тържества. Събраните усещания, срещата с най-различни хора и опознаването на неговия роден край, след това намират отражение в романите му. Майка му – Джемайма е добре образована за времето си дама. Именно тя се грижи за началното обучение на сина си и разпалва у него обич към книгите. Благодарение на нея, дребният Томас се научава да чете още преди да тръгне на учебно заведение.

На 8 години Томас е записан да учи в локалното учебно заведение, само че майка му има по-големи упоритости за него и по този начин той е трансфериран в частната академия в Дорчестър за млади джентълмени. Там той учи латински, френски, немски език и математика. Въпреки че Томас им научен капацитет, фамилията не разполага с задоволително средства и на 16 години му се постанова да напусне учебно заведение.

За да подкрепя финансово своите близки, Томас незабавно стартира работа като асистент на локалния проектант – Джон Хикс. Шест години по-късно, младият Харди се мести в Лондон и работи като чертожник за църковния проектант Артър Бломфийлд. Един от плановете, с които се занимава е енорийска черква в Уиндзор. Уменията на Томас му печелят няколко награди на Кралския институт на английските архитекти.

Въпреки че Лондон не съумява да завоюва сърцето на Харди, той се радва на културните благоприятни условия, които огромният град му дава като визити на галерии, концерти, представления. Когато идва за първи път в столицата, Томас има упоритости да продължи образованието си или да се посвети в работа на Бог, само че и двете инициативи остават единствено в областта на желанията. Харди се самообразова, четейки книги и по това време той прави и първите си опити в писането на стихове, които обаче не разгласява.

Мръсният град и неподходящото време се отразяват зле на здравето на Томас и той е заставен да се върне в Дорчестър. Там той още веднъж постъпва на работа при архитекта Хикс. На 25 години Харди стартира все по-често да се замисля за писане на прозаичност и през 1867 година той прави първия си опит с романа „ Беднякът и дамата “.

Макар черновата да печели благосклонностите на трима издатели до нейното издание по този начин и не се стига, защото самият Харди се отхвърля от това и унищожава ръкописа. Неговият другар – писателят Джордж Мередит, на който Томас дава да прочете романа, му споделя, че толкоз политическа и радикална тематика ще съсипе бъдещата му литературна кариера още в зародиш. Вслушвайки се в съвета, Харди приключа опитите си да го разгласява.

Той стартира работа върху други две творби, които биват отпечатани през 1871 година и 1872 година – „ Отчаяни средства “ и „ Под раззелененото дърво “. Притеснен от това по какъв начин ще го схване публиката, Харди ги разгласява анонимно. Едва през 1874 година, при четвъртата книга, която написва – „ Сини очи “, той за първи път подписва свое произведение с името си – Томас Харди.

Освен знакова за неговата кариера, книгата има особена сантиментална стойност. Тя е въодушевена от персоналната любовна история на Томас, който по това време ухажва бъдещата си брачна половинка. През 1870 година Харди отпътува като част от екип за възобновяване на енорийската черква в Корнуол. Именно там той за първи път среща Ема Лавиния Гифърд, която е снаха на ректора на Сейн Джулиът. Четири години по-късно, след дълготрайно ухажване, двамата взаимно си споделят „ да “ в църквата в Кенсингтън. Освен романа, Ема е ентусиазъм за не едно и две негови поеми, измежду които „ Когато потеглих за Лионес “ и „ Бийни Клиф “.

Причина за дългия годеж е и фактът, че Харди би трябвало да завоюва задоволително средства, с цел да може да сътвори семейство. Макар първите му три романа да носят някакви доходи, едвам с петата си книга – „ Далече от безумната навалица “ (1874) Харди стартира да печели същински от своето писане и да се устоя от това. Смята се, че романът търпи огромни корекции от редактора Лесли Стивън, само че финалната версия се трансформира в бестселър за времето си.

За разлика от по-късни романи на писателя, тук се улавя по-осезаемо неговото фино възприятие за комизъм. Благодарение на приходите от книгата, Ема и Томас съумяват да положат началото на своето семейство. Един човек от близкото обграждане на писателя е срещу техния съюз и това е майка му – Джемайма. Смята се, че тя не е желала децата й да напущат фамилното огнище и да основат свои фамилии.

Въпреки тези трудности през 1874 година Харди се радва на първия си огромен книжовен триумф и по едно и също време с това реализира и благополучие в персонален проект. През идващите 25 години Томас Харди гради забележителна литературна кариера. Неговото творчество може да бъде разграничено на три интервала. През първия, Харди се пробва да пробие на литературната сцена и съумява да реализира това с книгата „ Далече от безумната навалица “. През идващия,  средата на 70-те – началото на 90-те години на XIX в., триумфите на писателя са смесени, което може да се дължи частично и на обстоятелството, че тогава здравето му още веднъж се утежнява.

От една страна, той-постига небеса с романи като „ Кметът на Кастърбридж “ (1886), само че от друга, Харди разгласява и някои не толкоз сполучливи заглавия като „ Ръката на Етелберта “ (1876). Откритата рецензия на английската класова система не се харесва на множеството читатели и той избира по-завоалирани пътища, по които да показа възгледите си. В „ Кметът на Кастърбридж “ Харди се завръща в Дорчестър и разказва трагичната история на Майкъл Хенчард и неговото семейство, което основният воин продава, само че по-късно през идващите години от живота си се пробва да изкупи грешката си, до момента в който предишното му не го застига.

Зрелият интервал на писателя, който обгръща средата на 90—те години на XIX в и началото на XX в. се счита за най-благодатния за него. Именно тогава излизат считаните за шедьоври на британската литература „ Тес от рода Д’Ърбървил “ (1891) и „ Невзрачният Джуд “ (1895). Първоначално никое издателство не желае да разгласява книгата за Тес, защото показва живота на една пропаднала жена. Именно поради това се прибавя второ заглавие към романа – „ Благочестива жена: показана правдоподобно “. По този метод Томас се пробва да предизвика междинната викторианска класа да даде късмет на книгата, което тя и прави.

Както самият Харди споделя: „ Никога не постъпвай аморално по морални аргументи. “ „ Невзрачният Джуд “ е може би най-скандалният разказ на Харди, който разбунва духовете, поради показаните в него тематики за секса, религията и брака. Някои книжари даже продават книгата в кафяви хартиени торби, а обособени духовни лица даже горят нейни издания. Самият Харди подхожда с черен комизъм, казвайки, че евентуално горят книгата му, тъй като не могат да изгорят самия него.  След унищожителната рецензия, последвала двете книги, Харди се отхвърля да написа повече романи.

Благодарение на този плевел отклик и рецензия обаче на бял свят излизат неговите поеми и стихотворения. През 1898 година е оповестен първия му том „ Поеми от Уесекс “, който съдържа сбирка от творби писани през миналите тридесет години. От този миг нататък Харди издава единствено поетични творби.

През 1902 година, в „ Поеми от предишното и сегашното “, писателят отделя специфична част за поеми, отдадени на Бурските войни. Именно тези стихове след това оказват огромно въздействие върху вълната поети, наранени от ужасите на Първата международна война. Харди е неприкрит съперник на военните дейности и това намира отражение в неговите поеми. Именно поради това е много спорно, когато той взема решение да написа огромен опус в стихотворна форма, отдаден на Наполеоновите войни – „ Династиите “. Неговият размер, както и тежкото наличие, не печелят всеобщо сърцата на читателите.

Докато в професионален проект, Харди реализира върховете, към които се стреми, в персонален проект, историята му е по-близка до трагичните ориси на героите в романите му. Макар първоначално да се обичат мощно, бракът сред него и Ема не е от щастливите. Двамата нямат деца и последователно се отдалечават един от различен. През 1885 година Томас и брачната половинка му се реалокират в Макс Гейт – къща, проектирана от Харди и издигната от брат му, която се намира в Дорчестър. Ако при започване на връзката им Ема чете ръкописите му и му дава препоръки, то по-късно тя не изпитва никакъв интерес към работата му.

Съвременниците на двойката разказват писателя като добродушен и търпящ, до момента в който брачната половинка му – като странна и груба. Някои споделят даже, че тя му е натяквала постоянно, че се е омъжила за човек под нейното състояние.  Самият Харди се потапя в самотата си и в своите истории. Двамата имат тежки разногласия, когато излиза романа „ Невзрачният Джуд “. Ема е ужасена, че публиката ще го схване като автобиографичен и че описания брак сред Джуд и Сю ще се счита за директна имитация на тяхното лично общуване.

Когато през 1912 година Ема умира ненадейно от рецесия на жлъчката, Томас е надълбоко потресен. В нейните палати, на тавана, той открива дневник, озаглавен „ Какво мисля за брачна половинка си “ и когато го прочита с горест схваща за болката, която й е причинявал през всичките минали години. Някои споделят, че той още веднъж се влюбва в брачната половинка си, когато я губи вечно. Същата година Томас пътува до Корнуол, където посещава всички места, свързани с интервала на тяхната любовна история и това негово странствуване въодушевява стиховете, оповестени в сборника „ Поеми 1912-13 “.

През 1914 година Харди се дами наново за Флорънс Емили Дъгдейл, която е негова секретарка и е с 39 години по-млада от него. Някои съвременници настояват, че двамата имат връзка още преди гибелта на Ема, до момента в който съгласно други – са били другари и Харди е бил в началото наставник на младата дама. След като се женят бракът им не е благополучен, защото Флорънс живее в сянката на първата брачна половинка на писателя.

Отявлен съперник на военните дейности, държанието на Харди е спорно във връзка с Първата международна война. През 1914 година той е един от 53-мата писатели наред с Ръдиард Киплинг, Артър Конан Дойл и Х.Г. Уелс, които слагат подписите си под „ Декларацията на писателите “, в която те оправдават намесата на Англия в Голямата война. По време на войната Харди посещава пленени немски бойци и е сломен от разрушенията, породени от сраженията и даже споделя, че „ свят, в който е вероятен сходен смут, не си заслужава спасяването “. 

Тежко болен от плеврит, вечерта на 11 януари 1928 година Томас Харди издъхва в дома си, диктувайки на брачната половинка си своята последна поема. Последното му предпочитание е тялото му да бъде положено дружно с това на първата му брачна половинка Ема. Това е оспорено от неговото семейство и другари, по тази причина се реализира следния компромис – сърцето му е положено до Ема, а тленните му остатъци са заровени в известния „ Ъгъл на поетите “ в Уестминстърското абатство.

Също както и Харди, неговите герои страдат мощно и постоянно стават жертва на несправедливости и болежка. През живота си писателят на два пъти е бил номиниран за Нобелова премия за литература, само че по този начин и не я получава. Неговите книги и поеми го надживяват и придвижват през десетилетията спомените му за Дорчестър, мнението му за обществените категории и правила както и трептенията на неговото сърце.