Живот с най-откачените фобии
Отварям очи заран, а в стаята е непроницаем мрак. Слънцето няма място в моите палати. Страдам от хелиофобия (страх от слънцето). Страх ме е и ме боли.
Както е топло през днешния ден, ще би трябвало да се амбалирам едно хубаво, с цел да не стигнат дяволските лъчи на слънцето до кожата им. Иначе не се знае с каква болест ще се събудя на следващия ден . Я рак, я друго.
Мия си единствено зъбите и всекидневно пропущам нормалния за мнозина утринен душ. Благодарение на моята аблутофобия (страх от миене и къпане) осъзнах, че не ме е боязън да се окъпвам, просто знам, че това не е по никакъв начин добре за нас. Слагам малко дезодорант и парфюм и готово.
Замислям се за момент за къде бързам толкоз. Та нали с тази ергофобия (страх от работа и неуспех в нея) по този начин ме е боязън да работя, че по-добре изобщо да не вървя. Или напряко да напусна. И без това отново ще ми даде някоя задача, с която няма да се оправя.
Тръгвам въпреки всичко. Надвивам някак охлофобията (страх от транспортни средства) и се качвам в метрото. След тъкмо две минути горчиво скърбя за това свое решение. Слизам на идната станция, едвам си поемам мирис още веднъж и потеглям пешком. Тези хора, които се тъпчат като сардини във влака, май не знаят какво е да страдаш от хафефобия (страх от докосване).
Докато си ходя, прилежно покрита от слънчевите лъчи, съзнавам, че би трябвало да мина през мост, с цел да стигна косо до офиса. Да, но като пострадвам от гефирофобия (страх от мостове), по какъв начин да стане номерът?! Заобикалям и, несъмнено, закъснявам.
Междувременно ме обзема необичайно възприятие на тревога. Ах, тази моя хронофобия (страх от времето, което си минава) отново се обажда. Скривам всички часовници в офиса и си давам обещание, че през днешния ден най-малко работния ден ще ми стигне за всички задания.
Става пет и потеглям назад към дома. По пътя спирам да взема малко зеленчуци за салата. Това ще ми е вечерята. Моята обичана о
Както е топло през днешния ден, ще би трябвало да се амбалирам едно хубаво, с цел да не стигнат дяволските лъчи на слънцето до кожата им. Иначе не се знае с каква болест ще се събудя на следващия ден . Я рак, я друго.
Мия си единствено зъбите и всекидневно пропущам нормалния за мнозина утринен душ. Благодарение на моята аблутофобия (страх от миене и къпане) осъзнах, че не ме е боязън да се окъпвам, просто знам, че това не е по никакъв начин добре за нас. Слагам малко дезодорант и парфюм и готово.
Замислям се за момент за къде бързам толкоз. Та нали с тази ергофобия (страх от работа и неуспех в нея) по този начин ме е боязън да работя, че по-добре изобщо да не вървя. Или напряко да напусна. И без това отново ще ми даде някоя задача, с която няма да се оправя.
Тръгвам въпреки всичко. Надвивам някак охлофобията (страх от транспортни средства) и се качвам в метрото. След тъкмо две минути горчиво скърбя за това свое решение. Слизам на идната станция, едвам си поемам мирис още веднъж и потеглям пешком. Тези хора, които се тъпчат като сардини във влака, май не знаят какво е да страдаш от хафефобия (страх от докосване).
Докато си ходя, прилежно покрита от слънчевите лъчи, съзнавам, че би трябвало да мина през мост, с цел да стигна косо до офиса. Да, но като пострадвам от гефирофобия (страх от мостове), по какъв начин да стане номерът?! Заобикалям и, несъмнено, закъснявам.
Междувременно ме обзема необичайно възприятие на тревога. Ах, тази моя хронофобия (страх от времето, което си минава) отново се обажда. Скривам всички часовници в офиса и си давам обещание, че през днешния ден най-малко работния ден ще ми стигне за всички задания.
Става пет и потеглям назад към дома. По пътя спирам да взема малко зеленчуци за салата. Това ще ми е вечерята. Моята обичана о
Източник: lifestyle.bg
КОМЕНТАРИ