Отец Матей Преображенски е застанал насред пазара в Ловеч сред

Отец Матей Преображенски е застанал посред пазара в Ловеч измежду продавачите на зърно, добитък и железарски артикули. От дисагите си вади книги. Струпал се е народ и го слуша какви чудновати работи споделя. Той разпростира книгите, зачита нещо от тях, изяснява, споделя страшни и радостни случки.

Виждате, малко нещо, нали? Ама цената е що се касае за 10 оки жито.

Човекът до него, който е поставил няколко чувала със зърно се визира.
Ама, че го рече! Две пари не давам за всичките ти книги.
Ами умееш ли да четеш? – пита го калугерът с черното расо.

Житарят рови с ръце в житото си, не дава отговор. Бои се Отец Матей да не го направи комичен пред натрупалото се голям брой. Но е почтен човек и дава отговор – „ тц “.

Е, да, ти няма да си купиш книга, не ти би трябвало. Който не умее да чете, той не знае каква изгода носят книгите.

Абе по този начин е, но множко пари са. За нищо и никаква книга дават ли се пари като за 10 оки жито? – обажда се някакъв дъртак.
Колко гърла имаш у дома, дядо? – обръща се към него отец Матей.
Десетина сме.

От 10 оки жито, като го смелиш, ще остане брашно едвам имате самун за няколко дни. Изяждате го и край, свършена работа! А книгата ще я прочетеш на всички. Като се съберете на седянка ще я разтвориш и непознатите хора нещо ще научат. Колкото и да я четеш, не я изяждаш, остава, а те и насища със познание. След години все ще си стои в долапа, ще я четат и правнуцитет ти.

Ами, остави тез приказки, дечурлигата ще я скъсат, не ми ги разправяй ти на мене. Я дай да я прегледам!
Отец Матей подава книгата и продължава да реди:
Ще научиш децата си да пазят книгите. Детето както го научиш, по този начин се отнася и към хората, и към животните, и към парцела, и към целия свят…
Години наред Отец Матей води сходни диалози по пазарите и панаирите на българските градове и села. И все се намира някой да прогледне и да повярва в думите му.

Той е многообразен човевек - ценител по аграрни въпроси, основател на читалища, даже откривател. В Атон конструира воденица, задвижвана от силата на морските талази. В Батошевския манастир построява мелница, задвижвана пък от пясък. В село Михалци основава водна помпа, отново там прави модел на „ безконечен календар “ – изрисуван през 1870 година в читалищната постройка. Изобретява два модела пушки. Опитва се да изобрети „ безконечен мотор “.

Разказват се митове и за качествата му като национален врач – избавил деца от дифтерит, когато вилнеела зараза в Ново село. Лекувал болести на стомаха с лекарство направено от билката „ сама китка “. Намирал избавление и за бодърствуване със счукан червен лук. В тефтерчето на Васил Левски самичък е записвал предписания за зъбобол, изгаряния, хепатит. Но не съумял да избави самичък себе си от инфектиране на ухото, което е причина за гибелта му напролет на 1875 година
Най-малко е прочут като пътуващ книжар и създател на книги. В тях виждаме, че от време на време е стигал до обезсърчение, когато е следил незнанието на българите. Това е времето към Кримската война.

Пътувал на кон от село на село, с цел да пробужда народа си. Той споделя:

„ У едно от най-простолюдните села постоянно заминуваше някое си младо момче, което съгледваше нещо изключително и прекомерно са чудеше. Момчето гледаше, че жителите на това село малко се различаваха от безсловестните добитъци или по-добре да кажем от дивите и свирепи зверове… Според техната мързел, у която бяха са вдали, то не можеха и да са прехранят. А от пусто и пометено проклето пиене в никакъв случай не можеха да си отворят очите и да видят бял свят. От това сиромашията беше ги припитила и седнала върху главите им. Селото беше ситуирано на хубаво място, нивите им еднообразно на добра и плодотворна земя, само че като един от тях съвсем неразработени, а други от катагодишно оране отслабнали и като са измили, не стоело нищо. Мързеливите селяни не смогвали от пиене да ги торят, а гноищата им стояха на купища разнесени по улиците, дето, разгазвани от добитъка, ставаше тиня до колене, щото селото са въвоняваше и хората му сякогаш бяха болнави “.

Тъкмо по това време Матей Преображенски е и преподавател, само че скоро вижда, че с децата би трябвало да се учат и възрастните. И тръгнал по пътищата на Бългрия, от село на село, от град на град, с цел да научи българите на познание. В дисагите си носел църковни книги. Когато го срещнели турците и го питали къде скита, той им отговарял: „ Духовни книги продавам “. Всъщност не ги продавал, а ги раздавал на хората, говорел им по разнообразни въпроси. Те го изпращали от почитание чак отвън селото. Щом се завърнели в домовете си казвали на децата си, че не желаят неуки синове и дъщери, би трябвало да се научат да четат книги.

Матей Преображенски нямал собствен дом, жена и деца. Нямал даже парцел. Събирал помощи за манастири, продавал книги – свои и непознати. Свързан бил с печатницата на Дунавска област, открита от Мидхат паша през 1864 година В нея отпечатвал и своите си книги.

Издал молебствия срещу заболявания, които лекарите не могат да лекуват, препоръчвал ги единствено на хора със мощна религия. Съветвал българите да не вървят при врачки и гледачки, да търсят здравна помощ. Той написа в предговора към книгата си „ Приказки и нравоучителни образци “: „ От няколко години насам, като имах случай да обхождам някои села у нашенско, съгледвал съм повече накъде клони простолюдието. Малко-много народът, окопитен, желае учението. Навсякъде съвсем, даже и у най-малки селца, имат си към този момент що годе черквица и учебно заведение. Малко-много паралелно се намират и читатели, на които са ревне да си купят нещо от книжки за прочитане. Но съгледах и това, че народа ни не е стигнал йоще до там, щото да схваща всичко, а желае това, което е покрай неговия разум, което мяза на неговия живот и прочие С една дума, народът желае книги като за себе си, желае да прочита или да слуша което схваща, а не огромни хитрости: богословни, философии и непознати преводи, написани пословешки. И в действителност, в случай че желаем да напредне нашата книжнина, дано сички залегнем щото да се популяризира книжното прочитание на всички места у нашенско и по всичките класове на народа. А то ще бъде, в случай че пишем еднообразно по национален език – чисто български – и сред всякакви други книги да му даваме и някои забавителни, само че в едно време и поучителни неща.

И така, братя книжари и книгописатели, в случай че желаете положителното на своя народ, пишете като за него. Ако ли пък е единствено учените да схващат, то за какво да подмятаме националното име? По-добре, както рекъл оня, сами да свирим – сами да играйм. От мене толкова. И прощавайте “.

Роден през 1828 година в Ново село, Великотърновско, с рожденото име Моно Петров Сеизмонов. Остава сирак през „ огромното чумаво “, 1837 година Родът му бил измежду богатите в селото, само че след гибелта на родителите му Моно останал без завещание, роднините му го разделили небрежно между тях. Той тръгнал из близките села като аргатин. Понякога, седнал край пътя, виждал каруците с негови връстници, които отивали да учат в Габровската гимназия и плачел, забравяйки за добитъка, който пасял. Искало му се и той да се запише в килийно учебно заведение, само че нямало кой да го храни. По едно време чиракувал при някой си бояджия Драган, който учел децата си да четат и пишат, само че чорбаджията не го оставил да се откъсне от работата. Когато почнал да се учи на книга бил към този момент осемнадесетгодишен. Постъпва в Преображенския манастир. Чете и учи житията на светците. Известно време стои в Рилския манастир, където има добре уредено учебно заведение. По-късно там разполага със стая, където се намирала персоналната му библиотека. В манастирската обител складирал книгите си за продажба.

Пътищата го водят в Атон. С няколко спирания, когато пътува, там остава доста години. Ходи до Преображенския манастир, посещава Йерусалим, Русия, Сърбия, Букурещ, Цариград. Успява да пропътува целия Балкански полуостров – интересуват го земите, където живеят българи, принудени от робството да се изселят. С тях желал да се срещне, а след това още веднъж се отпрявял към Атон, където го очаквали богатите манастирски библиотеки.

Тъкмо Георги С. Раковски му повлиява да постъпи в Първата българска легия. За Отец Матей разказвали, че знаел всичко, което можело да се научи по това време. Така монахът става адютант на войводата и се оправя бързо и тъкмо със дилемите, които получава. По време на сраженията за освобождението на Белград от турските войски той е ранен и самичък лекува раните си. Известен е печалният завършек на легията.

През 1869 година Матей Преображенски дружно с Васил Левски, обикалят дружно Търновския край, само че и други краища на страната. Апостолът го смята за един от най-верните си хора. След неговата гибел монахът работи за възкръсване на комитетите в Търновско и Старозагорско. Среща се със Стамболов, а Матей Преображенски го вкарва в революционното дело. Но Стамболов се скарва с него, а пред хората от комитета твърди, че монахът е срещу революционното дело. Всъщност Матей Преображенски работи повече от единадесет години като деятел, без да излиза от рамките на България. Знаел всички детайлности от историята на вътрешната организация. За това се досещали и турците, само че до края на дните си остава неразкрит. По време на обиколките си в България се прибира за малко в родното си село и написа последната си книга.

Разказват, че със себе си постоянно носел „ История Славянобългарска “ на Отец Паисий, която самичък преписал. Докато разпространявал книги от село на село и от град на град в дисагите му били и книгите на Георги Раковски и Петко Славейков, стиховете на Добри Чинтулов и Христо Ботев. От печатницата на Дунавската област получава „ Изгубена Станка “ от Илия Блъсков, „ Нещастна фамилия “ от Васил Друмев, „ Кратка българска граматика “ от Тодор Икономов.

Отец Матей Преображенски си отива от този свят безшумно в постелята си, ненавършил 47 години. Остават няколко години до Освобождението на България, за което има неоценима заслуга, както и за културното възобновление на всички българи.