От 50-те средновековни български владетели един от най-известните, без съмнение,

От 50-те средновековни български владетели един от най-известните, без подозрение, е цар Ивайло (1277-1280 г.) В нашата историография той е останал като националния водач на победоносното въстание, осъществило фантазията „селянинът – цар“! И тъй като този факт е необичаен казус в международната история, ползата към феномена е огромен.

Историците са уверени, че бъдещият цар е роден в южните Провадийски региони. Там е избухнало и въстанието през 1277 година В селата към Дългопол – Цонево, Гроздьово, Голица, Булаир и други – съществуват към 20 национални песни и 5-6 предания, свързани с войни, протести и въстания. Силно усещане прави национална ария, записана в с. Гроздьово през 1964 година Тя гласи: „Мама Стояна думаше: – Стоянко сине Стояне… болярат наш, царот Иваил, в чифлика Мостъ, дека се родил“! Песен с сходно наличие има и в с. Еркеч (Козичене от 1934 г.) Тя се знае от незапомнени времена. Местните краеведи са безусловно уверени, че Иваил-Ивайло е роден в средновековното българско с. Мостъ (през турско – Кьопрюкьой, по-късно Раковец и след 1950 година – Гроздьово). Освен това възприемат тезата, че непокътнатите руини на близкия връх „Градището“ в северните скатове на Източна Стара планина са най-вероятно остатъци от феодалното притежание на Иваил-Ивайло.

Подобна догадка е прекомерно допустима, тъй като от другите сведения може да се направи догатката, че той

произлиза от богат, може би болярски жанр


притежаващ доста земи и огромни гори в Предбалкана. Основният занаят във владенията било отглеждането на животни. Всичко това опровергава византийските хронисти Георги Пахимер (1242-1310 г.), Никифор Грегора (ХІV в.) и други, които с злоба назовават българина с обидни прякори като Лахана (кисело зеле), Бърдоква (маруля), „свинепас“ и прочие и го дефинират като елементарен дрипльо. Всъщност, с благосъстоянията си той без подозрение е принадлежал към аристократичната каста на тогавашното общество. И още нещо – непознатите извори загатват, че при стълкновението си с византийците Иваил-Ивайло се разправял с пратениците и пленниците им… на ромейски език! А това значи, че той не е простакът „свинарин“, а високообразован – най-вероятно в Константинопол – български благородник.

Следващият прелюбопитен облик, който се разкри от новия прочит на цялата база данни е, че Иваил-Ивайло

в зрялата си възраст е бил „севаст“


– регионален шеф и военноначалник на Овеч – един от най-значимите средновековни български градове, с непревземаема скална цитадела (между другото, датираща от халколита). За това приказват данните, че той е имал безспорен престиж и когато се взема решение за експлоадиране на въстанието през 1277 година, вестоносците по всички краища на България давали нарежданията си от името на „севаста“ – шефа!
Каменната стража на цар Ивайло брани прохода към Котел.
Назначението си на високия пост най-вероятно той получава от цар Константин Тих (1257-1277 г.) след 1264 година като знак на признателност и за показана храброст в похода против византийците. Освен елитната „царска“ кохорта от български аристократи главната войска на царя се състояла и от 40 000 татарски наемници. Иваил-Ивайло е имал опцията да се запознае с тактиката и тактиката на татарите, което без подозрение му е послужило по-късно – да разрушава ордите им и да ги побеждава!

Византийските създатели на никое място не са загатнали името на напористия цар, коронован преди 740 година – през 1278-а, а са си служели с най-различни обидни прилагателни и прякори. И повода не е единствено в обичайна ненавист, а и в нарочна анатема към непокорния българин – „да се затрий името му во веков!“ Според къса приписка върху богослужебна книга тя му е направена по гледище на император Михаил VІІІ Палеолог (1259-1282 г.) от висшия църковен клир в Константинопол отпред с патриарх Йоан ХІ Век (1275-1282 г.)

За първи път името на Ивайло открива


чешкият историк Константин Иречек през 1875 година в приписка на така наречен „Свърлижко евангелие“. Там „раба Божий Костадин“ написа през 1279 година „в дните на царя Иваила“! Следващата година ученият издава на чешки и немски език „История на българите“, като и в двете издания името на царя е изписано „Иваила“. През 1878 година историята на Иречек е преведена на български в Одеса – от натурализирания украинец, магистъра по право Владимир Николаевич Палаузов (1851-1920 г.), първи братовчед на българския историк Спиридон Палаузов. Стигайки до името Иваил, преводачът Владимир поставя (по инерция или от верноподаничество?!) на царското име типичното за украинските мъжки имена оканчание „ло“, („ило“) – да вземем за пример: Данайло, Михайло, Томило, Гуцало и така нататък И Иваил става… Ивайло!

Чак през 1886 година историята на Иречек е преведена от съветски на български език в Търново от Райнов и Бояджиев. Респектирани от огромните имена на Иречек и Палаузов, преводачите не посмяват да поправят видоизмененото име на българския държател. Така цар Иваил трайно влиза в историята с непознатото, звучащо по украински име – Ивайло! Обръщайки особено внимание на този миг, през 1977 година намерих от научните изявления към 350 достоверни имена на български мъже, живели в средновековна България. И нито едно от тях нямаше окончание „ло“! С окончание „ил“, като Иваил, обаче имаше много: княз Михаил, цар Самуил, граматик Данаил, поп Богомил, воеводи Момчил, Страхил и прочие

Изследването ми по този извънредно значим проблем няма предопределение да провокира зачеркване от историята на името Ивайло и да въведем същинското Иваил. Ако някъде в света сходен проблем се взема решение с допитване, отзиви на експерти, държавни решения, укази, тук това е „кауза пердута“. У нас просто никой няма да желае да си скапе рахатлъка за такива „дребни нещица“…