Специален конвой върна оригинала на Панагюрското златно съкровище в Пловдив
Оригиналът на Панагюрското златно богатство се завърна в Археологическия музей на Пловдив. Солидна защита ескортира една от най-ценните находки в българската археология, а експонатите бяха сложени в три специфични контейнера.
Заедно със съкровището от София пътува археологът от пловдивския музей Любомир Мержданов. От на следващия ден скъпото богатство ще бъде експонирано в музея, с цел да го видят жителите.
То съставлява първокласен трапезен сервиз от девет разнообразни по форма златни съда – осем ритона и една фиала, служещи за пиянство на вино и угощения. Върху всички съдове са изобразени митологични подиуми, свързани с древногръцката вяра. Съдовете са от 23-каратово злато с общо тегло 6 кг и 100 грама и датира от втората половина на ІV – първата половина на ІІІ в.пр.Хр.
Панагюрското богатство е направено в град Лампсак, ситуиран на брега на Мраморно море, против настоящия Галиполи на анадолския бряг на Дарданелите. Градът е учреден от йонийски гърци, пристигнали от Фокида на територията на тракийско население. Същите колонисти основават и Марсилия. Много постоянно гърците обгръщат раждането на градовете с ореола на някое поверие. Според легендата името Лампсак идва от Лампсака - дъщерята на локалния тракийски цар. Тя избавя фокейците от готвения против тях скрит план, по тази причина те стартират да я почитат като богиня. Лампсак се смята също по този начин за родно място на господ Приап, сина на Дионис и Афродита, прочут с огромния размер на своя фалос и уважаван като провидение на плодородието. През ІV в.пр.Хр. Лампсак се намира под персийско господство, по-късно е освободен като съдружник на Атина, попада още веднъж под персийска власт, с цел да бъде дефинитивно освободен от Александър Велики. Именно през този интервал е основано и съкровището, намерено до Панагюрище, и напълно естествено има двоен отпечатък – гръцки и персийски, описват експертите от Археологическия музей в Пловдив.
Ритонът е съд за пиянство, нормално с формата на рог, екипиран в долната си част с дупка за приключване на течността. Този вид съдове са известни още от V – ІV хил.пр.Хр. в множеството от средиземноморските култури. Изработвани са с форма на човек или животно. С ритона са си служили както с елементарна чаша или винената бликам е поемана напряко от долното отвърстие.
Върху фиалата и амфората - ритон има гравирани числа – процедура, постоянно срещана при съдовете от драгоценен метал. Тези числа демонстрират тежестта на предметите, измерени в статери или в драхми. Върху фиалата са гравирани две числа. Първата цифра е 100. Тя демонстрира, че съдът тежи 100 единици от някаква мярка. Теглото на фиалата се равнява на 845,7 грама. Следователно статерът, който е послужил с цел да се мери фиалата е тежал 8,457 грама. До единицата мярка на фиалата се приближава най-вече персийският статер, който тежи 8,40 грама. Персийският статер сечен в гръцките градове-колонии има същото тегло. Следователно фиалата е претеглена в персийски статери, и то в град, който в случай че не е част от Персия, то най-малко е в търговски връзки с тази страна, чиято монетна и мерна система използва.
Налице е обаче разлика сред тежестта на персийския статер – 8,40 гр. и тежестта на мярката приложена към фиалата – 8,457 гр. Именно тази разлика сочи къде е мястото където е създадена фиалата. Има единствено един град в Мала Азия, където статерът се сече по персийската мерна система, само че с по-голяма тежест и това е град Лампсак. Неговите статери тежат кръгло 8,44 грама. Те се приближават най-вече по тежестта си до мерната единица на фиалата от Панагюрското богатство, от което следва, че тя е претеглена с мярката за тежест използвана в Лампсак, където е била направена.
Върху фиалата е гравирана и втора цифра, която явно е добавена към първата, с цел да се означи нейното тегло освен в статери ( златни монети), само че и в сребърни – 196 драхми и ¼ обол. Като се раздели тежестта на фиалата на тази нова единица е видно, че драхмите с които се мери, дават отговор на атическата драхма. Това двойно претегляне – в персийски статери от Лампсак и в атически драхми, може да стане единствено в Мала Азия, където атическата монетна система измества персийската. Второто претегляне е било осъществено след царуването на Александър Велики, когато златните монети изчезват и от началото на ІІІ в.пр.Хр. единица за мярка е драхмата. При амфората - ритон е използувана същата единица за тежест като при фиалата- 8,457 грама.
Панагюрското богатство има подиуми от гръцката митология и гръцки надписи, съчетани с персийски декоративни детайли. Изобразяването на фигурите на божествата облечени, а не голи се счита за персийска традиция в елинистическото изкуство на Мала Азия.
Изследователите на съкровището означават събитието, че при всички съдове са налице анатомични неточности и известна непохватност при изобразяването на фигурите, събитие което е присъщо за гръцкото изкуство през елинистическата ера ( Венедиков 1961, 75 ). За изкуството през тази ера, след края на ІV в.пр.Хр. и времето след Лизип, е особено изследването на расовите черти, патетичното показване на фигурите, изследването породите при животните - особености залегнали и в декорацията на златните съдове от Панагюрище. Елинистическият темперамент на съкровището и неговото датиране се дефинират и от изобразените съдове в ръцете на божествата, също присъщи за интервала ІV – ІІІ в.пр.Хр. Амфората и фиалата са направени в интервал когато е ставала смяната на цифровата система. Двата надписа върху фиалата с обозначение на теглата са написани по старогръцката акрофонетична система за изписване на числа, която александрийската просвета изхвърля от приложимост след царуването на Александър Велики. Графитът върху фиалата – μν, съставлява редуциране на името на някой от нейните притежателите, преди тя да попадне в съкровището. Новата алфабетична система на писане на числа е въведена през ІІІ в.пр.Хр. даже за формалните документи и се среща и в македонските декрети от 247 г.пр.Хр. Теглото на амфората-ритон е написано с число по новата алфабетична система. Буквата φ се използува в надписите във форма, която се среща и в други надписи от 260 г.пр.Хр. Златното богатство от Панагюрище не е замислено и изпълнено като един сервиз. То е насъбрано последователно. Амфората-ритон и фиалата не са направени дружно с другите седем ритона. Върху тях е маркирано тежестта защото са били предопределени за пазара, а не са поръчка като останалите седем съда. Фиалата е направена от злато с различен химически състав, цвят и друг сюжет на декорация.
През 360 г.пр.Хр. Одриското царство е разграничено на три елементи. Притиснато сред Атина и Македония, то пада под властта на Филип ІІ, който основава град Филипопол. След гибелта на Александър Велики, ръководството на Тракия се намира в ръцете на неговия военачалник Лизимах, който се афишира за неин цар. Трупането на съкровища през епохата на елинизма е разпостранена процедура, с каквато е прочут и самият Лизимах. Страбон приказва за някакъв военноначалник, на който Лизимах поверява Пергамската цитадела и насъбраните в нея съкровища, възлизащи на колосалната сума 9 000 гения, които Лизимах е отмъкнал от своя противник Антигон Монофтали ( Едноокия ) - различен военачалник на Александър Велики.
Някои откриватели смятат, че Панагюрското богатство е принадлежало в началото на Александър Велики, след това на Селевкт и най-после е било владеене на Деметрий Полиоркет, който е бил заставен да зарови съкровището в полите на Средна гора. Други откриватели са на мнение, че съкровището е добито от някой тракийски държател съмишленик на Лизимах, по време на неговите походи в Мала Азия, където е закупено от Лампсак. Най-вероятно съкровището е било заровено и прикрито в земята по време на нашествията на келтите през 278 г.пр.Хр, които превземат и земите на днешното Панагюрище.
Изминали са повече от 70 години, откогато братята Павел, Михаил и Петко Дейкови, тухлари и каменари по специалност, откриват фамозното Панагюрско златно богатство. За да почетем паметта на тези почтени, почтени и безкористни българи, ще напомним историята през техния роман, непокътнат в достоверен запис, който е качен в youtube от един от наследниците им.
На 8 декември 1949 година, на 2 км от Панагюрище в местността Мерул, тримата братя копаят глина за тухли в равнищата на Георги Недков Топалов, когато твърдата глинеста земя „ се обръща “ и пред тях „ златото се ащиса “ (открива), заровено на куп.
„ Таблата беше изпод, каната с ръчките в средата, а другите предмети в близост “, описват тогава откривателите. Братята измиват съдовете в реката, поставят ги в торбите за храна и ги отнасят в града.
Оттук нататък следва разказът на Анна Кузмова, която работи като статистик в отдел „ Земеделие “ на Околийския национален съвет. Същия ден панагюрката среща братя Дейкови на моста на река Луда Яна и ги води в съвета, където още веднъж измиват съдовете от останалата по тях глина. Присъстващите чиновници и кметът се възхищават на откритието, само че никой към момента не е наясно, какво съставлява то. Тогава е извикан Петър Горбанов, организатор в Читалищния музей в Панагюрище, който разпознава в съкровището древен златен сервиз от ІV в. прочие Хр. Дошлият с него Берч Тумаян – прочут познавач и колекционер на антики, с боязън възкликва: „ Ако съм в Америка, с това богатство ще съм милионер! “, спомня си Анна Кузмова.
На това място, а и за идната част от ревюто е изключително значимо да напомним думите на братя Дейкови, оставени за бъдещите поколенията, като сме се пробвали да предадем, доколкото е допустимо най-точно истинския изказ: „ Добре че се падна на почтени ръце, та го занесоя там дек требва, в случай че се беше паднало на злобни ръце, немаше по този начин да стане. Като го видее’ме каква е хубост, незабавно ни беше акъла в музея, то си наподобява на музейска работа. То е декорация, тая декорация требва да се варди… Това се води история, да прочeтат, да видат какво е било... Аз съм схванал, че пари и през прага да преливат, като не е здрав чиляк, нема изгода. Такова нящо като го намериш, да го предадеш на страната. То е спомен освен за тебе си, само че и за наследниците е спомен “.
След първото „ ревю “ на съкровището във витрина в Хавлиената фабрика в Панагюрище, до Пловдив и до София са изпратени телеграми. Пръв се отзовава тогавашният шеф на Народния археологически музей в Пловдив Димитър Цончев, който идва незабавно, придвижва предметите и ги вписва в инвентарната книга на музея. Така съкровището се трансформира в музеен експонат и поема пътя към експозициите в България и в чужбина, почнали още в края на 50-те и началото на 60-те години - „ 2500 години изкуство в българските земи” в Ньошател, Швейцария (Георгиев 1959: 111-116), към поредност от изложения през 1961-1969 година (Чичикова, 1961: 73 -76), през 1972 година в София по отношение на Първия конгрес по тракология, през 1974 г в Париж, Москва, Ленинград, през 1975 година във Виена, през 1976 година в Лондон, София, Варшава, Хавана, през 1977 година в Мексико сити, Ню Йорк, Бостън, Белград, през 1978 година в Берлин, Прага, Братислава, Будапеща, през 1979 година в Букурещ, Токио, Окаяма, Кьолн, през 1980 година в Мюнхен, Хилдесхайм, Стокхолм, през 1981 година в Женева, Ню Делхи и още доста други, които не престават и до през днешния ден.
През 1982 година Панагюрското златно богатство е признато в НИМ и до момента е изложено в непрекъснатата експозиция на музея, в която гостува според контракт с РАМ Пловдив.
.jpg )
Заедно със съкровището от София пътува археологът от пловдивския музей Любомир Мержданов. От на следващия ден скъпото богатство ще бъде експонирано в музея, с цел да го видят жителите.
То съставлява първокласен трапезен сервиз от девет разнообразни по форма златни съда – осем ритона и една фиала, служещи за пиянство на вино и угощения. Върху всички съдове са изобразени митологични подиуми, свързани с древногръцката вяра. Съдовете са от 23-каратово злато с общо тегло 6 кг и 100 грама и датира от втората половина на ІV – първата половина на ІІІ в.пр.Хр.
Панагюрското богатство е направено в град Лампсак, ситуиран на брега на Мраморно море, против настоящия Галиполи на анадолския бряг на Дарданелите. Градът е учреден от йонийски гърци, пристигнали от Фокида на територията на тракийско население. Същите колонисти основават и Марсилия. Много постоянно гърците обгръщат раждането на градовете с ореола на някое поверие. Според легендата името Лампсак идва от Лампсака - дъщерята на локалния тракийски цар. Тя избавя фокейците от готвения против тях скрит план, по тази причина те стартират да я почитат като богиня. Лампсак се смята също по този начин за родно място на господ Приап, сина на Дионис и Афродита, прочут с огромния размер на своя фалос и уважаван като провидение на плодородието. През ІV в.пр.Хр. Лампсак се намира под персийско господство, по-късно е освободен като съдружник на Атина, попада още веднъж под персийска власт, с цел да бъде дефинитивно освободен от Александър Велики. Именно през този интервал е основано и съкровището, намерено до Панагюрище, и напълно естествено има двоен отпечатък – гръцки и персийски, описват експертите от Археологическия музей в Пловдив.
Ритонът е съд за пиянство, нормално с формата на рог, екипиран в долната си част с дупка за приключване на течността. Този вид съдове са известни още от V – ІV хил.пр.Хр. в множеството от средиземноморските култури. Изработвани са с форма на човек или животно. С ритона са си служили както с елементарна чаша или винената бликам е поемана напряко от долното отвърстие.
Върху фиалата и амфората - ритон има гравирани числа – процедура, постоянно срещана при съдовете от драгоценен метал. Тези числа демонстрират тежестта на предметите, измерени в статери или в драхми. Върху фиалата са гравирани две числа. Първата цифра е 100. Тя демонстрира, че съдът тежи 100 единици от някаква мярка. Теглото на фиалата се равнява на 845,7 грама. Следователно статерът, който е послужил с цел да се мери фиалата е тежал 8,457 грама. До единицата мярка на фиалата се приближава най-вече персийският статер, който тежи 8,40 грама. Персийският статер сечен в гръцките градове-колонии има същото тегло. Следователно фиалата е претеглена в персийски статери, и то в град, който в случай че не е част от Персия, то най-малко е в търговски връзки с тази страна, чиято монетна и мерна система използва.
Налице е обаче разлика сред тежестта на персийския статер – 8,40 гр. и тежестта на мярката приложена към фиалата – 8,457 гр. Именно тази разлика сочи къде е мястото където е създадена фиалата. Има единствено един град в Мала Азия, където статерът се сече по персийската мерна система, само че с по-голяма тежест и това е град Лампсак. Неговите статери тежат кръгло 8,44 грама. Те се приближават най-вече по тежестта си до мерната единица на фиалата от Панагюрското богатство, от което следва, че тя е претеглена с мярката за тежест използвана в Лампсак, където е била направена.
Върху фиалата е гравирана и втора цифра, която явно е добавена към първата, с цел да се означи нейното тегло освен в статери ( златни монети), само че и в сребърни – 196 драхми и ¼ обол. Като се раздели тежестта на фиалата на тази нова единица е видно, че драхмите с които се мери, дават отговор на атическата драхма. Това двойно претегляне – в персийски статери от Лампсак и в атически драхми, може да стане единствено в Мала Азия, където атическата монетна система измества персийската. Второто претегляне е било осъществено след царуването на Александър Велики, когато златните монети изчезват и от началото на ІІІ в.пр.Хр. единица за мярка е драхмата. При амфората - ритон е използувана същата единица за тежест като при фиалата- 8,457 грама.
Панагюрското богатство има подиуми от гръцката митология и гръцки надписи, съчетани с персийски декоративни детайли. Изобразяването на фигурите на божествата облечени, а не голи се счита за персийска традиция в елинистическото изкуство на Мала Азия.
Изследователите на съкровището означават събитието, че при всички съдове са налице анатомични неточности и известна непохватност при изобразяването на фигурите, събитие което е присъщо за гръцкото изкуство през елинистическата ера ( Венедиков 1961, 75 ). За изкуството през тази ера, след края на ІV в.пр.Хр. и времето след Лизип, е особено изследването на расовите черти, патетичното показване на фигурите, изследването породите при животните - особености залегнали и в декорацията на златните съдове от Панагюрище. Елинистическият темперамент на съкровището и неговото датиране се дефинират и от изобразените съдове в ръцете на божествата, също присъщи за интервала ІV – ІІІ в.пр.Хр. Амфората и фиалата са направени в интервал когато е ставала смяната на цифровата система. Двата надписа върху фиалата с обозначение на теглата са написани по старогръцката акрофонетична система за изписване на числа, която александрийската просвета изхвърля от приложимост след царуването на Александър Велики. Графитът върху фиалата – μν, съставлява редуциране на името на някой от нейните притежателите, преди тя да попадне в съкровището. Новата алфабетична система на писане на числа е въведена през ІІІ в.пр.Хр. даже за формалните документи и се среща и в македонските декрети от 247 г.пр.Хр. Теглото на амфората-ритон е написано с число по новата алфабетична система. Буквата φ се използува в надписите във форма, която се среща и в други надписи от 260 г.пр.Хр. Златното богатство от Панагюрище не е замислено и изпълнено като един сервиз. То е насъбрано последователно. Амфората-ритон и фиалата не са направени дружно с другите седем ритона. Върху тях е маркирано тежестта защото са били предопределени за пазара, а не са поръчка като останалите седем съда. Фиалата е направена от злато с различен химически състав, цвят и друг сюжет на декорация.
През 360 г.пр.Хр. Одриското царство е разграничено на три елементи. Притиснато сред Атина и Македония, то пада под властта на Филип ІІ, който основава град Филипопол. След гибелта на Александър Велики, ръководството на Тракия се намира в ръцете на неговия военачалник Лизимах, който се афишира за неин цар. Трупането на съкровища през епохата на елинизма е разпостранена процедура, с каквато е прочут и самият Лизимах. Страбон приказва за някакъв военноначалник, на който Лизимах поверява Пергамската цитадела и насъбраните в нея съкровища, възлизащи на колосалната сума 9 000 гения, които Лизимах е отмъкнал от своя противник Антигон Монофтали ( Едноокия ) - различен военачалник на Александър Велики.
Някои откриватели смятат, че Панагюрското богатство е принадлежало в началото на Александър Велики, след това на Селевкт и най-после е било владеене на Деметрий Полиоркет, който е бил заставен да зарови съкровището в полите на Средна гора. Други откриватели са на мнение, че съкровището е добито от някой тракийски държател съмишленик на Лизимах, по време на неговите походи в Мала Азия, където е закупено от Лампсак. Най-вероятно съкровището е било заровено и прикрито в земята по време на нашествията на келтите през 278 г.пр.Хр, които превземат и земите на днешното Панагюрище.
Изминали са повече от 70 години, откогато братята Павел, Михаил и Петко Дейкови, тухлари и каменари по специалност, откриват фамозното Панагюрско златно богатство. За да почетем паметта на тези почтени, почтени и безкористни българи, ще напомним историята през техния роман, непокътнат в достоверен запис, който е качен в youtube от един от наследниците им.
На 8 декември 1949 година, на 2 км от Панагюрище в местността Мерул, тримата братя копаят глина за тухли в равнищата на Георги Недков Топалов, когато твърдата глинеста земя „ се обръща “ и пред тях „ златото се ащиса “ (открива), заровено на куп.
„ Таблата беше изпод, каната с ръчките в средата, а другите предмети в близост “, описват тогава откривателите. Братята измиват съдовете в реката, поставят ги в торбите за храна и ги отнасят в града.
Оттук нататък следва разказът на Анна Кузмова, която работи като статистик в отдел „ Земеделие “ на Околийския национален съвет. Същия ден панагюрката среща братя Дейкови на моста на река Луда Яна и ги води в съвета, където още веднъж измиват съдовете от останалата по тях глина. Присъстващите чиновници и кметът се възхищават на откритието, само че никой към момента не е наясно, какво съставлява то. Тогава е извикан Петър Горбанов, организатор в Читалищния музей в Панагюрище, който разпознава в съкровището древен златен сервиз от ІV в. прочие Хр. Дошлият с него Берч Тумаян – прочут познавач и колекционер на антики, с боязън възкликва: „ Ако съм в Америка, с това богатство ще съм милионер! “, спомня си Анна Кузмова.
На това място, а и за идната част от ревюто е изключително значимо да напомним думите на братя Дейкови, оставени за бъдещите поколенията, като сме се пробвали да предадем, доколкото е допустимо най-точно истинския изказ: „ Добре че се падна на почтени ръце, та го занесоя там дек требва, в случай че се беше паднало на злобни ръце, немаше по този начин да стане. Като го видее’ме каква е хубост, незабавно ни беше акъла в музея, то си наподобява на музейска работа. То е декорация, тая декорация требва да се варди… Това се води история, да прочeтат, да видат какво е било... Аз съм схванал, че пари и през прага да преливат, като не е здрав чиляк, нема изгода. Такова нящо като го намериш, да го предадеш на страната. То е спомен освен за тебе си, само че и за наследниците е спомен “.
След първото „ ревю “ на съкровището във витрина в Хавлиената фабрика в Панагюрище, до Пловдив и до София са изпратени телеграми. Пръв се отзовава тогавашният шеф на Народния археологически музей в Пловдив Димитър Цончев, който идва незабавно, придвижва предметите и ги вписва в инвентарната книга на музея. Така съкровището се трансформира в музеен експонат и поема пътя към експозициите в България и в чужбина, почнали още в края на 50-те и началото на 60-те години - „ 2500 години изкуство в българските земи” в Ньошател, Швейцария (Георгиев 1959: 111-116), към поредност от изложения през 1961-1969 година (Чичикова, 1961: 73 -76), през 1972 година в София по отношение на Първия конгрес по тракология, през 1974 г в Париж, Москва, Ленинград, през 1975 година във Виена, през 1976 година в Лондон, София, Варшава, Хавана, през 1977 година в Мексико сити, Ню Йорк, Бостън, Белград, през 1978 година в Берлин, Прага, Братислава, Будапеща, през 1979 година в Букурещ, Токио, Окаяма, Кьолн, през 1980 година в Мюнхен, Хилдесхайм, Стокхолм, през 1981 година в Женева, Ню Делхи и още доста други, които не престават и до през днешния ден.
През 1982 година Панагюрското златно богатство е признато в НИМ и до момента е изложено в непрекъснатата експозиция на музея, в която гостува според контракт с РАМ Пловдив.
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ