Синьото и дясното
Онзи ден Вили Лилков разгласи своя политически формат за явяване на кметските избори, пък и за по-нататък (на което като че ли Лилков държи повече), назовавайки го с името „ Синя София “. Веднага му опонираха: „ Аман от тая синя концепция! Кой към момента я помни? Само изкопаеми като теб! “. Любознателни публицисти попитаха: „ Защо пък „ Синя София “, какво значи, какво символизира? “. И защото не видях някой да даде обстоен отговор на този въпрос, ще опитам аз, с което ви поканвам на къса, само че поучителна разходка в света на знаците.
В политиката синьото символизира на първо място дясното. В момента българската десница е ГЕРБ, каквото и да разправя левицата, самата тя мъчеща се да мине за божем десница. Дали една партия е дясна се дефинира от 1.) нейната идеологии, 2.) нейната политика и 3.) нейните гласоподаватели. Защото дясна партия може да значи обединяване от десни политици, само че би могло и да значи и обединяване, за което гласоподават десни хора.
Посттоталитарната десница – всички жители, които се оповестиха през 90-те за дефинитивно и необратимо разкъсване с проклятието на комунизма, – с разпадането на Съюз на демократичните сили се раздели на две – Съюз на демократичните сили и ДСБ. Огромната част от гласоподавателите на Съюз на демократичните сили се насочиха към ГЕРБ, а тези на ДСБ останаха лоялни на Костовата партия, даже когато тя с подготвеност се вля в новата културно-марксическа левица. Днес и в двете групи гласоподаватели има отчаяние по разнообразни аргументи и мнозина се оглеждат за различен десен план, запазил класическата достоверност на 90-те. Но да се върнем на дясното и синьото.
Дясното е синьо – колкото е по-близо до центъра, толкоз е по-светло, и надлежно колкото повече се отдалечава в посока надясно, толкоз по-наситено става. По този метод посредством концентрацията на признака „ синьост “ се символизира и степента на качеството „ дясност “.
От своя страна дясното, също както и синьото, си има строго несъмнено значение. Приема се, че политическото разделяне на ляво и дясно стартира от френското Национално учредително заседание, формирано през 1789, няколко дни след завладяването на Бастилията. Тогава от лявата страна на ръководителя заставали представителите на „ третото съсловие “ (буржоазията), а от дясно – бранителите на аристокрацията и духовенството. Оттам „ левица “ и „ десница “.
Но за какво пък десницата да е синя? Там е работата, че разделянето на ляво и дясно в политиката е доста по-старо. Още през късната Античност в Римска империя и изключително в нейната източна част, условно наречена доста по-късно Византия, политическият живот на жителите е бил проведен в два полюса и четири циркови партии. Наричат се „ циркови “, тъй като в началото ръководят агитките и залаганията на хиподрома, само че скоро демонстрират въздействие във всички области на публичния живот.
На двата полюса били сините (венети) и зелените (прасини). Сините изразявали ползите на аристокрацията, военните и крупните земевладелци, с което се определяли като десни, а зелените на търговците и жителите – т.е. леви. В цирка сините (разбира се) седели отдясно на императора (самият той в множеството случаи наследник, колкото и неуместно да е да се преглежда автократор като последовател на партия), – а зелените – от лявата му страна.
Другите две партии били бели (левки) и червени (русини). Цветовете на партиите дал още самият Ромул и символизирали четирите детайла – вода (сини), земя (зелени), въздух (бели) и огън (червени). Като политически партии и четирите се обособяват в Антиохия, като белите и алените – малко по-късно. В последна сметки белите отиват отляво при зелените, а алените застават отдясно при сините. Докато синьото постоянно е било цветът на дясното, то аленото не всеки път се е асоциирало с лявото. В по-общ проект като универсални знаци синьото и аленото дават отговор на небесното и на земното. Затова в иконографския канон (доколкото подобен канон съществува) и Христос, и Богородица са облечени в алено и синьо, като при Христос синя е горната дреха (божественото, небесното), която обгръща алената (човешкото, земното), а при Богородица от горната страна е алената (земната), а изпод синята (небесната). Това е по този начин, тъй като у Христос Божественото слиза до човешкото, а у Богородица човешкото се издига до божественото. Но в този момент приказваме за политика. И в този смисъл ще прибавим единствено още едно нещо от религиозната символика – с изключение на на земното, материалното и сетивното, аленото е знак и на сатаната дружно с черното.
Тъй че ето един прекомерно обстоен отговор на журналистическия въпрос: „ Защо тъкмо „ Синя София “. Но както знаем, светът на знаците е доста по-сложен, многозначен и неустановен, в сравнение с наподобява на пръв взор. На едно смислово равнище „ синя София “ значи „ дясна столица “, само че на друго значи „ небесна премъдрост “. Като доста апелирам под „ небе “ да не разбираме близкия космос, където Гагарин не съумя да открие Бог – небето и земята са духовната и материалната страна на творението. Защо „ премъдрост “?
На 25 март 1992, заради извънредно незнание, Столичният общински съвет афишира 17 септември за празник на град София, тъй като тогава почитаме мъчениците св. София с нейните три дъщери Вяра, Надежда и Любов. Всъщност се счита, че името си градът е взел от античния храм св. Софѝя, който пък е кръстен на огромната Юстинианова „ Св. Софѝя “ в Константинопол. Софѝя (Премъдрост) е едно от имената на Иисус Христос, което Той получава още като дете по отношение на един спор в синагогата, само че по принцип Премъдростта е качеството на втората ипостас да бъде Логос и да прави нещата разумни. Всеки град си има небесен настойник, а на София небесният настойник е самият Христос. Такива градове не са доста в света.
Защо ни беше да изговорим всичко това? Какво ни интересуват аргументите, по които Лилков е избрал име за обединяването си? Нищо изключително. Полезно е обаче понякога да се замисляме за символната, надсловесната страна на нещата, за какво тя ни дава доста информация с изключение на за самите неща, и за нас, които ги следим и участваме в тях. Това, което се мъча да кажа (без въобще да съм сигурен, че съм прав), е че политически насочен – ляв или десен – човек може да стане по желание, само че и да се роди подобен. Човешката природа е една – човечество. „ Човечество “ не е съвкупността от всички живи индивиди, не. „ Човечество “ е общата природа на всички и в същото време самостоятелната природа на всеки. Както „ провидение “ не е един или различен господ, а едната природа на Бог – бòжество. Човек може да принадлежи на нещо още преди да се е родил. Ако успеем да се отдалечим задоволително от себе си, ще забележим, че цялата човешка история е една единствена мисъл, довела до една единствена преживелица.
Ако усетите политическо увлечение в посока, друга от онази, която си мислите, че мислите, то най-вероятно чувате неподправения глас на същинската си природа. Обикновено този глас е прав, тъй като е гласът на съвестта, а гласът на съвестта не е нищо друго, с изключение на гласът на живия Бог у всеки човек. Откъде, мислите, идва гласът на съвестта, който на всичкото от горната страна постоянно ви опонира, а? Накратко: политическата ориентировка може да е въпрос на избор, само че може да се окаже и естествено увлечение, изключително в случай че си се родил в синьо и извърнат надясно. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
В политиката синьото символизира на първо място дясното. В момента българската десница е ГЕРБ, каквото и да разправя левицата, самата тя мъчеща се да мине за божем десница. Дали една партия е дясна се дефинира от 1.) нейната идеологии, 2.) нейната политика и 3.) нейните гласоподаватели. Защото дясна партия може да значи обединяване от десни политици, само че би могло и да значи и обединяване, за което гласоподават десни хора.
Посттоталитарната десница – всички жители, които се оповестиха през 90-те за дефинитивно и необратимо разкъсване с проклятието на комунизма, – с разпадането на Съюз на демократичните сили се раздели на две – Съюз на демократичните сили и ДСБ. Огромната част от гласоподавателите на Съюз на демократичните сили се насочиха към ГЕРБ, а тези на ДСБ останаха лоялни на Костовата партия, даже когато тя с подготвеност се вля в новата културно-марксическа левица. Днес и в двете групи гласоподаватели има отчаяние по разнообразни аргументи и мнозина се оглеждат за различен десен план, запазил класическата достоверност на 90-те. Но да се върнем на дясното и синьото.
Дясното е синьо – колкото е по-близо до центъра, толкоз е по-светло, и надлежно колкото повече се отдалечава в посока надясно, толкоз по-наситено става. По този метод посредством концентрацията на признака „ синьост “ се символизира и степента на качеството „ дясност “.
От своя страна дясното, също както и синьото, си има строго несъмнено значение. Приема се, че политическото разделяне на ляво и дясно стартира от френското Национално учредително заседание, формирано през 1789, няколко дни след завладяването на Бастилията. Тогава от лявата страна на ръководителя заставали представителите на „ третото съсловие “ (буржоазията), а от дясно – бранителите на аристокрацията и духовенството. Оттам „ левица “ и „ десница “.
Но за какво пък десницата да е синя? Там е работата, че разделянето на ляво и дясно в политиката е доста по-старо. Още през късната Античност в Римска империя и изключително в нейната източна част, условно наречена доста по-късно Византия, политическият живот на жителите е бил проведен в два полюса и четири циркови партии. Наричат се „ циркови “, тъй като в началото ръководят агитките и залаганията на хиподрома, само че скоро демонстрират въздействие във всички области на публичния живот.
На двата полюса били сините (венети) и зелените (прасини). Сините изразявали ползите на аристокрацията, военните и крупните земевладелци, с което се определяли като десни, а зелените на търговците и жителите – т.е. леви. В цирка сините (разбира се) седели отдясно на императора (самият той в множеството случаи наследник, колкото и неуместно да е да се преглежда автократор като последовател на партия), – а зелените – от лявата му страна.
Другите две партии били бели (левки) и червени (русини). Цветовете на партиите дал още самият Ромул и символизирали четирите детайла – вода (сини), земя (зелени), въздух (бели) и огън (червени). Като политически партии и четирите се обособяват в Антиохия, като белите и алените – малко по-късно. В последна сметки белите отиват отляво при зелените, а алените застават отдясно при сините. Докато синьото постоянно е било цветът на дясното, то аленото не всеки път се е асоциирало с лявото. В по-общ проект като универсални знаци синьото и аленото дават отговор на небесното и на земното. Затова в иконографския канон (доколкото подобен канон съществува) и Христос, и Богородица са облечени в алено и синьо, като при Христос синя е горната дреха (божественото, небесното), която обгръща алената (човешкото, земното), а при Богородица от горната страна е алената (земната), а изпод синята (небесната). Това е по този начин, тъй като у Христос Божественото слиза до човешкото, а у Богородица човешкото се издига до божественото. Но в този момент приказваме за политика. И в този смисъл ще прибавим единствено още едно нещо от религиозната символика – с изключение на на земното, материалното и сетивното, аленото е знак и на сатаната дружно с черното.
Тъй че ето един прекомерно обстоен отговор на журналистическия въпрос: „ Защо тъкмо „ Синя София “. Но както знаем, светът на знаците е доста по-сложен, многозначен и неустановен, в сравнение с наподобява на пръв взор. На едно смислово равнище „ синя София “ значи „ дясна столица “, само че на друго значи „ небесна премъдрост “. Като доста апелирам под „ небе “ да не разбираме близкия космос, където Гагарин не съумя да открие Бог – небето и земята са духовната и материалната страна на творението. Защо „ премъдрост “?
На 25 март 1992, заради извънредно незнание, Столичният общински съвет афишира 17 септември за празник на град София, тъй като тогава почитаме мъчениците св. София с нейните три дъщери Вяра, Надежда и Любов. Всъщност се счита, че името си градът е взел от античния храм св. Софѝя, който пък е кръстен на огромната Юстинианова „ Св. Софѝя “ в Константинопол. Софѝя (Премъдрост) е едно от имената на Иисус Христос, което Той получава още като дете по отношение на един спор в синагогата, само че по принцип Премъдростта е качеството на втората ипостас да бъде Логос и да прави нещата разумни. Всеки град си има небесен настойник, а на София небесният настойник е самият Христос. Такива градове не са доста в света.
Защо ни беше да изговорим всичко това? Какво ни интересуват аргументите, по които Лилков е избрал име за обединяването си? Нищо изключително. Полезно е обаче понякога да се замисляме за символната, надсловесната страна на нещата, за какво тя ни дава доста информация с изключение на за самите неща, и за нас, които ги следим и участваме в тях. Това, което се мъча да кажа (без въобще да съм сигурен, че съм прав), е че политически насочен – ляв или десен – човек може да стане по желание, само че и да се роди подобен. Човешката природа е една – човечество. „ Човечество “ не е съвкупността от всички живи индивиди, не. „ Човечество “ е общата природа на всички и в същото време самостоятелната природа на всеки. Както „ провидение “ не е един или различен господ, а едната природа на Бог – бòжество. Човек може да принадлежи на нещо още преди да се е родил. Ако успеем да се отдалечим задоволително от себе си, ще забележим, че цялата човешка история е една единствена мисъл, довела до една единствена преживелица.
Ако усетите политическо увлечение в посока, друга от онази, която си мислите, че мислите, то най-вероятно чувате неподправения глас на същинската си природа. Обикновено този глас е прав, тъй като е гласът на съвестта, а гласът на съвестта не е нищо друго, с изключение на гласът на живия Бог у всеки човек. Откъде, мислите, идва гласът на съвестта, който на всичкото от горната страна постоянно ви опонира, а? Накратко: политическата ориентировка може да е въпрос на избор, само че може да се окаже и естествено увлечение, изключително в случай че си се родил в синьо и извърнат надясно. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ