Мирослава Кацарова: Музицирането е рицарско занимание
Окриленост, независимост и храброст.
Топлота, многопластовост и нега.
Стил, наличие и ефирност.
Това са първите асоциации с името на Мирослава Кацарова. Но те умерено могат да се отнесат и към джаза, чийто пулс следва животът й.
Музикант, богослов, радио и ефирен водещ, Мирослава с лекост озарява калдъръмените артерии на музиката и смелостта да правиш това, което обичаш.
Кой и по кое време те болести с джаз?
Бях 13-годишна, когато открих Били Холидей. У дома се слушаше джаз, тъй като майка и баща харесват тази музика и имат голямо почитание към гения и изкуството. Така са ме възпитавали. Но книгата „ Лейди пее блус “ открих напълно инцидентно и сама, в една книжарница, което очевидно е било съдбовно за мен.
После в Английската гимназия, където учех френски, започнах да чувам сериозен инструментален джаз като минах през Колтрейн, Дизи и Майлс, с цел да стигна до модерните тогава Йелоу Джакетс, Пат Матини, Орегон, Кийт Джарет, Ян Гарбарек. Така тази хармония беляза целия ми път: и екзистенциален, и професионален.
Какъв е цветът на джаза?
Класическите показа за тази музика са ретро сантиментални и на първо място черно-бели. Но това през годините се трансформира в факсимиле, въпреки и естетизирано поради стилния си минимализъм.
През годините джазът се развива в разнообразни и свободолюбиви направления. Той е многопластов, многогласов, пъстроцветен. След опитите на кого ли не да погребе този жанр, джазът въпреки всичко е жив. И към момента е територия на свободата, на нонконформизма, на непокорния и търсещ дух. Той постоянно е бил повече от музикален жанр, джазът е философия, отношение към живота и света, еманация на положителния усет. Затова и трендовете свързани с него непрестанно се менят. Той е като реката на Хераклит: всякога друг.
Всеки, който се е докоснал до джаза дава свое лично определение за него. И съвсем във всяко от тези избрания я има думата " независимост ". Колко свободен би трябвало да е човек за тази музика?
Ето, и аз обмислям за джаза като за независимост. Тъй като ние сме смъртни хора и като такива сме обречени на относителна независимост - спорно и парадоксално разбиране от християнската философия, само че доста истинно. Тази концепция има своята проекция и в музиката, и в джаза. Съвсем безусловно ние сме лимитирани в свободата си.
В джаза има правила на импровизацията, производни на естетика, темп, хармония. Всяка импровизация е полет, само че обвързван с знания, с вътрешен глас, с въображение, с вътрешните натрупвания на създателя: съзнателни и несъзнавани. Мисля си, всеки актьор бленува за тази отвъдтленна и необяснима независимост, когато духът се рее свободно през музиката, през изкуството. Тези мигове на единство с духа са възхитителни: някои настояват, че са магия, други ги назовават дуенде, а от време на време актьорът се трансформира в инструмент в ръцете на Бог.
Джазът като всяко друго изкуство се стреми към сходни възвисяващи положения, само че в този жанр има едно доста значимо събитие и това е общуването на сцената сред музикантите. Това неизбежно визира други аспекти на свободата - възприятието за мяра, доверието и битката с егото. През годините научих един от значимите си уроци: на сцената нямаш право на комплекси, тъй като водят до безсмислени и самоцелни изяви на егото. На сцената най-важна е музиката, а твоята независимост свършва там, където стартира свободата на другия. Да музицираш е рицарско занятие. И като споделям това, пред очите ми е басистът Дейв Холанд, който поканих на последното издание на Пловдив Джаз Фест. Неговата аристократична външност, смиреното му и умно лъчение, сдържаността и великодушието му, с изключение на гения и интелекта му, го трансфораха за мен в метафора за същинския джазмен. Той е на 72 години, именит е освен, тъй като е работил с Майлс Дейвис, а е толкоз мил и непретенциозен, че е образец за всички ни!
Къде се чувстваш по-свободна на сцена или в храм?
Свободата е положение на духа, което е мъчно достижимо, по този начин както лекотата и простотата. Отдавам му се когато и където ме застигне. А това в никакъв случай не е инцидентно.
С риск да прозвуча не изключително канонично, от време на време сцената е храм, а различен път храмът се оказва човек, или път, или море.
В храм постоянно се апелирам с повторение на Иисусовата молитва, а и отвън него. Вярвам, че тя почиства съзнанието от излишество, от страхове, лакомия, проекти, притежания, стремежи... Бог знае тъкмо от какво се нуждаем. Да повярваш в това е мъчно, само че душеспасително. Повтарянето на тази молитва ме е спасявало нееднократно. Странното е, че я открих на 15 години поради един от обичаните си разкази на Селинджър – „ Франи “. После я преоткрих във Факултета по богословие в Софийския университет – припомних си я, само че на църковнославянски език.
Музиката и вярата са надълбоко персонални и интимни. Колко тъкмо мъчно е шерването им с неизброима аудитория?
Мисля си, че работя по-скоро с моите персонални знаци за нещата от живота. През музиката и текстовете си преправям персоналните си прекарвания, усеща, открития, въобще целия си свят. Така аз не парадирам суровия си персонален опит, който е по-скоро несподелим и с който заобикалям да занимавам света. Аз споделям моите опоетизирани, художествени облици на музиката, очакванията, вярата, любовта.
Къде ти и музиката ти се чувствате най-добре?
Винаги там, където е любовта. Любовта във всичките й проявления: Ерос, Филия, Агапи.
Артистизмът, безлимитността и топлотата на Пловдив ли го трансформират в твоето място?
Аз съм родена в Пловдив. Майка и баща, и родовете им са от Пловдив. Възпитана и отгледана съм в този цветен от култури и храмове град: имаме турска джамия, католически храм, протестантска черква, има еврейска махала, арменска общественост, три ромски махали. Изобщо, колоритът в Пловдив е ослепителен. Да не приказваме за пазарите: понеделник пазара, четвъртък пазара, събота пазара...
Обичам Пловдив и поради светлината, която малко ми припомня на Рим, обичам го поради ароматите на дърво от старите къщи, поради уханието на смокини и влага от дворовете, поради хортензиите и розите, поради камъните, дърветата, улиците, гънките му, сенките му. Винаги се сещам за Георги Божилов-Слона, който споделяше в една изявление, че Пловдив има патина.
Обичам забавения каданс на живота в моя град, времето, което стопира съноподобно от време на време и те отнася. Не обичам изключително думата „ айляк “, мисля, че съдържа в себе си някакво безделничене, безполезност. Предпочитам „ лекост “, „ нищоправене “, „ южна бавност “, все думи, които и пея. А положенията, които посочват са си пловдивски.
Избираш разнообразни пътища, с цел да преведеш хората до музиката. Кой от тях е най-труден - сцената, радиото, екрана?
Трудно не е думата за мен. Не тъй като не ми е мъчно, а тъй като в нея се съдържа някакво недоволство, жалване, самосъжаление. Знаете ли, аз одобрявам живота си. Приемам компликациите като тествания и провокации. Всички тези пътища са ми по едно и също време близки и предизвикателни. Изискващи и задължаващи. Опитвам се постоянно да съм готова, да чувам музиката, за която приказвам, да чета, да се развъртвам и да се надграждам. От сцената се научих, че не е добре да се качвам там, в случай че няма какво да кажа. Затова виждам да работя и да чета колкото мога повече. Трудното не ме плаши. Провокира ме. Не че рецесиите, несигурностите, страховете не са ми присъщи. Просто за някои неща работя повече, други ми се удават с лекост. Опитвам се в точния момент да разбирам какво мога и какво не мога.
Обичам радиото и сцената. Оттам имам друга оптика. Виждам света като през лупа. Вече повече от 20 години се занимавам с това. От скоро имам и графа по Българска национална телевизия в Култура.бг за джаз - Джазпринтс (като отпратка към пиесата на Уейн Шортър от 1966 Footprints). Надявам се да е обогатяваща.
Ела Фицджералд споделя: " Там, където има обич и ентусиазъм, няма по какъв начин да сгрешиш ". Затова ли си толкоз безстрашна в музиката си?
Колко е просто и какъв брой е тъкмо! Да, любовта е най-важна! Тя озарява от вътре и въодушевява. Човек сияе, когато прави нещата, които обича. А това безусловно го разкрепостява и го трансформира в мощен и самоуверен. Аз съм човек на действието. А дързостта ми е вродена. Все ми се желае да върша нещата по-добре. Понякога съумявам, различен път - не. Провалите и грешките също ме учат. А има моменти, в които просто не се оправям с „ пяната на дните “... Човешко, прекомерно човешко. Не може да сме постоянно в брилянтна форма. Паузите са за това. Просто би трябвало да стопираме от време на време, с цел да чуем тишината. А и себе си.
Свободата и смелостта ти са изключително открояващи се в новия план Electronic Dreams. Това ли е изкуството на бъдещето - помиряване сред аналоговия човек и необятността на възприятията му с технологиите и необятността на опциите им?
Електронно генерираните звуци дават нови свободи. Особено, в случай че с мяра и усет са втъкнати в цялостния музикален подтекст. В най-новата ни концертна стратегия има хибридна изказност, която съвместява електро-акустични изразни средства. Понякога един звук може да бъде естетизиран и опоетизиран през електронни филтри и резултати. Звуците, както и ароматите са сублиматори на мемоари, на фантазми, на сънища. Просто от време на време един тон може да сътвори и донесе със себе си цялостен един свят. Но тази стратегия макар електрониката и техническите новости, е въодушевена от самия човек, от неговия „ аналогов “ живот: страхове, фантазии, очаквания, любови, срещи, раздели, спадове, възходи, персонални планини и персонални бездни.
Какво да очакваме на концертите на 17-и и 18-и април?
Концертите нямаше да ги има, в случай че не беше пианистът и композиторът Мирослав Турийски, който към този момент седма година е компактно до мен в моите театрални изяви. Той е новаторски, надарен, интелигентен, доблестен и милосърден към мен. Но и праволинеен! Работим отдадено с него и поради него ставам по-добра. Негови са аранжиментите на всички песни, които ще чуете, множеството от тях са остарели български песни от предишните ми албуми. Ще пея „ Игонично “, „ Път към безкрайното лято “, „ Музика, мартини и пушек “, „ Летни улици “, „ Парфюми “. Миро написа две доста красиви и забавни нови песни, бих споделила не лесни. Аз още веднъж съчиних текстовете им. Редом с нашите неща, ще чуете в нов прочит, през електрониката на песни на Бийтълс, Есбьорн Свенсон, Ленард Коен, Сара Тавареш. Визуалната среда е на фотографа-концептуалист Павел Червенков. А на сцената с нас ще са още Александър Леков басет и бас китара, Младен Димитров барабани, програминг. Очакват ни хубави вечери с музика и със светли хора.
На бутикова концертна стратегия " Electronic Dreams " можете да се насладите на 17 април 2019, 20:00 ч. в Sofia Live Club и на 18 април 2019, 21:00 ч. в Bee Bop Café (Пловдив).
Топлота, многопластовост и нега.
Стил, наличие и ефирност.
Това са първите асоциации с името на Мирослава Кацарова. Но те умерено могат да се отнесат и към джаза, чийто пулс следва животът й.
Музикант, богослов, радио и ефирен водещ, Мирослава с лекост озарява калдъръмените артерии на музиката и смелостта да правиш това, което обичаш.
Кой и по кое време те болести с джаз?
Бях 13-годишна, когато открих Били Холидей. У дома се слушаше джаз, тъй като майка и баща харесват тази музика и имат голямо почитание към гения и изкуството. Така са ме възпитавали. Но книгата „ Лейди пее блус “ открих напълно инцидентно и сама, в една книжарница, което очевидно е било съдбовно за мен.
После в Английската гимназия, където учех френски, започнах да чувам сериозен инструментален джаз като минах през Колтрейн, Дизи и Майлс, с цел да стигна до модерните тогава Йелоу Джакетс, Пат Матини, Орегон, Кийт Джарет, Ян Гарбарек. Така тази хармония беляза целия ми път: и екзистенциален, и професионален.
Какъв е цветът на джаза?
Класическите показа за тази музика са ретро сантиментални и на първо място черно-бели. Но това през годините се трансформира в факсимиле, въпреки и естетизирано поради стилния си минимализъм.
През годините джазът се развива в разнообразни и свободолюбиви направления. Той е многопластов, многогласов, пъстроцветен. След опитите на кого ли не да погребе този жанр, джазът въпреки всичко е жив. И към момента е територия на свободата, на нонконформизма, на непокорния и търсещ дух. Той постоянно е бил повече от музикален жанр, джазът е философия, отношение към живота и света, еманация на положителния усет. Затова и трендовете свързани с него непрестанно се менят. Той е като реката на Хераклит: всякога друг.
Всеки, който се е докоснал до джаза дава свое лично определение за него. И съвсем във всяко от тези избрания я има думата " независимост ". Колко свободен би трябвало да е човек за тази музика?
Ето, и аз обмислям за джаза като за независимост. Тъй като ние сме смъртни хора и като такива сме обречени на относителна независимост - спорно и парадоксално разбиране от християнската философия, само че доста истинно. Тази концепция има своята проекция и в музиката, и в джаза. Съвсем безусловно ние сме лимитирани в свободата си.
В джаза има правила на импровизацията, производни на естетика, темп, хармония. Всяка импровизация е полет, само че обвързван с знания, с вътрешен глас, с въображение, с вътрешните натрупвания на създателя: съзнателни и несъзнавани. Мисля си, всеки актьор бленува за тази отвъдтленна и необяснима независимост, когато духът се рее свободно през музиката, през изкуството. Тези мигове на единство с духа са възхитителни: някои настояват, че са магия, други ги назовават дуенде, а от време на време актьорът се трансформира в инструмент в ръцете на Бог.
Джазът като всяко друго изкуство се стреми към сходни възвисяващи положения, само че в този жанр има едно доста значимо събитие и това е общуването на сцената сред музикантите. Това неизбежно визира други аспекти на свободата - възприятието за мяра, доверието и битката с егото. През годините научих един от значимите си уроци: на сцената нямаш право на комплекси, тъй като водят до безсмислени и самоцелни изяви на егото. На сцената най-важна е музиката, а твоята независимост свършва там, където стартира свободата на другия. Да музицираш е рицарско занятие. И като споделям това, пред очите ми е басистът Дейв Холанд, който поканих на последното издание на Пловдив Джаз Фест. Неговата аристократична външност, смиреното му и умно лъчение, сдържаността и великодушието му, с изключение на гения и интелекта му, го трансфораха за мен в метафора за същинския джазмен. Той е на 72 години, именит е освен, тъй като е работил с Майлс Дейвис, а е толкоз мил и непретенциозен, че е образец за всички ни!
Къде се чувстваш по-свободна на сцена или в храм?
Свободата е положение на духа, което е мъчно достижимо, по този начин както лекотата и простотата. Отдавам му се когато и където ме застигне. А това в никакъв случай не е инцидентно.
С риск да прозвуча не изключително канонично, от време на време сцената е храм, а различен път храмът се оказва човек, или път, или море.
В храм постоянно се апелирам с повторение на Иисусовата молитва, а и отвън него. Вярвам, че тя почиства съзнанието от излишество, от страхове, лакомия, проекти, притежания, стремежи... Бог знае тъкмо от какво се нуждаем. Да повярваш в това е мъчно, само че душеспасително. Повтарянето на тази молитва ме е спасявало нееднократно. Странното е, че я открих на 15 години поради един от обичаните си разкази на Селинджър – „ Франи “. После я преоткрих във Факултета по богословие в Софийския университет – припомних си я, само че на църковнославянски език.
Музиката и вярата са надълбоко персонални и интимни. Колко тъкмо мъчно е шерването им с неизброима аудитория?
Мисля си, че работя по-скоро с моите персонални знаци за нещата от живота. През музиката и текстовете си преправям персоналните си прекарвания, усеща, открития, въобще целия си свят. Така аз не парадирам суровия си персонален опит, който е по-скоро несподелим и с който заобикалям да занимавам света. Аз споделям моите опоетизирани, художествени облици на музиката, очакванията, вярата, любовта.
Къде ти и музиката ти се чувствате най-добре?
Винаги там, където е любовта. Любовта във всичките й проявления: Ерос, Филия, Агапи.
Артистизмът, безлимитността и топлотата на Пловдив ли го трансформират в твоето място?
Аз съм родена в Пловдив. Майка и баща, и родовете им са от Пловдив. Възпитана и отгледана съм в този цветен от култури и храмове град: имаме турска джамия, католически храм, протестантска черква, има еврейска махала, арменска общественост, три ромски махали. Изобщо, колоритът в Пловдив е ослепителен. Да не приказваме за пазарите: понеделник пазара, четвъртък пазара, събота пазара...
Обичам Пловдив и поради светлината, която малко ми припомня на Рим, обичам го поради ароматите на дърво от старите къщи, поради уханието на смокини и влага от дворовете, поради хортензиите и розите, поради камъните, дърветата, улиците, гънките му, сенките му. Винаги се сещам за Георги Божилов-Слона, който споделяше в една изявление, че Пловдив има патина.
Обичам забавения каданс на живота в моя град, времето, което стопира съноподобно от време на време и те отнася. Не обичам изключително думата „ айляк “, мисля, че съдържа в себе си някакво безделничене, безполезност. Предпочитам „ лекост “, „ нищоправене “, „ южна бавност “, все думи, които и пея. А положенията, които посочват са си пловдивски.
Избираш разнообразни пътища, с цел да преведеш хората до музиката. Кой от тях е най-труден - сцената, радиото, екрана?
Трудно не е думата за мен. Не тъй като не ми е мъчно, а тъй като в нея се съдържа някакво недоволство, жалване, самосъжаление. Знаете ли, аз одобрявам живота си. Приемам компликациите като тествания и провокации. Всички тези пътища са ми по едно и също време близки и предизвикателни. Изискващи и задължаващи. Опитвам се постоянно да съм готова, да чувам музиката, за която приказвам, да чета, да се развъртвам и да се надграждам. От сцената се научих, че не е добре да се качвам там, в случай че няма какво да кажа. Затова виждам да работя и да чета колкото мога повече. Трудното не ме плаши. Провокира ме. Не че рецесиите, несигурностите, страховете не са ми присъщи. Просто за някои неща работя повече, други ми се удават с лекост. Опитвам се в точния момент да разбирам какво мога и какво не мога.
Обичам радиото и сцената. Оттам имам друга оптика. Виждам света като през лупа. Вече повече от 20 години се занимавам с това. От скоро имам и графа по Българска национална телевизия в Култура.бг за джаз - Джазпринтс (като отпратка към пиесата на Уейн Шортър от 1966 Footprints). Надявам се да е обогатяваща.
Ела Фицджералд споделя: " Там, където има обич и ентусиазъм, няма по какъв начин да сгрешиш ". Затова ли си толкоз безстрашна в музиката си?
Колко е просто и какъв брой е тъкмо! Да, любовта е най-важна! Тя озарява от вътре и въодушевява. Човек сияе, когато прави нещата, които обича. А това безусловно го разкрепостява и го трансформира в мощен и самоуверен. Аз съм човек на действието. А дързостта ми е вродена. Все ми се желае да върша нещата по-добре. Понякога съумявам, различен път - не. Провалите и грешките също ме учат. А има моменти, в които просто не се оправям с „ пяната на дните “... Човешко, прекомерно човешко. Не може да сме постоянно в брилянтна форма. Паузите са за това. Просто би трябвало да стопираме от време на време, с цел да чуем тишината. А и себе си.
Свободата и смелостта ти са изключително открояващи се в новия план Electronic Dreams. Това ли е изкуството на бъдещето - помиряване сред аналоговия човек и необятността на възприятията му с технологиите и необятността на опциите им?
Електронно генерираните звуци дават нови свободи. Особено, в случай че с мяра и усет са втъкнати в цялостния музикален подтекст. В най-новата ни концертна стратегия има хибридна изказност, която съвместява електро-акустични изразни средства. Понякога един звук може да бъде естетизиран и опоетизиран през електронни филтри и резултати. Звуците, както и ароматите са сублиматори на мемоари, на фантазми, на сънища. Просто от време на време един тон може да сътвори и донесе със себе си цялостен един свят. Но тази стратегия макар електрониката и техническите новости, е въодушевена от самия човек, от неговия „ аналогов “ живот: страхове, фантазии, очаквания, любови, срещи, раздели, спадове, възходи, персонални планини и персонални бездни.
Какво да очакваме на концертите на 17-и и 18-и април?
Концертите нямаше да ги има, в случай че не беше пианистът и композиторът Мирослав Турийски, който към този момент седма година е компактно до мен в моите театрални изяви. Той е новаторски, надарен, интелигентен, доблестен и милосърден към мен. Но и праволинеен! Работим отдадено с него и поради него ставам по-добра. Негови са аранжиментите на всички песни, които ще чуете, множеството от тях са остарели български песни от предишните ми албуми. Ще пея „ Игонично “, „ Път към безкрайното лято “, „ Музика, мартини и пушек “, „ Летни улици “, „ Парфюми “. Миро написа две доста красиви и забавни нови песни, бих споделила не лесни. Аз още веднъж съчиних текстовете им. Редом с нашите неща, ще чуете в нов прочит, през електрониката на песни на Бийтълс, Есбьорн Свенсон, Ленард Коен, Сара Тавареш. Визуалната среда е на фотографа-концептуалист Павел Червенков. А на сцената с нас ще са още Александър Леков басет и бас китара, Младен Димитров барабани, програминг. Очакват ни хубави вечери с музика и със светли хора.
На бутикова концертна стратегия " Electronic Dreams " можете да се насладите на 17 април 2019, 20:00 ч. в Sofia Live Club и на 18 април 2019, 21:00 ч. в Bee Bop Café (Пловдив).
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ