Очаквах този филм с нетърпение и въпреки това нямах никакви

Очаквах този филм с неспокойствие и все пак нямах никакви упования или най-малко се пробвах да нямам. Познавах историята, макар че не съм чела още книгата „ Падение и избавление: Изповедта на една хероинова наркоманка “ на журналистката Весела Тотева, в която тя намерено споделя за интервала, в който се бори с най-големия си дявол – опиатите. По нея написва сюжета на „ Доза благополучие “ , нейния дебют като режисьор в пълнометражното кино. Но тази история е толкоз същинска и мъчителна, че рискът да се загуби истинността й в пресъздаването, е значителен.

Дали тъй като Валя, дъщерята на Весела, влиза в облика на личната си майка, или заради факта, че самата тя е била очевидец на тези седем години, в които във всяка една минута е можела да я изгуби, само че освен не се лишаваме от тази правота, само че и всичко това дава спомагателна прочувствена стойност на. Още повече че Валя губи своята майка Весела преди няколко месеца, броени дни преди самата тя да стане майка на щерка. Да, постоянно се намира онази „ доза благополучие “, която ни оказва помощ да преминем по-лесно през болката – по един или различен метод.



Въпреки че филмът провокира двуполюсни отзиви поради тематиката си за опиатите, зависимостта и всяко малко наслаждение и болежка, които идват с тях, в него има доста. Онази, която ни кара да бягаме толкоз мощно към нея, че даже когато ни води в пропастта, сме подготвени да я последваме, с цел да търсим избавление в падението. Онази, която ни хваща за гърлото и крещи: „ Никога няма да се отървеш от мен! “. Но и тази, която те гледа с най-детските и почтени очи, най-чистата обич. Тази, която се трансформира в спасението. Някъде сред любовта и зависимостта се прокрадва и реализмът на тези години – 90-те, в които родителите повече се тормозят от това „ какво ще кажат хората “, в сравнение с имат смелостта да се изправят против демона, който е заклещил детето им в смъртоносна хватка.

Но отричането постоянно е по-лесният избор. А избори в тази история има доста и може би никой няма право да дефинира кои са неверни и кои са верни. И макар че единият от героите във кино лентата декларира, че не задачата, а пътят е значим – от време на време задачата е това, върху което би трябвало да се фокусираме, с цел да се измъкнем от демоничната обич към удоволствието и болката, и да променим траекторията на пътя.



Не очаквайте нормалната за българското кино сива соцдействителност, даже и поради яркото цветно палто, с което основната героиня дълго време не се разделя, не очаквайте и пренавит драматизъм, нищо не очаквайте. Защото съм сигурна, че всеки ще открие своята обичана сцена в, която да го хване за гърлото, и няма да по какъв начин да не се просълзи, изключително на финала, когато единствено за секунди в кадър се появява същинската Весела Тотева. Но сълзите в очите на Валя, която играе Весела, не носят горест. Носят своята „ доза благополучие “, носят вярата, че даже и неверните избори могат да ни отведат до пътя на спасението. Надежда, че любовта може да идва под формата на демони, само че още веднъж тя е онази, която ни измъква от тях.