Руският маниер - потупване по главицата, заплаха за пошляпване
Обитателите на съветския политически балон същински, достоверно и откровено не схващат, за какво дребните страни имат, съгласно интернационалното право (и то – от най-малко 1648 г.) същите права като огромните. Отнасят се с тях като с дребни деца. Ако децата не ги ядосват, игриво ги потупват по главиците. Ако ги ядосват – пошляпват ги. Идеята за тъждество на обособените страни пред интернационалните закони е нещо толкоз неясно, колкото – концепцията за тъждество сред обособените хора в границите на една страна.
Тази съветска специфичност на съветската политическа душа изключително пролича в изявлението на съветския дипломат Митрофанова по Нова телевизия. Снизходителното потупване по главицата на съответното дете (Република България) се редуваше, в характерен кремълски жанр, с ясни предизвестия детето да внимава в картинката, в случай че не желае пошляпване.
Беше ни обявено, че за разлика от румънците не сме цел на съветските ракети, защото у нас няма нито войски, нито съоръжения, нито стратегически оръжия, пристигнали от други страни-членки на НАТО. Това беше потупването. Неминуемо пристигна и опасността от пошляпване: в случай че някой ден Кремъл реши, че у нас има прекалено наличие на сходни войски, съоръжения или оръжия, то ще се превърнем в цел.
Именно за това става дума, когато се приказва за суверенитет. Ако България е самостоятелна страна в интернационалния правов ред, то тя има безусловното право да разполага на своя територия каквито си желае партньорски войски или уреди. Не може друга страна да й споделя – „ това може, а това не може”. Да не приказваме, че съгласно формалната съветска военна теория, всички членове на НАТО са в идентична степен врагове на Русия и са на мушката на въпросните ракети по формулировка.
Последва въпрос за договарянията с Газпром. Той бе дефиниран по този начин, че да даде опция на Митрофанова да каже нещо от вида на: „ Отношенията на Булгаргаз с Газпром са чисто търговски и не зависят от това, каква е позицията на българското държавното управление по украинската криза”. Митрофанова обаче не повтори тази нормална съветска опорна точка, а още веднъж влезе в диалектиката „ потупване-пошляпване”. Ако, разбрахме, държавното управление продължава да поддържа сдържан звук във връзка рецесията, то Газпром ще продължи да бъде благонадежден снабдител, какъвто „ постоянно е бил”. Ако обаче тонът на българското държавно управление някой ден не се понрави на Кремъл, то тогава българите ще си имат проблеми с Газпром.
В обясненията във връзка Газпром виждаме няколко основни детайла от съветската политическа просвета, която не признава за равни по-малките от себе си страни. Първият детайл е лъжата. Не, Газпром не постоянно е бил благонадежден снабдител, нито – просто комерсиална компания. През 2009 година Владимир Путин персонално изключи газоподаването към Европа и България. Водещите подсетиха този случай на Митрофанова, само че тя си го пусна около ушите. Вторият детайл е фактът, че за Кремъл присъединяване в интернационалната търговия в никакъв случай не е било „ просто бизнес”; постоянно е било великоруска политика. Всички съветски енергийни планове и вложения на открито постоянно са били инструмент на външната политика. А тази външна политика е постоянно, в последна сметка, учредена върху опасността от мощ.
Третият детайл е произволът – правото, което Кремъл си резервира, във всеки миг да трансформира изискванията на играта. Ако слушкате – ще имаме чисто стопански връзки. Ако не – ще ви шляпкаме. Ние, т.е. жителите на кремълските кабинети, решаваме. Този детайл пролича и в дългото пояснение на Митрофанова за рецесията около Украйна. Споменавайки 1994 година, тя подсети някакво нещо, което Бил Клинтън бил споделил някъде си. И изцяло пренебрегва главния факт от 1994 година, а точно: че тъкмо тогава Русия, дружно със Съединени американски щати и Англия, документално подсигурява териториалната целокупност на Украйна против това, украинците да отстранен своите нуклеарни оръжия. Впоследствие точно Русия отхапа от Украйна териториите на Крим, Донецк и Луганск.
Именно правилото на произвола разреши на Митрофанова от една страна да твърди, че Русия въоръжава непризнатите Донецка и Луганска „ национални републики”, с цел да могат те „ да пазят народа си” от украинско набези. От друга страна, тя без проблем разгласи, че и двете „ републики” са... част от Украйна.
Кога има потупване по главицата, а по кое време има пошляпване – това взема решение само и единствено Кремъл. И го взема решение съгласно настроението си: през днешния ден по този начин, на следващия ден – наобратно.
Именно това пренебрежително и случайно държание, както и редуването, без предизвестие, на потупване и пошляпване мощно дезориентира всеки европейски човек, влизащ в разговор или договаряния с руснаците. Във всеки един миг руснаците могат да кажат нещо тъкмо назад на това, което са казвали през вчерашния ден.
Най-важното: в никакъв случай не е ясно, на каква основа се водят сходни договаряния. Не са на основата на интернационалното право, защото руснаците с неразбиране отхвърлят правото на дребните страни на суверенитет. Не са на основата на съответни подписани контракти, защото руснаците с лекост ги отхвърлят. Не са и на основата на взаимното почитание. Руснаците не почитат никого, защото не считат никого за еднакъв на себе си. Или отсрещната страна е, съгласно руснаците, по-слаба (България например) и затова предстои на унижаване; или е по-силна (например, Китай) и затова там съветското държание е много отблъскващо умилкване.
Това не е „ мистерия, обхваната в тайнственост и скрита в енигма”, както Чърчил характеризира Русия преди да разбере, че нещата са много по-елементарни, а точно: че това е безсрамие, безсрамие и липса на обикновено образование.
И, несъмнено, това е едно непресъхващо оскверняване на големите просветители, които Русия даде на света в предишното. Няма да ги изреждам по азбучен ред, тъй като ще се наложи да стартира от поетесите Ахматова и Ахмадулина и да свърша с титаничния художник Явленский. Нито Путин, нито Лавров, нито даже Митрофанова могат в миналото да се подредят в тази редица. Буквата П е към този момент заета от композитора Прокофиев, буквата Л – от писателя Леонов, а буквата М – от поета Манделщам.
Тази съветска специфичност на съветската политическа душа изключително пролича в изявлението на съветския дипломат Митрофанова по Нова телевизия. Снизходителното потупване по главицата на съответното дете (Република България) се редуваше, в характерен кремълски жанр, с ясни предизвестия детето да внимава в картинката, в случай че не желае пошляпване.
Беше ни обявено, че за разлика от румънците не сме цел на съветските ракети, защото у нас няма нито войски, нито съоръжения, нито стратегически оръжия, пристигнали от други страни-членки на НАТО. Това беше потупването. Неминуемо пристигна и опасността от пошляпване: в случай че някой ден Кремъл реши, че у нас има прекалено наличие на сходни войски, съоръжения или оръжия, то ще се превърнем в цел.
Именно за това става дума, когато се приказва за суверенитет. Ако България е самостоятелна страна в интернационалния правов ред, то тя има безусловното право да разполага на своя територия каквито си желае партньорски войски или уреди. Не може друга страна да й споделя – „ това може, а това не може”. Да не приказваме, че съгласно формалната съветска военна теория, всички членове на НАТО са в идентична степен врагове на Русия и са на мушката на въпросните ракети по формулировка.
Последва въпрос за договарянията с Газпром. Той бе дефиниран по този начин, че да даде опция на Митрофанова да каже нещо от вида на: „ Отношенията на Булгаргаз с Газпром са чисто търговски и не зависят от това, каква е позицията на българското държавното управление по украинската криза”. Митрофанова обаче не повтори тази нормална съветска опорна точка, а още веднъж влезе в диалектиката „ потупване-пошляпване”. Ако, разбрахме, държавното управление продължава да поддържа сдържан звук във връзка рецесията, то Газпром ще продължи да бъде благонадежден снабдител, какъвто „ постоянно е бил”. Ако обаче тонът на българското държавно управление някой ден не се понрави на Кремъл, то тогава българите ще си имат проблеми с Газпром.
В обясненията във връзка Газпром виждаме няколко основни детайла от съветската политическа просвета, която не признава за равни по-малките от себе си страни. Първият детайл е лъжата. Не, Газпром не постоянно е бил благонадежден снабдител, нито – просто комерсиална компания. През 2009 година Владимир Путин персонално изключи газоподаването към Европа и България. Водещите подсетиха този случай на Митрофанова, само че тя си го пусна около ушите. Вторият детайл е фактът, че за Кремъл присъединяване в интернационалната търговия в никакъв случай не е било „ просто бизнес”; постоянно е било великоруска политика. Всички съветски енергийни планове и вложения на открито постоянно са били инструмент на външната политика. А тази външна политика е постоянно, в последна сметка, учредена върху опасността от мощ.
Третият детайл е произволът – правото, което Кремъл си резервира, във всеки миг да трансформира изискванията на играта. Ако слушкате – ще имаме чисто стопански връзки. Ако не – ще ви шляпкаме. Ние, т.е. жителите на кремълските кабинети, решаваме. Този детайл пролича и в дългото пояснение на Митрофанова за рецесията около Украйна. Споменавайки 1994 година, тя подсети някакво нещо, което Бил Клинтън бил споделил някъде си. И изцяло пренебрегва главния факт от 1994 година, а точно: че тъкмо тогава Русия, дружно със Съединени американски щати и Англия, документално подсигурява териториалната целокупност на Украйна против това, украинците да отстранен своите нуклеарни оръжия. Впоследствие точно Русия отхапа от Украйна териториите на Крим, Донецк и Луганск.
Именно правилото на произвола разреши на Митрофанова от една страна да твърди, че Русия въоръжава непризнатите Донецка и Луганска „ национални републики”, с цел да могат те „ да пазят народа си” от украинско набези. От друга страна, тя без проблем разгласи, че и двете „ републики” са... част от Украйна.
Кога има потупване по главицата, а по кое време има пошляпване – това взема решение само и единствено Кремъл. И го взема решение съгласно настроението си: през днешния ден по този начин, на следващия ден – наобратно.
Именно това пренебрежително и случайно държание, както и редуването, без предизвестие, на потупване и пошляпване мощно дезориентира всеки европейски човек, влизащ в разговор или договаряния с руснаците. Във всеки един миг руснаците могат да кажат нещо тъкмо назад на това, което са казвали през вчерашния ден.
Най-важното: в никакъв случай не е ясно, на каква основа се водят сходни договаряния. Не са на основата на интернационалното право, защото руснаците с неразбиране отхвърлят правото на дребните страни на суверенитет. Не са на основата на съответни подписани контракти, защото руснаците с лекост ги отхвърлят. Не са и на основата на взаимното почитание. Руснаците не почитат никого, защото не считат никого за еднакъв на себе си. Или отсрещната страна е, съгласно руснаците, по-слаба (България например) и затова предстои на унижаване; или е по-силна (например, Китай) и затова там съветското държание е много отблъскващо умилкване.
Това не е „ мистерия, обхваната в тайнственост и скрита в енигма”, както Чърчил характеризира Русия преди да разбере, че нещата са много по-елементарни, а точно: че това е безсрамие, безсрамие и липса на обикновено образование.
И, несъмнено, това е едно непресъхващо оскверняване на големите просветители, които Русия даде на света в предишното. Няма да ги изреждам по азбучен ред, тъй като ще се наложи да стартира от поетесите Ахматова и Ахмадулина и да свърша с титаничния художник Явленский. Нито Путин, нито Лавров, нито даже Митрофанова могат в миналото да се подредят в тази редица. Буквата П е към този момент заета от композитора Прокофиев, буквата Л – от писателя Леонов, а буквата М – от поета Манделщам.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ