Ето такава любов си струва да търсиш
„ Някога търсех обич като дребна черна рокля. Любов, която да ме кара да се усещам секси, красива, мечтана. Която да ми дава неверния вид внимание и да ме убеждава, че тъкмо от него нуждая се. Любов, която не ми дава обещание бъдеще, само че ме кара да бленувам за него.
Някога търсех обич като петък вечер. Любов, която да разсее седмичните ми проблеми, да понижи умората, да притъпи болката. Любов, с която да приказваме на чаша вино. Любов, която ме убеждаваше, че маската, която съм си поставила, е задоволително красива, стига да я запазя на лицето си. Любов, която ми споделяше, че не желае да ме загуби, само че пък и нищо не желае да ми даде. Любов, която ме държеше на ръба. Любов, която ми споделяше, че си написа с майка си измежду нощ. Моля те, обич, не съм глупачка.
Някога любовната тъга приличаше на махмурлук. Болезнена, срамна… от която те присвива стомаха, от която главата те боли. Махмурлук, в резултат на неприятни решения. А ти беше тъкмо това – неприятно решение, което вземах още веднъж, и още веднъж, и още веднъж. Но също като всеки махмурлук, и моята любовна тъга траеше малко. Обещах си повече да не вземам неприятни решения. Кого ли заблуждавах, не след дълго още веднъж пиех от твоята отрова. Виждах се в огледалото – моето неуместно аз, което се надяваше тъкмо ти да запълниш празнотата. Дори единствено за момент.
Предполагам, че един ден просто се уморих от всичко това.
Напоследък се надявам на обич като обичани остарели дънки. От оня вид обич, която мога да нося в студена заран, до момента в който скитам из града, или на вечеря с приятелите ми. Любов, която ме кара да се усещам комфортно, да се усещам като себе си, която е надеждна и вярна. Любов, която е откровена с мен. Любов, която не ме залъгва с напразни очаквания.
Напоследък се надявам на обич като неделя заран. Любов, с която да осъществя всички сладки клишета. Любов, на която да опиша първия си обичан филм. Любов, с която желая да остарея. Любов, която ще ми разреши да прибера всичките си страхове в най-горното чекмедже, тъкмо до неговите страхове. Любов, която ще ме убеди, че багажът, който нося, не е чак толкова тежък. Любов, която ще ми опише какъв брой доста обича фамилията си, до момента в който пием утринно кафе.
Напоследък съм подготвена за онази нежна ежедневна любовна тъга. Любовна тъга, която е дребна, само че влудяваща, досадна, нелепа. Любовната тъга, която животът ни предизвиква. Хубавото е, че и двамата имаме възприятие за комизъм и знаем, че тези дребни проблеми траят малко. Хубавото е, че можем да се разсмиваме един различен, да се мотивираме един различен, да бъдем като обичана ария в тежък миг един за различен. При такава обич няма да ме питаш коя е обичаната ми книга, а за какво ми е обичана. Нещо, което от дълго време желаех да опиша на някого. В такива дни ще мога да се погледна в огледалото и да бъда горда със себе си, да бъда безпределно признателна, че имам подобен човек до себе си.
Някога търсех един вид обич, която в действителност не беше обич. Но в последно време се надявам, че съм разкрила какво значи същинска обич. Напоследък имам вяра, че мога да бъда обичана и мога да обичам с тъкмо такава обич. ”
Ерин Кини
