Неведомите житейски пътища тези дни ме отведоха някак на едно

Неведомите житейски пътища тези дни ме водиха някак на едно предколедно детско празненство с българчета, всякакви европейчета и шепа украинчета. Деца като деца, на пръв взор в богатствата атмосфера на празненството не можеш да ги отличиш едно от друго.

Но...

Всички деца без украинчетата бяха с грейнали личица, искрящи очички, пеят Тиха нощ, свята нощ; Мери Крисмас; Джингъл Белс; С алените ботушки...

А украинчетата - с тъжни личица, потъмнели очички, пеят през сълзи за Украйна, за родния дом, за мир, и по тази причина да няма война, да се приберат още веднъж у дома.

Тези украинчета - милички, красивички, натъжени и умислени бяха като семенца и пухчета, подхванати от буря, от някакво безумно торнадо и разпилени, разхвърляни по света, из Европа и у нас.

Никой различен с изключение на тях не може да разбере в цялостна степен и да осъзнае в цялостна мяра тяхната покруса.

Западът с някакви периферни сетива се допира до драмата и нещастието на тези деца. И с неразбираемо възприятие на изпълнен дълг и изпрана съвест им обръща тил и се подрежда на опашката за рождественски дарове...

Така и на тази весело-маскарадна детска врява.

Всички дечица подбутвайки се и пререждайки се едно друго се струпаха към големия чувал на положителния Старец с алената шапка и бялата изкуствена брада. А някъде най-после на стълпотворението от детска шум и жизнерадостна суетност стояха самотни и смълчани украинчетата и чакаха търпеливо да пристигна техният ред с съвсем изгубената вяра, че и за тях ще остане някое и друго подаръче. Каквото остане - това. Колкото - толкоз. Когато - тогава. Както - по този начин...

Препечатваме от персоналния фейсбук на проф. Николай Слатински. Заглавието е на редакцията.