Не знам дали на някого му е направило впечатление, че

Не знам дали на някого му е направило усещане, че тъгуваме по друг метод съгласно сезона. Смехът и щастието също имат друг усет, само че това е друга история, която няма място в тази, разказваща за пролетния мирис на меланхолията.

Когато през пролетта небето посивее и дъждът стартира да свири по клавишите на листата, аз оглеждам оределите си към този момент топли облекла и ми е някак нежно, хладно. Сякаш даже сънищата ми са резервирани към мен самата и ме предизвестяват, че безгрижно съм избързала с разлистването, с изваждането на цветните рокли и обувки, с излизането на по пиво в градината. Прибирам цялостните с дъждовна вода забравени чаши от кафе и с въздишка се отхвърлям от пролетния коктейл. Утрото е счупено, а денят отхвърля да излезе на ярко, елегантно сиво е. Всяко цвете, всяко дръвче, срещнато по пътя, ме нажалява, опасявам се, че ще измръзне и лятната наслада няма да има плодове, в които да се събира за есента. Мирисът на момините сълзи е като че ли почистен, а минувачите, навели глави и внимаващи за локви, пропущат люляковата омайност и красивите свещници на кестените. Утрото е счупено, а денят отхвърля да излезе на ярко, елегантно сиво е.

Поглеждам в себе си - дълга павирана улица, водеща към хол с роял, върху който съм оставила затворени желанията си да съм общителна, да одобрявам и да давам. Поставила съм партитурата на отдалечеността, на погледа в профил, на хладната горест, която понякога е нужна на всички ни. Картина и чувство, припомнящи ни за тези мокри стълбища, по които слизаме най-неочаквано, даже когато е изглеждало, че всичко цъфти жизнерадостно и става все по-топло, уютно, допустимо...