Не минаха и три дни, откакто на 6 септември уж

Не минаха и три дни, откогато на 6 септември сякаш се съединихме и на часа отново се разешихме. Естествено, към датата 9 септември.
И отново се превърнахме в „ демократи “ и „ антидемократи “, „ комунисти “ и „ антикомунисти “, „ антифашисти “ и „ фашисти “. А предишното ни стана от „ ярко “ – „ кърваво “, от „ избавление “ – „ ново заробване “, и какво ли не още.
Боже Господи! Минаха 75 години, а ние още се дърлим! Вместо, както го сториха останалите следвоенни демокрации – от Германия и Италия след 1945-а, през Испания и Португалия през втората половина на 70-те, до някогашните социалистически страни при започване на 90-те, – да спрем и да тръгнем напред!
В науката на едно от значимите условия за това му споделяме „ съглашение по отношение на предишното “. Ами хайде най-накрая и ние да го спазим!

Имало било през 1923-1944 година в България „ монархофашизъм “. Да, но не. Кога най-накрая ще вденем, че монархия или република са форми на държавното ръководство, а народна власт или недемокрация са същина на политическите режими?
И че от тази позиция „ монархофашизъм “ е нещо като „ дървено желязо “?
Имали сме били през 1923 година „ първото в света антифашистко въстание “. Ами нелепости – по какъв начин ще имаш „ антифашистко въстание “, като нямаш фашизъм? Превратът от 9 юни е против персоналния режим на самозабравилия се деспот Стамболийски и е проведен от военните при поддръжката на съвсем всички политически партии, в това число и социалдемократическата. За какъв „ фашизъм “ иде тирада?

А това, че през септември по разпореждане на Комунистическия интернационал правилните му прислужници в България провеждат зле квалифициран и авансово наказан на крах бунт, си е чиста самоубийствена случка. Както и атентатът в църквата „ Св. Неделя “ две години по-късно.
Бедата е, че и в двата случая за това заплащат с живота си хиляди почтени идеалисти, в това число и част от елита на тогавашната българска интелигенция. Ама това не е демонстрация на „ фашизма “ като построена политическа система, тъй като такава просто няма.
Няма и в идващите 20 години, в които последователно ловкият цар Борис ІІІ последователно построява персоналния си режим. Спазвайки освен това правилото си „ Винаги с Германия, в никакъв случай срещу Русия “?

Ще се споразумеем ли в миналото по тази част от предишното си? Или просто на част от нас май не ни е преференциално?
През септември 1944 година руската войска не ни освобождава (няма от кого), а ни окупира. Но това става по съглашение с другите две „ велики сили “ от антихитлеристката коалиция – Англия и Съединени американски щати. Те си желаят Западна Европа (Чърчил – и Гърция, с цел да управлява Проливите), а останалата част от континента просто я харизват на Съюз на съветските социалистически републики. Без освен това въобще да се преценяват с волята на „ дребните “ нации, попаднали в така наречен „ руска сфера на въздействие “.
Ще се споразумеем ли и по тази част от предишното си? Или още веднъж едни ще се фръцкат като „ герои от антифашистката битка “, а други ще ги хулят, че са наложили и в България „ комунизма “?

Да, след 1944 година, и изключително през 50-те – 70-те, у нас се построи доста. Но чунким другите страни, а и като цяло светът, стояха на едно място и чакаха да ги настигнем?
Ами май не. Само дето го вършиха в разнообразни условия – едните като демокрации и свободни пазарни стопански системи, а другите, сред които и ние, като недемокрации и „ държавен социализъм “. Не че и те не вървяха напред, само че доста по-бавно и с безспирно изоставащи темпове.
А в политически аспект – като утвърждаващи се персонални диктаторски режими от властнически вид. Което обаче завърши в края на 80-те години, когато и те потеглиха от недемокрация към народна власт.

С което желая да кажа, че както нямаше фашизъм, по този начин нямаше и комунизъм. А в по-общ проект и предходните „ антифашисти “, и днешните „ антикомунисти “ са по-скоро дребни политически (а и преди, и в този момент добре платени) шмекери.
Ако някой тръгне обаче да ме убеждава, че това станало основно под натиска на „ вътрешните опозиционни сили “, напряко да спре да си хаби силите. Просто настъпи времето на така наречен „ трета (постиндустриална) ера “, в която Съединени американски щати, а в по-широк смисъл и западната стопанска система, безусловно смазаха Съюз на съветските социалистически републики и спътниците му от Изтока. И те бяха принудени да признаят провалянето си. И да одобряват демокрацията – освен стопанска, само че и политическа.
И от тази позиция по този начин, в случай че през 1944-та руснаците ни окупираха политически и стопански, през 1989-а бяха заставени да ни освободят от опеката си.
Ще се споразумеем ли в миналото и върху този неоспорим факт, който също е част и от нашето минало?

Или и по него няма да спрем да се разделяме? Неспирно ровейки освен това в историята си, вместо да погледнем напред?
Май към този момент първото се оказва по-лесно. Само че, до момента в който я караме по този начин, „ светлото европейско бъдеще “ ще става все по-далечно…
Инфо: Ретро