Психологът Калин Гайтанджиев: В България не е заложено да се отнасяме към детето като към личност
Националната тактика за детето провокира по-ожесточени разногласия и от Истанбулската спогодба. Защо се случи това, от какво ги е боязън българските родители и имат ли учредения да се боят или би трябвало да преодолеят някои предубеждения? На тези въпроси дава отговор учебният психолог на 35 СЕУ в София Калин Гайтанджиев в изявление за Actualno.com .
Каква беше задачата на Националната тактика за детето?
Тази тактика би трябвало да промени настройките. Идеята е да се обезпечен някаква форма на предварителна защита, която е генерална. Българинът - едно, че не го схваща това нещо, другото което е - изпитва под паника боязън от това, че някой ще му отнеме неговите права и полезности, заложени в " народопсихологията ". Всъщност зад това нещо, като развой, стои страхът - страхът от новото, което следва и страхът да не бъдат анихилирани. Има един термин, който се назовава " анихилофобия " - някой да ти отнеме идентичността. За което страховете са безпочвени - ние постоянно ще си останем идентични, като нация, само че просто би трябвало да свикнем с концепцията, че влизайки в нов тип общественост, каквато е Европейският съюз би трябвало да се съобразяваме и с това, което вършим сами на себе си. А това, което вършим сами за себе си е това, което вършим за децата си. Проблемът не е в това, че родителите бият децата (всъщност това е голям проблем), по-страшното е, че в България не е заложено на огромния да се отнася към дребния човек, като към човек и като към персона, чието достолепие е равно на неговото. Това нанася повече контузии от един пестник. Това нещо е настройката. Идеята на Стратегията е да промени и това.
По-голямата част от днешните родителите са възпитавани точно с плесници и репликата: " Ти да мълчиш, доста си дребен да знаеш? "
Да, само че и по-голямата част от родителите в Швеция и Норвегия са възпитавани по този метод. В последна сметка те минаха през един доста друг модел, в който да отглеждат децата си - в изискванията на всепозволеност. Оказа се, че и този модел не работи. Като цяло родителството не е нещо, което може да се вкара в модели. Стига се до извода, че в случай че третираме детето, като индивид - не се получава, в случай че го третираме като другар - още веднъж не се получава и хората вкарват нов вид взаимоотношения в фамилията, като го залагат в Стратегия и Конвенция. Това е работата на страната, която би трябвало да промени това нещо, то минава през просветителните институции. По-голямата част от учителите, не всички, залагат на този вид взаимоотношения на " дребния и огромния " и като цяло причина за издевателството и насилието, което съществува в учебните заведения, е точно този модел на взаимоотношения.
Учителят е една от главните фигури в живота на детето, защото децата прекарват по-голямата част от деня си в учебно заведение. Каква е неговата роля?
Така е, обаче учителят е част от системата, а системата са хората. Учителят носи дребна част от това, което е бил като дете и малко от това, което е като родител и се сблъсква с родителите на децата и това към този момент е страшното, тъй като родителите нямат настройка да трансформират нещо. Отделно учителят няма настройка да трансформира, тъй като носи някакъв боязън от голямата отговорност, която има за детето и боязън за работата си - да не сбърка. Ключовата дума е " взаимоотношение ", положителната връзка поражда взаимоотношение, положителното взаимоотношение поражда взаимоотношения и в тази учебна система равноправни членове са учителят детето и родителите, единствено че това нещо не съществува. Когато то се случи ще съществува така наречен общественост, учебна общественост.
В страните, в които това нещо го има проблемите в учебните институции са доста по-малко, тъй като те са равноправни членове, които се контролират сами себе си и които не изпращат децата си със боязън на учебно заведение. Това нещо им лишава към 30 години, чисто на практика да трансформират настройките и полезностите. В България е доста мъчно. Получава се там, където има заинтригувани родители и заинтригувани учители, като възрастта няма никакво значение.
Трябва да се знае, че пасът, който се получава се подава сред възрастните. Отношенията сред възрастните, сред родителите се отразяват директно върху децата. Детето прави " копи-пейст " на връзките сред родителите си и ги копира във взаимоотношенията си с връстниците. Това не значи, че връзките са постоянно мирни. И ние влизаме в спорове, само че значимото е по какъв начин излизаме от тези спорове.
Наближават матурите и кандидатстването след 7-ми клас. Като психолог какво бихте посъветвали и родителите и децата?
По-добре да съветвам Министерство на образованието нещо... МОН е малко във функционалност на ръководителя на великата инквизиция в Испания. Това, което вършат е лишено от смисъл и няма никаква функционалност. Явяването на матура е лишено от смисъл, от него не печели никой - нито детето, нито родителят, нито страната и това нещо се потвърди с времето. Тези матури са от 10 години. Нито децата стават по-функционално грамотни, нито се усилва Брутният вътрешен продукт - едно безсмислено използване на някакъв модел. Функцията с противоположен знак, в отрицателния смисъл е големият стрес, на който са подложени учебната и фамилната система. Пиковият миг с издевателството в учебното заведение се отбелязва в 7 клас. Неадекватният метод, по който родителите третират децата си в този пиков миг на напрежение, натискайки ги да учат, унижавайки ги, мачкайки ги... нищо не мога да ги посъветват. Има избрани техники, които оказват помощ на детето да осъзнае, че отношението му към ученето е негова работа. Най-тъжно ми става, когато родителят стартира да учи детето... те се изпоразболяват, майките подвигат кръвно... Мога да ги съветвам да имат поради, че децата имат едно изконно право и това е правото на щастливо детство и да си дадат сметка дали с отношението, което имат по отношение на различен, като възрастни и отношението, което имат към децата, не им пречат това нещо да се случи.
Интервю на Евгения Чаушева
Каква беше задачата на Националната тактика за детето?
Тази тактика би трябвало да промени настройките. Идеята е да се обезпечен някаква форма на предварителна защита, която е генерална. Българинът - едно, че не го схваща това нещо, другото което е - изпитва под паника боязън от това, че някой ще му отнеме неговите права и полезности, заложени в " народопсихологията ". Всъщност зад това нещо, като развой, стои страхът - страхът от новото, което следва и страхът да не бъдат анихилирани. Има един термин, който се назовава " анихилофобия " - някой да ти отнеме идентичността. За което страховете са безпочвени - ние постоянно ще си останем идентични, като нация, само че просто би трябвало да свикнем с концепцията, че влизайки в нов тип общественост, каквато е Европейският съюз би трябвало да се съобразяваме и с това, което вършим сами на себе си. А това, което вършим сами за себе си е това, което вършим за децата си. Проблемът не е в това, че родителите бият децата (всъщност това е голям проблем), по-страшното е, че в България не е заложено на огромния да се отнася към дребния човек, като към човек и като към персона, чието достолепие е равно на неговото. Това нанася повече контузии от един пестник. Това нещо е настройката. Идеята на Стратегията е да промени и това.
По-голямата част от днешните родителите са възпитавани точно с плесници и репликата: " Ти да мълчиш, доста си дребен да знаеш? "
Да, само че и по-голямата част от родителите в Швеция и Норвегия са възпитавани по този метод. В последна сметка те минаха през един доста друг модел, в който да отглеждат децата си - в изискванията на всепозволеност. Оказа се, че и този модел не работи. Като цяло родителството не е нещо, което може да се вкара в модели. Стига се до извода, че в случай че третираме детето, като индивид - не се получава, в случай че го третираме като другар - още веднъж не се получава и хората вкарват нов вид взаимоотношения в фамилията, като го залагат в Стратегия и Конвенция. Това е работата на страната, която би трябвало да промени това нещо, то минава през просветителните институции. По-голямата част от учителите, не всички, залагат на този вид взаимоотношения на " дребния и огромния " и като цяло причина за издевателството и насилието, което съществува в учебните заведения, е точно този модел на взаимоотношения.
Учителят е една от главните фигури в живота на детето, защото децата прекарват по-голямата част от деня си в учебно заведение. Каква е неговата роля?
Така е, обаче учителят е част от системата, а системата са хората. Учителят носи дребна част от това, което е бил като дете и малко от това, което е като родител и се сблъсква с родителите на децата и това към този момент е страшното, тъй като родителите нямат настройка да трансформират нещо. Отделно учителят няма настройка да трансформира, тъй като носи някакъв боязън от голямата отговорност, която има за детето и боязън за работата си - да не сбърка. Ключовата дума е " взаимоотношение ", положителната връзка поражда взаимоотношение, положителното взаимоотношение поражда взаимоотношения и в тази учебна система равноправни членове са учителят детето и родителите, единствено че това нещо не съществува. Когато то се случи ще съществува така наречен общественост, учебна общественост.
В страните, в които това нещо го има проблемите в учебните институции са доста по-малко, тъй като те са равноправни членове, които се контролират сами себе си и които не изпращат децата си със боязън на учебно заведение. Това нещо им лишава към 30 години, чисто на практика да трансформират настройките и полезностите. В България е доста мъчно. Получава се там, където има заинтригувани родители и заинтригувани учители, като възрастта няма никакво значение.
Трябва да се знае, че пасът, който се получава се подава сред възрастните. Отношенията сред възрастните, сред родителите се отразяват директно върху децата. Детето прави " копи-пейст " на връзките сред родителите си и ги копира във взаимоотношенията си с връстниците. Това не значи, че връзките са постоянно мирни. И ние влизаме в спорове, само че значимото е по какъв начин излизаме от тези спорове.
Наближават матурите и кандидатстването след 7-ми клас. Като психолог какво бихте посъветвали и родителите и децата?
По-добре да съветвам Министерство на образованието нещо... МОН е малко във функционалност на ръководителя на великата инквизиция в Испания. Това, което вършат е лишено от смисъл и няма никаква функционалност. Явяването на матура е лишено от смисъл, от него не печели никой - нито детето, нито родителят, нито страната и това нещо се потвърди с времето. Тези матури са от 10 години. Нито децата стават по-функционално грамотни, нито се усилва Брутният вътрешен продукт - едно безсмислено използване на някакъв модел. Функцията с противоположен знак, в отрицателния смисъл е големият стрес, на който са подложени учебната и фамилната система. Пиковият миг с издевателството в учебното заведение се отбелязва в 7 клас. Неадекватният метод, по който родителите третират децата си в този пиков миг на напрежение, натискайки ги да учат, унижавайки ги, мачкайки ги... нищо не мога да ги посъветват. Има избрани техники, които оказват помощ на детето да осъзнае, че отношението му към ученето е негова работа. Най-тъжно ми става, когато родителят стартира да учи детето... те се изпоразболяват, майките подвигат кръвно... Мога да ги съветвам да имат поради, че децата имат едно изконно право и това е правото на щастливо детство и да си дадат сметка дали с отношението, което имат по отношение на различен, като възрастни и отношението, което имат към децата, не им пречат това нещо да се случи.
Интервю на Евгения Чаушева
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ