Съдбата пак ни гази заради историческото ни безпаметство
Нашите атлантисти се надпреварват да промиват българския мозък с ненавист към Русия - какъв брой било необходимо да се вдигнат оборотите на военната борба срещу нея, да се милитаризира българската политика към Кремъл. Между другите им оферти е разполагане на ракети с далекобойност най-малко до Крим. Искат България да стане надали не антируска фронтова страна - сходно на Полша и балтийските страни. И се надяват това да се случи със започващото през днешния ден посещаване на премиера ни в Съединени американски щати. При това без Русия да заплашва нито България, нито която и да е страна от Европейски Съюз или НАТО.
Това че нашите атлантисти желаят България да бъде хвърлена на кладата на американския хегемонизъм не е загадка. Далеч обаче по-злепоставящ ги е различен миг - те не подозират какъв брой са невежи и нездравословни за страната си.
През предишния век страната ни претърпя три национални произшествия. Първа е Междусюзническата война от 1913 година, както демонстрира родната историография.
Втората ни национална злополука е Първата международна война. България губи изконни територии, губи население, осъдена е и с тежки наказания като победена страна.
Човек може да избяга от фамилията си, страната и предишното си. Но нациите не могат да избягат от личната си история. България не може избяга от две страни, които са оставили нещо като генетични отпечатъци върху нейната орис. Тези отпечатъци са взаимно изключващи се - едните са на Спасителя, другите са на Сатаната. Естествено, че за Русия и Турция става дума. По абсурден метод тези две страни вървят ръка за ръка, само че и една против друга в нашата орис.
Русия ни освобождава от турския ятаган през 1877-1878 година, с помощта на нея страната ни става самостоятелна. Големият български публицист журналист Точно Жечев бе споделил преди време, че Русия ни е върнала в цивилизования свят.
Но през Първата международна война, или близо 40 години по-късно, България избра лагера на нейните врагове.
И води война против освободителката си
Озоваваме се не просто от губещата, само че и от неверната страна на международния конфликт. И в следствие ни се стоварва втората национална злополука. А тогава страната ни е имала и различен избор.
Третата национална злополука се оказва Втората международна война. Само след 23 години отново се озоваваме в лагера на съветския зложелател, само че този път в надалеч по-съдбоносна война за освободителката ни. И наново се оказваме освен от неправилната, само че и от неверната страна на времето. Отново вдигнахме ръка против избавителя ни си и още веднъж страната ни е осъдена с следващата национална злополука като победена страна.
И каква излиза тя - от трите национални произшествия в предишния век две се случват, когато сме посягали на Освободителя. Невидима ръка има освен пазарът, само че и историята. Провидението стоварваше върху нас гнева си поради сатанинската непризнателност и безпаметство. Заради богохулството против Доброто и Справедливостта.
Но и това не е всичко. Съветският съюз не просто ни оказва помощ да преодолеем вредите от третата злополука, само че напряко избавя териториалната ни целокупност. През 1944-1948 година не разрешава страната ни да бъде окупирана от турски и англо-американски сили, да бъде разпарчатосана от спечелили във Втората международна война до размерите на тогавашното Княжество България. И в случай че през днешния ден Южна България не е гръцка, турска или северномакедонска територия, то това изискуем точно на Москва. Ако през 1877-1878 година Русия е освободителка, през 1944-1948 година нейната наследничка става за нас и спасителка.
Изобщо, " кръвната група " на нашето развиване би трябвало да е противопоказна на враждебността към страната с двоен цивилизационен принос за България - освободителен и избавителен. И това би трябвало да е част от ДНК-то не просто на политиката ни, а и на еволюционната ни памет.
Но това са непостижими неща за късото мислене и келепирския метод на политиците ни към националното развиване и мястото на България в света. И за трети път страната ни избира съперника на Русия - НАТО. Вместо с поука и мъдрост,
в новия век влязохме с прегрешението от предходния
Преди две години министър председателят ни даже се пъчеше, че в случай че НАТО се бие с Русия, и ние ще се бием с нея. А в този момент се намират българи да оферират и ракети против Крим и Русия.
Само че за трети път невидимата ръка на историята ни проклина за черното ни безпаметство. Сега, 30 години след " цивилизационния ни избор " и 15 години, откак се строихме в НАТО, страната ни се озова в следващата, четвърта национална злополука - поради демографския ни разгром. Това че за разлика от предходните три, сегашната злополука се случва в спокойно време и за нескончаем интервал от време, не я прави по-малко пагубна. Бедата не е просто в това, че за 30 години сме се стопили близо с 2 милиона и в този момент сме под 7 милиона (докато през 1989 година съвсем бяхме стигнали 9 милиона). По-голямата неволя е, че нямаме избор при настоящия модел на развиване, проповядван от същите тези атлантисти. Международните прогнози ни вещаят стопяване до малко над 5 млн. в средата на века и тогава ще останем без работна мощ, която да създава пенсиите и другите обществени разноски. Ще стартира обществен разпад на страната ни. А към края му страната ни ще остане с население сред 3,5 и 2,8 милиона. При това българите ще станем малцинство - трети етнос след ромите и турците. Ако до момента историята ни е газила, тогава към този момент напряко ще ни прегази.
Политиката е като шофирането. Гледаш напред, само че наложително поглеждаш в задното, също и в страничните огледала - ясно е за какво. Е, към този момент 141 години България кара из историята без задно огледало. Как да избегне злополуките!
Добре, рулетката на историята спря върху влизането ни в НАТО. Но това е освен военна, а и политическа организация. Тя е оповестила, че ще води политика на въздържане на Русия, само че и на разговор с нея. Историческият урок изисква по съветското направление на НАТО страната ни да стои повече в политическата, в сравнение с във военната сфера. Да търси повече място в разговора, вместо в сдържането. Виждаме обаче, че атлантистите ни желаят у нас ракети, даже и нуклеарно оръжие против Русия.
Историята на всяка една страна и нация би трябвало да се чете и сред редовете, постоянно там е притихнал скритият й смисъл. Подтекстът на българската орис не е по никакъв начин прелестен за четене - наподобява сме орисани да си патим и да ни проклина Съдбата, задето не тачим Доброто, което ни е било сторено. Звучи малко древен, само че нали в Библията е казано надали не всичко за човешката природа. Та в този подтекст нашите атлантисти явно се напъват да оставят трайна следа.
Това че нашите атлантисти желаят България да бъде хвърлена на кладата на американския хегемонизъм не е загадка. Далеч обаче по-злепоставящ ги е различен миг - те не подозират какъв брой са невежи и нездравословни за страната си.
През предишния век страната ни претърпя три национални произшествия. Първа е Междусюзническата война от 1913 година, както демонстрира родната историография.
Втората ни национална злополука е Първата международна война. България губи изконни територии, губи население, осъдена е и с тежки наказания като победена страна.
Човек може да избяга от фамилията си, страната и предишното си. Но нациите не могат да избягат от личната си история. България не може избяга от две страни, които са оставили нещо като генетични отпечатъци върху нейната орис. Тези отпечатъци са взаимно изключващи се - едните са на Спасителя, другите са на Сатаната. Естествено, че за Русия и Турция става дума. По абсурден метод тези две страни вървят ръка за ръка, само че и една против друга в нашата орис.
Русия ни освобождава от турския ятаган през 1877-1878 година, с помощта на нея страната ни става самостоятелна. Големият български публицист журналист Точно Жечев бе споделил преди време, че Русия ни е върнала в цивилизования свят.
Но през Първата международна война, или близо 40 години по-късно, България избра лагера на нейните врагове.
И води война против освободителката си
Озоваваме се не просто от губещата, само че и от неверната страна на международния конфликт. И в следствие ни се стоварва втората национална злополука. А тогава страната ни е имала и различен избор.
Третата национална злополука се оказва Втората международна война. Само след 23 години отново се озоваваме в лагера на съветския зложелател, само че този път в надалеч по-съдбоносна война за освободителката ни. И наново се оказваме освен от неправилната, само че и от неверната страна на времето. Отново вдигнахме ръка против избавителя ни си и още веднъж страната ни е осъдена с следващата национална злополука като победена страна.
И каква излиза тя - от трите национални произшествия в предишния век две се случват, когато сме посягали на Освободителя. Невидима ръка има освен пазарът, само че и историята. Провидението стоварваше върху нас гнева си поради сатанинската непризнателност и безпаметство. Заради богохулството против Доброто и Справедливостта.
Но и това не е всичко. Съветският съюз не просто ни оказва помощ да преодолеем вредите от третата злополука, само че напряко избавя териториалната ни целокупност. През 1944-1948 година не разрешава страната ни да бъде окупирана от турски и англо-американски сили, да бъде разпарчатосана от спечелили във Втората международна война до размерите на тогавашното Княжество България. И в случай че през днешния ден Южна България не е гръцка, турска или северномакедонска територия, то това изискуем точно на Москва. Ако през 1877-1878 година Русия е освободителка, през 1944-1948 година нейната наследничка става за нас и спасителка.
Изобщо, " кръвната група " на нашето развиване би трябвало да е противопоказна на враждебността към страната с двоен цивилизационен принос за България - освободителен и избавителен. И това би трябвало да е част от ДНК-то не просто на политиката ни, а и на еволюционната ни памет.
Но това са непостижими неща за късото мислене и келепирския метод на политиците ни към националното развиване и мястото на България в света. И за трети път страната ни избира съперника на Русия - НАТО. Вместо с поука и мъдрост,
в новия век влязохме с прегрешението от предходния
Преди две години министър председателят ни даже се пъчеше, че в случай че НАТО се бие с Русия, и ние ще се бием с нея. А в този момент се намират българи да оферират и ракети против Крим и Русия.
Само че за трети път невидимата ръка на историята ни проклина за черното ни безпаметство. Сега, 30 години след " цивилизационния ни избор " и 15 години, откак се строихме в НАТО, страната ни се озова в следващата, четвърта национална злополука - поради демографския ни разгром. Това че за разлика от предходните три, сегашната злополука се случва в спокойно време и за нескончаем интервал от време, не я прави по-малко пагубна. Бедата не е просто в това, че за 30 години сме се стопили близо с 2 милиона и в този момент сме под 7 милиона (докато през 1989 година съвсем бяхме стигнали 9 милиона). По-голямата неволя е, че нямаме избор при настоящия модел на развиване, проповядван от същите тези атлантисти. Международните прогнози ни вещаят стопяване до малко над 5 млн. в средата на века и тогава ще останем без работна мощ, която да създава пенсиите и другите обществени разноски. Ще стартира обществен разпад на страната ни. А към края му страната ни ще остане с население сред 3,5 и 2,8 милиона. При това българите ще станем малцинство - трети етнос след ромите и турците. Ако до момента историята ни е газила, тогава към този момент напряко ще ни прегази.
Политиката е като шофирането. Гледаш напред, само че наложително поглеждаш в задното, също и в страничните огледала - ясно е за какво. Е, към този момент 141 години България кара из историята без задно огледало. Как да избегне злополуките!
Добре, рулетката на историята спря върху влизането ни в НАТО. Но това е освен военна, а и политическа организация. Тя е оповестила, че ще води политика на въздържане на Русия, само че и на разговор с нея. Историческият урок изисква по съветското направление на НАТО страната ни да стои повече в политическата, в сравнение с във военната сфера. Да търси повече място в разговора, вместо в сдържането. Виждаме обаче, че атлантистите ни желаят у нас ракети, даже и нуклеарно оръжие против Русия.
Историята на всяка една страна и нация би трябвало да се чете и сред редовете, постоянно там е притихнал скритият й смисъл. Подтекстът на българската орис не е по никакъв начин прелестен за четене - наподобява сме орисани да си патим и да ни проклина Съдбата, задето не тачим Доброто, което ни е било сторено. Звучи малко древен, само че нали в Библията е казано надали не всичко за човешката природа. Та в този подтекст нашите атлантисти явно се напъват да оставят трайна следа.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ